28/10/2020

Жалба до ЕК за наличие на противоречиви съдебни практики

ДО

Европейската Комисия

JUST-E2@ec.europa.eu,

JUST-C1-POLICY@ec.europa.eu

SG-E1-CVM@ec.europa.eu – Служба по Механизма за сътрудничество и проверка

sg-courrier-de-la-commission@ec.europa.eu – Служба за подкрепа на структурните реформи към ЕК

vera-jourova-contact@ec.europa.eu – Европейски комисар за правосъдието, потребителите и равенството между половете

Копие до:

peti-secretariat@europarl.europa.eu – Секретариат на Комисията по петиции във връзка с Петиция 0063/17 и 0514/18

Комисия LIBE – libe-secretariat@ep.europa.eu

 

ЖАЛБА

от

„Сдружение на потърпевшите от частните съдени изпълнители и съдебната система – Солидарност“

с адрес за кореспонденция: гр. София, ул. „Пиротска“ №5, ет. 3, оф. 7

телефон за връзка: 08 766 711 09; 088 37 37 001

 

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА ОТ ЕВРОПЕЙСКАТА КОМИСИЯ,

Настоящата молба е във връзка с противоречивата съдебна практика на различните съдилища в България – едни да издават, а други не – разпореждането като самостоятелен акт, отделен от заповедта за изпълнение в производството по чл. 417 от ГПК.

Съобразно чл. 406, ал. 1 ГПК, в заповедното производство съдът е задължен да извърши проверка, за да прецени дали следва да издаде изпълнителен лист. Съдът проверява дали актът е редовен от външна страна, т.е. дали съдържа всички нормативно предвидени реквизити, а също така и дали вземането, обективирано в изпълнителното основание, подлежи на изпълнение. Преценката си дали са налице тези изисквания, или не, съдът е задължен да изложи в отделен писмен съдебен акт – Разпореждане. Издаването на същото е правно основание за издаването на заповедта за изпълнение и същото е неразривно свързано с нея, като по правната си същност то е изпълнително основание. Неиздаването на отделния писмен съдебен акт – Разпореждане, изцяло опорочава цялото заповедно производство и конкретно издадената заповед за изпълнение, както и последващото образувано изпълнително производство.

Разпореждането като отделен писмен акт на съда следва да е надлежно мотивирано, като  в него съдът изложи мотивите си по фактологията и по правото и да изложи логиката на разсъжденията си защо приема заявлението за основателно и представените с него писмени доказателства за редовни и законосъобразно съставени и издава заповед за изпълнение. Това разпореждане следва да бъде надлежно мотивирано и тъй като същото е основния акт на съда въз основа на който се определя изхода на производството: дали ще се издаде или ще се откаже исканата заповед, то неговото съдържание следва да е като на съдебно определение и решение. То следва да съдържа всички задължителни реквизити, каквито следва да съдържат съдебните определения и решения (чл. 254 от ГПК).

Следователно при неиздаването на тези съдебни разпореждания е налице нищожност на всички последващи актове на съда и ЧСИ като издадени без валидно правно и процесуално основание.

От това произтича мотивът ни да се обърнем към Вас, тъй като горепосоченият акт, при това толкова важен, не бива издаван от някои съдебни състави на отделните съдилища в България, което пряко засяга правата на гражданите на страната като граждани на ЕС.

Като доказателство Ви цитираме констатации на прокурор Ивайло Занев от Специализирано звено „Антикорупция“ към Софийска градска прокуратура по извършена проверка по делата на един от членовете на Управителния съвет на сдружението ни, а именно – Ивайло Илиев, който като председател на гражданско движение „Покана за доброволно изпълнение“ многократно се е опитал да сезира българските правораздавателни и правоприлагащи органи за премахване на нарушенията и уеднаквяване на практиката в частта за издаване/неиздаване на разпорежданията, но не е получил съдействие и резултат, а напротив – пълна некомпетентност и незачитане на проблема. От друга страна, прокурорът е адресирал писмата с изх. №268/2016 г. до Инспектората към Висшия съдебен съвет и до Камарата на частните съдебни изпълнители с искане за проверка на всички приключени заповедни производства в страната, което от своя страна доказва масовостта и важността на засегнатата тема, но посочените институции вече две години и половина не са предприели никакви действия и мерки.

