сб. апр. 20th, 2019

Длъжникът има право на разноски в изпълнителното производство

Законът, правната доктрина и съдебната практика приемат, че в изпълнителното производство всички разноски, сторени по изпълнението се възлагат на длъжника. Под разноски в изпълнителния процес следва да се разбират таксата за образуване на дело, пропорционалната такса, която се определя от размера на вземането и начисленият адвокатски хонорар. Ако първите две такси са яснo дефинирани, то адвокатския хонорар не е, доколкото в нормативната база единствено и само минималните размери се определят, но не и максималните. Дискусионен е въпросът какви биха били правните последици при образуване на дело без да е налице правно основание за него или в случай, че правното основание е отпаднало в един последващ момент. Такъв нагледен пример е извършено от длъжника плащане по сметка на кредитора преди завеждането на делото или когато съдът е обезсилил изпълнителния лист на по-късен етап. Трябва ли разноските направени от длъжника, а именно заплатен адвокатски хонорар на един адвокат, който да го защитава в това производство да бъдат понесени от взискателя или биха останали за сметка на длъжника. 
Участието на адвокат в изпълнителното производство и на страната на взискателя, и на страната на длъжника, е гаранция за законосъобразно протичане на изпълнителния процес. Намаляването или изобщо липсата на отговорност за разноски за адвокатска защита в изпълнителното производство би могла да доведе и до „възпиране/въздържане” от ползването на такава помощ в рамките на принудителното изпълнение, което при всички случаи ще намали гаранциите за законосъобразно протичане на изпълнителния процес.
За да се даде отговор на въпроса – „има ли право длъжникът на разноски в изпълнителното производство“ е необходимо да се направи преглед на релевантната нормативна база. На първо място следва да се отбележи, че въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно производство, поради което и уредбата му в действащия ГПК се съдържа в част І – „Общи правила“. Предвид систематичното им място, последните важат, както за исковия процес, така и за изпълнителното производство. В този смисъл произнасянето на съдебния изпълнител за разноските, които са дължими в изпълнителния процес, не представлява изпълнително действие, а е проявление на общия принцип за реализиране на отговорността за разноски, т.е. за неоснователно причинени имуществени вреди (така Решение от 29.04.2015 г. по в.гр.д. № 1246 по описа за 2015 год. на Варненски окръжен съд). Горните редове са функция на принципа, че не може изправната страна да понесе разноските, за сметка на неизправната. Обратната хипотеза не следва от закона, нито пък е била застъпвана в правната доктрина.
В ситуация, в която е обезсилен изпълнителният титул на взискателя, са изпадали немалко длъжници. В тези случаи поведението на длъжника е безвиновно и последиците от едно неправомерно водено срещу него дело не следва да са за негова сметка.
В настоящия случай приложение намират нормите на чл. 78, ал.4 ГПК във връзка с чл.79 ал. 1 т.1 и 2 ГПК – а именно, че длъжникът има право на разноски при прекратяване на делото (в този смисъл е и задължителнта съдебна практика – определение № 89 от 27.01.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 604/2011 г., IV г. о., ГК, определение № 03 от 01.12.2008 г. по ч. гр. д. № 1762/2008 г. V г. о. ВКС.). В тази хипотеза длъжникът се освобождава от задължението за разноски, когато бъде обезсилен изпълнителният титул, въз основа на който взискателят е образувал изпълнителното дело. В този случай за длъжника липсва основание за плащане както за разноските, така и за пълния размер на претенцията/вземането. Приема се, че в тази хипотеза длъжникът с поведението си не е дал повод за завеждането на изпълнителното производство вследствие на което се явява изправна страна. Съдебната практика е категорична, че в този случай разноски от него не се дължат и същите следва да бъдат понесени от взискателя по изпълнителното производство. Но тук интерес буди въпросът – какво става с разноските, направени от длъжника в хода на това неоснователно заведено изпълнително производство, инициарано без той с поведението си да е дал повод за това. Касае се най-вече за заплатения адвокатски хонорар от длъжника.
В хипотези като гореизброените е редно разноските, направени от длъжника (добросъвестна страна) за защитата му по едно подобно производство да бъдат за сметка на взискателя. Съдебната практика към настоящия момент е противоречива, като липсва произнасяне на ВКС по въпроса.
