01/11/2020

Из УЧЕБНИЦИТЕ по ПРАВО!!! Съдебни актове. Определения и разпореждания. Обжалване на определенията и разпорежданията. Решения. Постановяване и стабилитет на съдебното решение

Съдебни актове.

Определения и разпореждания.

Обжалване на определенията и разпорежданията.

Решения.

Постановяване и стабилитет на съдебното решение.

 

Въпрос 70: Съдебни актове. Определения и разпореждания. Обжалване на определенията и разпорежданията. Решения. Постановяване и стабилитет на съдебното решение.

І. Съдебни актове (постановления).

Чрез тези актове съдът осъществява своите процесуални действия и упражнява процесуалните си правомощия. Те са израз на решаващата или разпореждащата дейност на съда. Обобщават се под термина съдебни постановления или съдебни актове и се делят на 3 групи: решенияопределения и разпореждания.

Извън съдебните постановления съдът предприема и други процесуални действия (изслушва исканията и твърденията на страните, събира доказателства). Призоваванията и съобщенията целят да уведомят страната за вече извършени или предстоящи процесуални действия – обезпечават възможността тя да се подготви за защита и да я осъществи.

Съобщения. Адресат на съобщението е лицето, за което същото е предназначено: а) за лица с известен адрес, съобщението се връчва на адреса, който е посочен по делото. Когато адресатът не бъде намерен на този адрес, съобщението се връчва на настоящия му адрес, а при липса на такъв – на постоянния (чл.38 ГПК); б) на кого да се връчи съобщението – лично на адресата (чл.45 ГПК), но може и на друго лице: 1) на представител (пълномощник) (чл. 39, ал.1), когато страната е посочила лице, на което да се връчват съобщенията; 2) при недееспособна страна – на законен представител (ал. 4); 3) ако не може да се намерят тези лица: на пълнолетно лице от домашните му (живеят в едно домакинство!); на пълнолетно лице, което живее на адресадлъжностно лице по местоработата (чл.46, ал.2); 4) за търговци и юридически лица – в канцеларията им. Може да се връчи на всеки служител или работник, който е съгласен да ги приеме.

Неспазването на изискванията за съответния начин на връчване/призоваване води до неговата недействителност (счита се за ненастъпило и трябва да се повтори). Ако адресатът или лицата, получили съобщението не могат да подпишат – това се отбелязва. Отказът на адресата или домашните му да приемат съобщението се отбелязва в разписката и се удостоверява с подписа на връчителя – лицето се смята за призовано.

Връчване чрез залепване на уведомление (чл.47 ГПК) – когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия. В същото се посочва, че книжата са оставени в канцеларията на съда и могат да бъдат получени от там в двуседмичен срок от залепването на уведомлението. Ако ответникът не се яви в този срок да получи книжата, съдът указва на ищеца да представи справка за неговата адресна регистрация и ако се установи, че посочения адрес не съвпада с постоянния и настощ адрес на страната, съдът разпорежда ново връчване.

Връчване чрез публично обявление – ако при завеждането на делото ответникът няма регистриран постоянен или настоящ адрес, по искане на ищеца връчването се извършва чрез публикация в неофициалния раздел на „Държавен вестник”. Ако въпреки публикацията ответникът не се яви в съда при разглеждане на делото, съдът му назначава особен представител на разноски на ищеца.

Съгласно чл.58 ГПК, призовките по делото се връчват по реда за връчване на съобщенията.

ІІ. Определения и разпореждания.

  1. Определениятаса постановления на съда, с които той се произнася по процедурни въпроси(Ж.Ст.). Това са въпроси по допустимостта на производството и по неговото развитие.

Според проф. Яновски въпросите, които се поставят в рамките на процеса са процедурни – по тях се произнася председателят с разпореждания, и процесуални – по тях се произнася състава с определения.