Прокурорът стига до следните изводи:

„1.Установи се, че, с изключение на ч. гр. дело № 36497 / 2012г. по описа на СРС, по нито едно от останалите единадесет на брой заповедни производства, проведени по реда на чл. 417 и сл. от ГПК, всички по описа на СРС, не е бил издаван формален писмен съдебен акт – разпореждане, с ко/й/ето да се уважава заявлението за издаване на заповед за изпълнение, да се допуска незабавно изпълнение и да се постановява издаването на изпълнителен лист. Вместо да издадат такъв разпоредителен акт, въз основа на който се издава и самата заповед за изпълнение, съдиите по тези заповедни производства са се задоволили единствено да издадат заповеди за изпълнение, в които, и в нарушение на образеца, заложен Наредба № 6 / 20.02.2008г. – за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство (издадена на основание чл. 425, ал.1 от ГПК от министъра на правосъдието, обн. ДВ, бр. 22 / 28.02.2008г., в сила от 01.03.2008г.) е било инкорпорирано част от съдържанието, което принадлежи към неиздадения предикатен съдебен акт – разпореждането.“

В огромната си част делата са изначално опорочени от районните съдии, които умишлено не издават съдебни актове (разпореждания), които трябва да са следните:

– Разпореждане за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение;

– Разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на издадената заповед за изпълнение;

– Разпореждане за издаване на изпълнителен лист;

– Разпореждане за оправомощаване на ЧСИ да бъде връчител на съдебните актове по делото по чл. 42, ал. 2 ГПК.

Не издават и не връчват документи на длъжниците и не удостоверяват това с необходимите разписки. Вместо това те позволяват на взискателите да получат изпълнителните листове по делото. Частните съдебни изпълнители не връчват на длъжниците пълните комплекти документи – неиздадени разпореждания, документите в копие, въз основа на които са издадени заповедта и изпълнителният лист, поради което последните не могат да се защитят адекватно в последващия процес и са нарушени техните граждански права, както като граждани на Република България, така, и най-вече като граждани на ЕС. Нарушено е основното право на справедлив съдебен процес по чл. 6 и чл. 47 от ХОПЕС.

Основно грубо нарушение на съда е да не оправомощава ЧСИ с акт – разпореждане за връчване на книжата по заповедното производство по реда на чл. 42, ал. 2 от ГПК, а направо предава изпълнителния лист на заявителя, което нарушава принципа на случайно разпределение на делата при частните и държавните съдебни изпълнители. Не се удостоверява връчването на заповедта за изпълнение и разпореждането, въз основа на което е издадена и по този начин делата не се приключват бързо и в срок и се съхраняват в така наречената „тъмна стая“ на СРС.

Прилагаме Ви и единични случаи, в които са налице издадени разпореждания.

Поради всичко по-горе изброено правото на Европейския съюз бива нарушено всекидневно в България.

В производството по издаване на заповед за изпълнение е нарушен основен принцип на ПЕС, залегнал в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Съгласно чл. 47 от тази Харта, параграфи 1 и 2, „Всеки , чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от  независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван”. Уредените в чл. 47 от Хартата права, съответстват на правата на „справедлив процес” и на „ефективни средства за защита”, утвърдени като основни права на човека в чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧ. Правото на справедлив процес, прогласено в чл. 6 от ЕКПЧ създава процесуални гаранции за разглеждане на правните спорове при спазване на върховенството на закона и осигуряване на достъп до правосъдие. Правото на достъп до съд включва възможността всяко физическо или юридическо лице да се обърне към съд и да представи своите доводи и доказателства.

В този ред на мисли, издавайки заповед за незабавно изпълнение по този ред, съдът  лишава длъжника от възможността да ползва ефективни средства за защита предвид ограничените възможности и липсата на достатъчно информация относно действията и мотивите на съда /поради липсата на редовно издадени и връчени актове/, както   и с оглед на обстоятелството, че обжалването на издадената заповед се извършва само на формални основания, без провеждане на исково, състезателно производство.

