28/10/2020

Защо българските съдилища не се съобразяват с решението на Съда на Европейския съюз по делото „Кантарев срещу БНБ“?

През 2014 г. сезирахме Европейската комисия (ЕК) с искане за наказателна процедура срещу България заради липсата на национален регламент, позволяващ ефективна защита на български граждани и юридически лица срещу нарушения на техни права, произтичащи от правото на Европейския съюз (ЕС). Илюстрирахме структурния правозащитен проблем с невъобразимите процесуални премеждия на десетки дела, с които се опитвахме да ангажираме обективната отговорност на държавата за вредите, претърпени от наши клиенти, в резултат от нарушения на правото на ЕС.

Междувременно, по искане на Висшия адвокатски съвет, беше образувано Тълкувателно дело (ТД) № 2/2015 г. на Общото събрание на гражданските и търговските колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) и на Първо и Второ отделение на Върховния административен съд (ВАС) за процедурния ред, по който следва да бъдат гледани тези дела. Конкретният въпрос, който трябваше да получи отговор, е дали в тези случаи е приложима процедурата по ЗОДОВ или общият исков ред във връзка с принципите на непозволеното увреждане.

Разглеждането на десетки висящи дела пред административни и граждански съдилища спря до приключването на тълкувателното дело. То пък беше спряно до произнасянето на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-571/16 Кантарев срещу БНБ, от чието решение се очакваше да даде автентични насоки за реда, по който трябва да се разглеждат делата срещу държавата за вреди от нарушения на европейското право.[1]

СЕС постанови решението си по това дело на 4 октомври 2018 г. Както можеше да се очаква, в съответствие с принципа за субсидиарност, той не даде категоричен и универсален модел за процедурата, която следва да се прилага. СЕС възпроизведе принципното си становище, че държавите членки разполагат с широка дискреция при избора на процесуални средства за реализиране на отговорността на държавата и че неговата роля е да преценява дали във всеки конкретен случай приложеният от националния съд ред, съответства на базисните принципи за ефективност и равностойност.

Въпреки принципния характер на обективираните в решението Кантаревправни стандарти, то даде яснота за някои „изчистени“ казуси, в които цената на иска е толкова висока, че авансовото заплащане на пропорционалната държавна такса диспропорционално би ограничило достъпа до съд и би нарушило принципа за ефективността. След решението Кантарев, тези дела несъмнено следва да се гледат по реда на ЗОДОВ, при който държавната такса е проста и с минимален размер, отговорността е обективна, независеща от виновно поведение на длъжностни лица, а специалните правила за подсъдността са по-благоприятни от общите за увредените лица. В съответствие с решението Кантарев, от 1 януари 2019 г. влезе в сила и нова редакция на чл.203 от АПК, според който:

„(1) Исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни или очевидно нарушаващи правото на Европейския съюз актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на тази глава.

(2) За неуредените въпроси за имуществената отговорност по ал. 1 се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди или на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, както и стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване правото на Европейския съюз.“

След решението Кантарев и цитираните изменения в АПК, много от спрените дела можеха да бъдат възобновени. Това обаче не се случи. Не разполагаме с данни дори за едно възобновено дело, а правната общност чака повече от три години решение по тълкувателното дело, за чието скорошно постановяване няма обнадеждаващи индикации.

От друга страна делата, които не бяха спрени в очакване на ТР, неизбежно се сблъскват с множество разнородни препятствия. Най-тежкият проблем на „входа“ на системата е определянето на често непосилна за ищците пропорционална (4%) държавна такса, която следва да бъде внесена авансово, за да бъде даден ход на делото. Уместно е да бъде припомнено, че докато в определени хипотези ищците – физически лица може да бъдат освободени от тази такса, юридическите лица, в противоречие с практиката на СЕС и на ЕСПЧ, нямат тази възможност. Пак в противоречие с практиката на ЕСПЧ, националните съдии нямат право да преценяват дали таксата ограничава диспропорционално достъпа до съд и да намаляват нейния размер и/или да разсрочват плащането ú.