По силата на чл. 79 ал. 1 ГПК, всички такси и разноски в рамките на образуваното изпълнително дело, с изключение на изрично изброените случаи, са за сметка на длъжника. Този уреден в ГПК извъндоговорен източник на облигационни задължения има за своя правна последица възникването на едностранно облигационно правоотношение със страни – страните в производството по индивидуално принудително изпълнение взискателят и длъжникът.Правото на принудително изпълнение на вземането на взискателя по това правоотношение не се нуждае от предварително удостоверяване в издаден от съда изпълнителен лист, поради което включването му в предмета на изпълнителното дело е израз на пряко изпълнително основание. Абсолютно същото следва да е приложимо и за разноските направени от длъжника за адвокатско съдействие при прекратяване на делото въз основа на изрично изброените хипотези в чл. 433 от ГПК. Длъжникът няма да има нужда от нов изпълнителен титул въз основа, на който да претендира и да събира суми от взискателя. Видно от чл.434 ГПК регламентацията на изпълнителното производство не предвижда единен момент за произнасяне по всички направени разноски по изпълнението.
Редът за претендиране на разноските направени от длъжника е следният: нужно е да се представят доказателства за ангажирането на адвокатска помощ и доказателства за нейното заплащане пред съдебния изпълнител. В голяма част от делата, съдебните изпълнители отказват да признаят тези разноски направени от длъжника. В тези случаи, длъжникът има право да обжалва постановлението за отказ на съдебния изпълнител по реда на чл. 435, ал. 2, предл.7 ГПК. Законодателят не е уредил съдържанието на постановлението за разноските. Затова следва да се приеме, че това е всеки акт на съдебния изпълнител, с който се произнася по искане за разноски независимо дали уважава такова искане или отказва да признае или събере разноски. (Решение № 273 от 30.09.2016 по в.гр.д 1354/2016 по описа на ОС Стара Загора).
След узнаване на отказа на съдебния изпълнител да признае разноските сторени от длъжника, последният има едноседмичен преклузивен срок, за да поддаде жалба срещу постановлението на съдебния изпълнител до Окръжния съд. С оглед предмета на това производство, окръжният съд действа, като контролно – отменителна инстанция относно законосъобразността на обжалвания несъдебен акт. Следователно може да бъде сезиран с жалба едва, когато такъв акт бъде издаден. В случай с отхвърляне на искането за присъждане на разноски на длъжника, постановлението на съдебния изпълнител подлежи на обжалване пред съда.
Тук следва да се обърне внимание на точния смисъл на разпоредбата на чл. 435 ал.2 пр. последно от ГПК. Следва да се държи сметка на условията и причините за приемането й, от една страна, и от друга – да не се изпускат от поглед целите, които преследва нормативната уредба на ГПК.
Видно от мотивите на допълнението (Закон за изменение и допълнение на ГПК, приет от XLI Народно събрание на 7.12.2010 г., обн. ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г.), текстът е предложен, за да се гарантира възможността на длъжниците да се защитят срещу произнасянето на съдебния изпълнител в частта с разноските, специално при прекомерност на адвокатското възнаграждение. Той е включен в предмета на обжалване на действията на съдебния изпълнител, тъй като произнасянето по разноските не е фигурирало в чл. 435 ГПК, изброяващ част от изчерпателно посочените в Кодекса подлежащи на обжалване действия на съдебния изпълнител. Посочено е, че поначало самото определяне на разноските не съставлява изпълнително действие, а признаване на материално право на реализиране на отговорност за неоснователно причинен процес. Тази логика на законодателя следва да бъде доразвита и да бъдат допълнени изрично правата на длъжника в един неоснователен изпълнителен процес. Смятам за законодателен пропуск, поради липса на далновидност, неприемането на изричен текст в закона, който да дава право на длъжника да претендира заплатения от него адвокатски хонорар в един подобен изпълнителения процес. Юриспруденцията и съдебната практика следва да допълнят тези празноти в закона.
На следващо място би трябвало да се изтъкнат двете основни функции на разноските – обезпечителна и превантивна. За мен водещата функция следва да е превантивната. Колкото е по-голям материалния интерес в едно изпълнително производство, толкова по-голяма ще е и отговорността. Считам, че тази трактовка е приложима и за изпълнителния процес – длъжникът, знаейки за наличието на изпълняемо право на кредитора, би следвало да предпочете доброволно изпълнение извън рамките на висящото изпълнително дело. И обратно – взискателят знаейки, че няма основание да образува изпълнително производство, би следвало да се въздържа от всякакви бъдещи действия за принудително удовлетворяване на претенцията си, заради угрозата да му бъдат възложени всички разноски (в това число и заплатения адвокатски хонорар на длъжника). В настоящата ситуация, без ясно законодателно решение на този проблем, мнозинството взискатели с погасени по давност изпълнителни титули ще пробват да събират недължими суми от длъжниците, защото не ги грози опасността да заплатят други разноски, освен таксите към съдебния изпълнител. Много често от икономическа гледна точка за тях това ще е печеливша стратегия (в случаите на взискатели с огромен брой погасени по давност изпълнителни листове). В подобни ситуации, когато длъжниците са в недобро финансово състояние, няма да имат възможност да ангажират адвокатско съдействие, защото разноските направени за адвокат, няма да им бъдат възстановени. Това противоречи на принципа на равнопоставеност на страните в гражданския процес.