Обръщаме Ви внимание, заповедта по чл. 417 от ГПК противоречи на решението от 15.05.1986 г. по делото „Jonston” 222/84, задължаващо държавите -членки да имат ефективен съдебен контрол и ефективна правна защита спрямо всеки акт, предявен пред националния съд до последна инстанция, т.е. актовете са обжалваеми.

Съобразно Регламент (ЕО) № 805/2004 понятието „безспорни вземания“ покрива всички положения, при които кредитор при установена липса на каквото и да е оспорване от страна на длъжника относно естеството и размера на парично вземане, е получил или съдебно решение срещу длъжника, или документ, подлежащ на изпълнение, който изисква изричното съгласие на длъжника, което се дава или със съдебна спогодба, или публичен документ.

В българското заповедно производство по чл. 410 ГПК целта на производството е не установяване на самото вземане, а само проверка дали същото е спорно /ТР 4/2013г. на ОСГТК задължително за всички съдилища/. Следователно задължение на съда е да установи безспорността на вземането, проверявайки дали е налице една от хипотезите по чл.5 от Регламент (ЕО) №805/2004 при спазване на   предвидените в чл. 12 от същия  минимални изисквания за съдебната процедура, която води до съдебно решение, за да се гарантира, че длъжникът е информиран за съдебните действия срещу него, по такъв начин и в такова време, за да може да организира своята защита, за изискванията по активното му участие в съдебната процедура за оспорване на вземането, както и за последствията от неучастието, доразвити в чл.13 от   Регламент (ЕО) № 1896/2006 на ЕП и на Съвета от 12 декември 2006 година: за създаване на процедура за европейска заповед за плащане ищецът следва да бъде задължен да предостави информация, която е достатъчна за установяването и подкрепата на вземането, за да може ответникът да направи добре информиран избор дали да се противопостави на вземането, или да не го оспорва и чл. 18 от същия: Освен че на ответника се предоставя цялата информация, свързана с вземането, съгласно представеното от ищеца, той трябва да бъде уведомен за правното значение на европейската заповед за плащане, и по-специално за последиците от неоспорването на вземането. Тези изисквания следва да са залегнали и в българското заповедно производство както на основание зачитане на основните права и отчитане на принципите, които са признати по-специално от Хартата на Европейския съюз за основните права и задължението да се гарантира пълно зачитане на правото на справедлив процес, признато от член 47 от Хартата, така и на основание на принципа за примат на правото на съюза над националното право и директния му ефект. Тези изисквания в никаква степен не се спазват в националното право. На набедения длъжник се връчва една заповед за изпълнение, в голяма част от случаите дори несъответстваща напълно на действителните претенции на заявителя, без в нея да са изложени каквито и да било мотиви и аргументи за издаването и още по-малко същата е придружена с документите, представени от заявителя, като българския съд избягва да издава разпореждане, в което да мотивира решението си да уважи искането за издаване на заповед за изпълнение, с издаването каквото мотивирано разпореждане, придружено с документите, представени от заявителя единствено би могло частично да бъде спазено изискването за достатъчна информираност на набедения длъжник.

При издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документите по чл. 417 от ГПК, първо се образува изпълнително дело срещу  лицето, за което се твърди, че е длъжник и едва известен период след като е инициирано принудителното изпълнение, би могло да се образува исково производство/ ако набеденият длъжник случайно разполага със средства да си осигури адвокат, след наложените му възбрани и запори на всичко, с което разполага и прояви изключителна настойчивост да се снабди с копия от намиращите се в кориците на делото документи и да доразвие/да си доизмисли/ закона с оглед на липсата на издаване и връчване дори на подлежащи на самостоятелно обжалване актове. Често исковият процес приключва след като вече се е развило и е приключило изпълнителното дело, защото лицето, за което се твърди, че има дълг, има изключително ограничени права за защита в заповедното производство. Лицето  има право да подаде възражение срещу заповедта по чл. 415 от ГПК /ако такава изобщо му бъде връчена/, но съгласно чл. 420 от ГПК, това възражение не спира принудителното изпълнение на заповедта.  При подадено възражение, съдът указва на кредитора, поискал издаването на заповед по чл. 417 от ГПК, че следва, в едномесечен срок, да предяви иск за установяване на вземането си. Съгласно чл. 422, ал. 2 от ГПК, предявеният иск отново не спира допуснатото незабавно изпълнение.  Набеденият длъжник има право отделно да обжалва пред въззивния съд и разпореждането за допускане на незабавно изпълнение, но такова обичайно изобщо не се издава.