Както беше посочено, в решението по дело С-571/16 Кантарев СЕС не отбеляза изрично, че единствено подходящият процедурен ред за разглеждането на делата за отговорността на държавите членки за вреди в България е този по ЗОДОВ. Посочено е обаче, че авансово дължимата държавна такса от 4% от цената на иска, може да се окаже в противоречие с принципа на ефективността. Тази такса се събира, когато се търси отговорност за вреди, причинени от субекти, които не изпълняват публични функции (обща деликтна отговорност) – чл. 45 и следващите от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Тези дела се разглеждат по общия процедурен ред, предвиден в ГПК. За разлика от тях, делата за отговорността на държавните органи, причинили вреди във връзка с властническите си правомощия, се разглеждат по ЗОДОВ, при заплащане на държавна такса от 10 лева за физическите лица и 25 лева за юридическите лица. Националният закон предвижда тежка санкция за съдиите, които са дали ход на дела, без да са събрали дължимата държавна такса. Съгласно чл. 129, ал. 6 от ГПК, „длъжностно лице, което даде ход на молбата, без да е внесена напълно държавната такса, отговаря по чл. 6 от Закона за държавните такси“. Според чл. 6 от Закона за държавните такси (ЗДТ): „Отговорните частни и длъжностни лица за неплатени по тяхна вина такси или платени в по-малко се задължават да платят същите и се наказват с глоба до троен размер.“ Тези императивни разпоредби несъмнено оказват смразяващ ефект върху съдиите, заплашени от плащане на огромни суми. Ето защо дори, при най-малкото колебание, те биха предпочели да се презастраховат чрез определяне на по-високата такса. Така, освен смразяващия ефект, чл. 129, ал.6 от ГПК и чл. 6 от ЗДТ имплицитно застрашават независимостта на съдиите при формиране на вътрешното им убеждение относно размера на държавните такси и процедурния ред за разглеждане на делата.

Делото Г.К. срещу НС, БНБ и Фонда

Емблематично за несъобразяването на националния съд с решението по дело С-571/16 Kantarev е производството по делото Г.К.[2] срещу Народното събрание (НС), Българската народна банка (БНБ) и Фонда за гарантиране на вземанията (Фонда), заведено пред Пловдивския районен съд (ПРС). Предмет на иска е обезщетение за вредите, които ищецът е претърпял от нарушение на Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане (Директива 94/19), изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. за изменение на Директива 94/19/ЕО относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане (Директива 2009/14). По същество ищецът претендира обезщетение за вредите от забавеното (в нарушение на правото на ЕС) изплащане на гарантирания размер на влоговете му в КТБ. Предметът на иска (както и  на следващото дело, което ще представим) е идентичен с този по делото Кантарев.

С разпореждане от 17 юли 2017 г., ПРС приема, че делото ще се разглежда по общите правила на деликтната отговорност по ЗЗД, а не по специалния ред на ЗОДОВ. Затова съдът изисква от ищеца да изложи твърдения относно елементите на фактическия състав на общата деликтна отговорност, както и да довнесе държавна такса в размер на 4% върху цената на всеки от трите обективно съединени иска срещу всеки от ответниците съгласно чл. 1 от Тарифата за държавните такси, т.е. три пъти по 4% или общо 12% държавна такса.

Ищецът подава до ПРС искане съдът да отмени разпореждането си за довнасяне на държавна такса поради неприложимост на общия ред по ГПК за разглеждане на делото. Поискано е, при условията на евентуалност, ако съдебният акт не бъде отменен и съдът поддържа становището си, че исковете трябва да се разглеждат по общия ред, ПРС да изпрати делото на местно компетентния Софийски районен съд (СРС). Ищецът отправя до съда и особено искане за спиране на производството до приключване на дело С-571/16 Кантарев, образувано по преюдициално запитване пред СЕС.

С разпореждане в закрито заседание от 9 август 2017 г. ПРС приема, че не са налице основания за ревизиране на предходното му разпореждане. По отношение на искането за изпращане на делото на СРС, съдът отбелязва, че е недопустимо служебно да изпраща дела на основание местна подсъдност, без възражение на ответника. Относно спирането на производството, първоинстанционният съд приема, че не са налице данни за отправено преюдициално запитване пред СЕС, за да се прецени основателността на искането и връзката му с процеса.

С искане от 18 август 2017 г., ищецът представя на ПРС извлечение от Официален вестник на Европейския съюз, брой 38 от 6 февруари 2017 г., с което доказва на ПРС, че информацията за образуваното дело С-571/16 на СЕС, Николай Кантарев срещу Българска народна банка е оповестена публично още в началото на 2017 г. В тази връзка той заявява, че поддържа искането си за спиране на производството до постановяване на задължителното решение на СЕС по преюдициалния въпрос за процедурните правила, приложими към предявените искове. Със същото искане ищецът моли, на основание чл. 267, ал.1, във връзка с ал.3 от Договора за функциониране на  Европейския съюз (ДФЕС), ПРС да отправи искане за преюдициално заключение до СЕС за съвместимостта на общия ред и на определената пропорционална такса с правото на ЕС.

В случая държавната такса е в размер на 4% от цената на претендираното от ищеца обезщетение за нарушението на правото на ЕС. Тя обаче е умножена по три, защото обезщетението е претендирано, при условията на евентуалност, от трима ответници и както беше посочено реално е 12% от цената на иска. В тази ситуация ищецът рискува да плати таксата от 12% първо на местно некомпетентния ПРС, а после, при евентуална промяна в подсъдността, и на СРС, т.е. авансово да заплати държавна такса от 24% от цената на иска.