Съдебните определения са актове на състава на съответния съд. С тях съдът се произнася по процесуални въпроси – допустимост на искаотлагане на делотоприемане на доказателстваЗа разлика от решенията: а) правните последици на определенията не могат да надхвърлят рамките на производството (имат само вътрешнопроцесуален ефект); б) не подлежат на отделно обжалване или се обжалват с частна жалба; в) не могат да се атакуват с извънредните средства за отмяна; г) поначало могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил.

  1. Видове определения. Съобразно с техния предмет и въздействието им върху производството, определенията се делят на две групи: определения, които прекратяватпроизводството и определения за движениена делото.

а) в първата група влизат определенията, които като констатират, че производството е недопустимо, му слагат край като го прекратяват. Общият белег на тази група определения е, че отричат допустимостта на исковия процес. Поради тази причина, тази група определения съдържат в себе си винаги отказ на съда да продължи производството. Чрез този отказ се стига до прекратяване на делото, което осуетява завършването му с решение. Определенията от тази група (подобно на решенията) слагат край на делото и подлежат на отделно обжалване с частна жалба, защото преграждат пътя на исковата защита, давана с решението. Чрез определенията от тази група се слага край на производството, когато то е недопустимо – т.е когато липсва право на иск или това право е ненадлежно упражнено, но така също и при допустим исков процес, който е станал недопустим – когато съдът е бил десезиран чрез оттегляне на иска, отказ от иска или чрез съдебна спогодба.

б) определения, с които съдът администрира движението (развитието) на производството. Определенията от тази група предпоставят възможността делото да се развие до нормалния му завършек с решение. От своя страна, определенията от тази група също се разделят на две подгрупи: Определения, с които съдът взема становище по допустимостта на производството, без обаче да го прекратява. Такива са определенията: 1. с които съдът дава ход на делото, след като е констатирал, че съществува право на иск и че то е надлежно упражнено; 2. определенията, с които той препраща делото на компетентния орган, понеже то е неподведомствено или неподсъдно на сезирания съд; 3. определенията, с които съдът спира делото (чл.229,ал.1,т.4 и 5) или отказва да го възобнови, защото са налице процесуални пречки, които временно осуетяват развитието на делото; Определения, които като предпоставят, че процеса е допустим, целят да организират и обезпечат бързото, икономично и законосъобразно развитие на производството към постановяване на правилно решение. Такива определения са: 1. определенията по отстраняване на съдии; 2. по участието на трети лица в процеса; 3. по съединяването на искове; 4. по допускане и събиране на доказателства и пр. Чл.229, ал.1 Съдът спира производството: 1…..4. когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора; 5. когато при разглеждане на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор

Постановяване на определенията. Съдът постановява определение, когато се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество. Определенията, които не слагат край на делото, могат да бъдат изменяни или отменяни от същия съд вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск.

Съдържание на определението – чл.254 (1) определението, с което съдът се произнася по противоречащи искания на страните, както и определението, с което се отхвърля искане, се мотивира. Исканията на страните и обстоятелствата по делото във връзка с тях се посочват в мотивите, доколкото това е необходимо. (2) когато определението се постановява в закрито заседание, то трябва да съдържа: 1. датата и мястото на постановяването му; 2. посочване на съда, имената на съдиите от съдебния състав и на страните; 3. номера на делото, по което се постановява определението; 4. какво постановява съдът; 5. в тежест на кого се възлагат разноските; 6. подлежи ли на обжалване, пред кой съд и в какъв срок; 7. подписи на съдиите.

Определяне на срок при бавност.

Когато съдът не извърши своевременно определено процесуално действие, всяка от страните може във всяко положение на делото, включително и след приключване на пренията, да подаде молба за определяне на подходящ срок за извършването му. Целта на тази молба е двояка: а) да обезпечи служебното движение на делото; и б) да постигне бързина на дължимите от съда процесуални действия. Подаването й не се обвързва с никакъв срок, без да се връчват преписи на противната страна и без заплащане на държавни такси.