Съгласно нашето законодателство принудителното изпълнение може да бъде спряно само в хипотезите по чл. 420 от ГПК, когато длъжникът  изпълни едно от следните законови изисквания алтернативно:

а/ представи надлежно обезпечение /според установената съдебна практика, обезпечението трябва да е представено с възражението и следва да бъде  в размер на дължимата сума, заедно с лихвите до датата на депозиране на възражението. Това се оказва практически невъзможно тъй като към този момент са запорирани всички средства на набедения длъжник и са възбранени всички негови имоти, особено ако същите са достатъчно атрактивни/.

б/ или когато искането на длъжника за спиране на изпълнителните действия е подкрепено с убедителни писмени доказателства, че това лице не дължи.

 По този начин законът (ГПК) дава на българските съдилища широка свобода на преценка дали да спрат изпълнението, като те рядко /почти никога/ не постановяват спиране на това основание.

За тази втора хипотеза следва да се има предвид, че дори при липса на дълг или при наличие на дълг в по-малък размер от претендирания от кредитора, поради едностранния, формален и несъстезателен характер на заповедното производство,  в рамките на това производство не се събират доказателствата, допустими в общия исков процес. На практика са налице случаи, в които заповедният съд е отказвал спиране на това основание, а впоследствие исковият съд е отхвърлял предявения от мнимия кредитор иск по чл. 422 от ГПК, образуван след подаване на възражение по чл. 415 от ГПК срещу издадената заповед за незабавно изпълнение. Поради обстоятелството, че в заповедното производство по чл. 417 от ГПК, първо се провежда принудително изпълнение, а едва след това исково дело, необосновано,  чрез  налагане на обезпечителни мерки и чрез продажбата на имуществото чрез някой от способите, предвидени в ГПК, се навлиза в имуществената сфера на лицето-мним длъжник или на длъжника на дълг, който е в по-малък размер от претендирания в заповедта. Съгласно нашето национално законодателство, в тези случаи длъжникът, след отхвърляне на иска срещу него, има право да се снабди с обратен изпълнителен лист срещу мнимия кредитор, но само за паричната сума, която е изплатена на този мним кредитор за извършените в изпълнителното дело продажби на имуществото на длъжника, без да има възможност в патримониума му да бъдат реституирани движимите и недвижимите вещи, които са били предмет на тези продани. С оглед на обстоятелството, че по нашето право, оценката на имуществото, върху което се извършва принудително изпълнение не подлежи на обжалване, то това имущество се продава в пъти под реалната му пазарна цена и на мнимия длъжник в тези хипотези се възстановява парична сума, която не съответства на реалната стойност на продаденото негово имущество.

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА ОТ  ЕВРОПЕЙСКАТА КОМИСИЯ,

С настоящата жалба целим да се постигне:

Установяване на нарушенията на правото на ЕС от Република България чрез така нареченото „заповедно производство“ – чл. 410/417 от ГПК и колизията на заповедното производство по начина, по който се прилага от българския съд с правото на Европейския съюз и задължителната юриспруденция на Съда на Европейския съюз и тяхното премахване след евентуалното им констатиране.

Горното е във връзка с това, че съдът и частните съдебни изпълнители, от една страна, нарушавайки масово закона по един и същи начин, са създали една привидно валидна съдебна практика, което е причина огромна част от длъжниците, от друга страна, да не търсят и отстояват правата си, тъй като им е втълпено, че с такива не разполагат, с което им се ограничават правата, защитими от ПЕС, като граждани на ЕС.

Разчитаме на подкрепа от страна на европейските институции, тъй като българските такива отдавна спряха да защитават обикновените граждани, а напротив.

С уважение: Сдружение „Солидарност“

Вашият коментар