Тъй като ПРС не отменя определението си, не спира делото и не отправя преюдициално запитване, а ищецът не заплаща държавната такса, с определение от 3 октомври 2017 г., ПРС прекратява производството и връща исковата молба. Срещу това определение е подадена жалба до Пловдивския окръжен съд (ПОС).

С определение на ПОС от 6 декември 2017 г. са оставени без уважение както подадената частна жалба, така и исканията на ищеца за спиране на производството до приключване на Дело С-571/16 Николай Кантарев срещу БНБ и за преюдициално запитване на основание чл. 267, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 3 от ДФЕС до СЕС. Срещу това определение е подадена жалба до Върховния касационен съд (ВКС). Тя е оставяна без движение многократно, включително и за представяне на съда на превод от практиката на СЕС, на която ищецът се позовава в частната си жалба.

С Определение № 228 от 22 май 2018 г. ВКС отменя прекратяването на делото, поради невнасяне на държавна такса. Според неговите мотиви: „Също неправилно въззивният съд е приел, че за разглеждането на предявения иск се дължи такса в размер на 4% от размера на претендираното обезщетение (цената на паричния иск е размерът на претендираната сума – без значение е дали посочената като цена на иска сума е различна от посочената в петитума на исковата молба). Като определя размера на дължимата такса съдът не е освободен от задължението си да приложи посочените принципи на равностойност и ефикасност. Очевидно размерът на таксата изисквана за разглеждането на един иск за обезщетение не е без значение за защитата на пострадалия от неспазването на общностното право и той не може да бъде поставен в различно положение от пострадалия поради неспазването на националното право.“

Въпреки пределната яснота на цитираните мотиви, след връщането на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, ПРС отново иска заплащане на 4% държавна такса. Ищецът многократно подава възражения срещу това, а непосредствено след постановяването на решението Кантарев, моли да бъде обсъден въпросът дали плащането на държавната такса би било в съответствие с т.5 от това решение, според което национална правна уредба, предвиждаща плащане на проста или пропорционална такса е допустима, само при условие, че: „не противоречи на принципа на ефективност, което запитващата юрисдикция следва да провери, като вземе предвид какъв е размерът и какво е значението на таксата, дали пречката, която тя евентуално представлява за достъпа до правосъдие, е непреодолима или не, дали таксата е задължителна и какви са възможностите за освобождаване от нея“.

ПРС отказва да анализира този въпрос и дава „последен срок“ на ищеца да заплати таксата. Тъй като давността за ново предявяване на исковете е изтекла, поради риска делото да бъде прекратено, а прекратяването да бъде потвърдено от по-висшите съдебни инстанции, ищецът е принуден за заплати таксата.

С отговорите на исковите си молби ответниците правят възражение за неподсъдност на делото на ПРС. С определение от 14 януари 2019 г. ПРС прекратява производството по делото и го изпраща по компетентност на СРС. В тези случаи платената държавна такса не се възстановява. Определението е обжалвано пред ПОС, но ако бъде потвърдено, а СРС приеме, че е компетентен да разгледа делото, това би означавало, че той също смята процедурният ред на ЗОДОВ за неприложим, ерго ще поиска повторно заплащането на държавна такса от 4%.

Делото В.М. срещу НС, БНБ и Фонда

Предметът на това дело е идентичен с този на предходния казус – на Г.К. Искът е за обезщетение на вредите, които ищцата понася от ненавременното плащане на гарантираните ѝ депозити в КТБ, в нарушение на Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14. Исковата молба е подадена на 5 май 2017 г. пред Софийския градски съд (СГС).

С разпореждане от 29 септември 2017 г. СГС указва на ищцата да довнесе държавна такса в размер на 5 760 лева. На 12 октомври 2017 г. ищцата уточнява, че заплащането на тази такса би било в противоречие с принципа на ефективността.

С разпореждане от 13 декември 2017 г. СГС прекратява делото поради невнасяне на държавната такса.

Ищцата подава жалба срещу това определение пред Софийския апелативен съд на 28 декември 2017 г. До днес, повече от 4 месеца след задължителното решение на СЕС по делото Кантарев, няма произнасяне по нея, въпреки ясното становище на СЕС по въпроса за държавните такси в такива казуси.

Цитираните конкретни дела нямат претенция за изчерпателност, а само илюстрират проблема. Както беше посочено, до момента, нито едно дело не е възобновено след решението Кантарев. Информацията от медии и от колеги създава впечатление, че отказът на националните съдилища за прилагане на неговите стандарти е системен и повсеместен. Това несъмнено би могло да провокира поредна наказателна процедура от ЕК срещу България за фактическия отказ от съобразяване с правото на ЕС, противоречащ и на чл.5, ал.4 от Конституцията.

[1] В контекста на настоящата статия понятието „европейско право“ ще бъде използвано като синоним на право на ЕС.
[2] По желание на клиентите ни, имената им са обозначени с инициали.

 

Източник: lex.bg

Вашият коментар