В съдебната практика и теория се среща следната трактовка на разглеждания проблем в настоящото изложение: „Взискателят следва да понесе отговорност за всички вреди, дори и непредвидените от него, ако те са настъпили поради продължаване на изпълнението въпреки погасяването на вземането. Макар да не е уредена изрично, по аргумент от противното по чл.441 от ГПК , в случаите на липса на материалноправни предпоставки на изпълнението отговорност следва да носи взискателят по правилата на общия граждански деликт.“ (стр. 1047 от Коментар на Гражданско правния кодекс, ИК Труд и право, 2017 г. и Определение по в.гр.д № 1684 по описа за 2016 г. на Варненски окръжен съд). Това становище не следва да бъде възприемано и според мен е неправилно. В Решение № 273 по в.гр.д 1354/2016 по описа на ОС Стара Загора, съдът правилно заключава, че „отговорността за разноски може да се реализира само във висящ процес, а не в отделно производство, защото не е последица от неоснователното водено дело, включително и изпълнително.“Неприемането на разноските, направени от длъжника в изпълнително производство свързани с ангажирането на един адвокат, от съдебния изпълнител, би довело до неравнопоставеност между страните в този процес, свързано с разноските. С оглед бавното съдопроизводство, поради пренатовареност на съдилищата, подобна ситуация, в която длъжникът да трябва да води отделно осъдително производство по правилата на общия граждански деликт би го изправило пред незавидната ситуация, в която да бъде натоварен с нови разноски (държавни такси и нови адвокатски хонорари) и да минат години, преди да успее да събере дължимите му се суми от взискателя. Докато последния вече отдавна може да е прекратил своето съществуване. Възниква и въпросът, че в подобна ситуация, взискателят ще бъде поставен в неравноправно положение, тъй като няма да има възможност да възрази за прекомерност на адвокатското възнаграждение на длъжника по първоначалното изпълнително дело, тъй като тази претенция на длъжника няма да достигне до съзнанието на взискателя при сегашната законодателна уредба и практика на съдебните изпълнители. Това от своя страна може да доведе до злоупотреби от страна на длъжниците, които да претендират огромни заплатени адвокатски възнаграждения пред съдебния изпълнител, той да им отказва с постановление да им ги присъди, а след това длъжниците да водят отделни производства за тях, в които единствено трябва да докажат елементите от фактическия състав на деликта, а именно: самото плащане, като съдът няма да изследва самият му размер.
Алтернативно от гореизброеното дотук, следва да бъде разгледана и хипотезата, при която по силата на закона, а именно чл. 46 ал.2 от ЗНА аналогията бива използвана за запълване на законодателни дупки и неясноти в закона. Става въпрос за нормата на чл. 245 ал. 3 изр.2 от ГПК или т.нар обратен изпълнителен лист. В хипотезата на тази норма длъжникът се превръща в кредитор, а кредиторът в длъжник. Смятам, че може и следва да се фингира ситуация, в която длъжникът се превръща в кредитор на своя взискател на основание чл.245 ал. 3 изр. 2 от ГПК и благодарение на това длъжникът става процесуално легитимиран да обжалва постановлението на съдебния изпълнител, касаещо разноските.
С оглед всичко гореизложено, смятам че длъжникът в едно изпълнително производство, в което изпълнителният титул е бил неоснователен или е бил обезсилен, има право на разноските направени от него за защитата му за един адвокат. И редът следва да е абсолютно същия ред, по който и взискателят претендира разноски пред съдебния изпълнител, а именно – чрез обикновено волеизявление и доказателства, че същото е било изплатено на адвокат. Всички останали постановки на тази хипотеза биха довели до промяна в равнопоставеността на страните в изпълнителния процес. Както бе споменато и по-нагоре в настоящото изложение, подобно непризнаване на разноските от страна на съдебния изпълнител би могло да бъде в ущърб и на взискателя. Смятам, че са необходими законодателни промени в тази част на принудителното изпълнение, de lege ferenda, като за целта е важно да се формулират изрични текстове в ГПК, както и да се уеднакви съдебната практика по въпроса.

Автор: Димитър Петров, адвокат

 

Източник: gramada.org

Вашият коментар