Молбата се подава чрез същия съд до горестоящия съд. След подаването на молбата за определяне на срок при бавност, съдът който разглежда делото има две възможности: а) да изпрати незабавно молбата до горестоящия съд, заедно със своето становище по нея; б) да извърши незабавно всички действия, посочени в молбата и да съобщи за това на страната. При тази хипотеза, молбата се смята за оттеглена и не се изпраща до горестоящия съд. Ако обаче в едноседмичен срок от получаване на съобщението за изпълнените процесуални действия, страната заяви, че продължава да поддържа молбата – тя се изпраща за разглеждане на горестоящия съд. В горестоящия съд, молбата за определяне на срок се разглежда от съдия на този съд в едноседмичен срок от постъпването й. Ако съдът установи необосновано забавяне, определя срок за извършване на действието. В противен случай съдът отхвърля молбата с определение, което не подлежи на обжалване

  1. Разпорежданиятаса актове, които се постановяват от председателя на състава. Чрез тях, председателя на състава (или натоварен от него съдия) се произнася по процедурни въпроси (да се остави без движение нередовна искова молба и тя да се върне, ако не бъде поправена / чл.129 ГПК/; разпореждане за изпращане препис от ИМ на ответника /чл.131 ГПК/; да се насрочи заседание; да се връчат книжа по делото; с разпореждания се ръководи и заседанието на съда /чл.141 ГПК/. Съдът се произнася по главния въпрос с разпореждане само при издаване на изпълнителен лист по чл. 404, т.1 и 2 ГПК (чл. 405, ал. 2 ГПК).

ІІІ. Обжалване на определенията и разпорежданията.

Определенията и разпорежданията по принцип не подлежат на самостоятелно обжалване. Причината за това е в обстоятелството, че ако всеки акт на съда подлежи на обжалване – процесът ще стане безкраен във времето. По изключение някои определения и разпореждания подлежат на обжалване пред висшестоящия съд с частна жалба. По принцип подлежат на обжалване онези определения и разпореждания, които преграждат по-нататъшното развитие на производството – чл. 274,ал.1, т.1, чл.279 ГПК. Терминологично е важно, че се използва думата “прегражда” – такива са определенията, с които съда приема, че производството не му е подведомствено или определение по чл. 229 ГПК за спиране на производството – те не спират, а преграждат пътя на производството.

Освен тях се обжалват определения и разпореждания в изрично посочените от закона случаи, когато могат да засегнат процесуални права на страните, напр. определението, с което се приема делото за разглеждане.

Останалите определения, които не подлежат на обжалване също може да са порочни, но защитата срещу тях става по пътя на обжалване на съдебното решение, т.е. на крайния акт.

  1. Обжалване с частна жалба. Срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби при две хипотези: а) когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото; и б) в случаите, изрично посочени в закона (ГПК).

Когато определенията, които подлежат на обжалване, са постановени от въззивна инстанция, те подлежат на обжалване с частна жалба пред ВКС. Определенията, които са постановени от състав на ВКС и подлежат на обжалване, се обжалват пред друг състав на същия съд (ВКС).

На касационно обжалване пред ВКС, с частна жалба подлежат: 1. определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по- нататъшното развитие на делото; и 2. определения, с които се дава разрешение по същество на други производства, или се прегражда тяхното развитие.

Не подлежат на касационно обжалване определенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв.

Частните жалби се подават в едноседмичен срок от съобщаване на определението. Специфична особеност относно срока на обжалване е, че ако се обжалва определение, постановено в съдебно заседание, за страната, която е присъствала, този срок тече от деня на заседанието. Срокът за въззивното обжалване се прекъсва с подаването на молба за правна помощ и не тече, докато молбата се разглежда. От влизането в сила на решението за отхвърляне на молбата за правна помощ, започва да тече нов срок, а в случаите на уважаването й новият срок започва да тече с връчването на първоинстанционното решение на назначения служебен адвокат. Подаването на следваща молба за правна помощ не спира и не прекъсва вече срока за въззивно обжалване.

  1. Частната жалба трябва да съдържа: а) името и адреда на страната, която я подава; б) означение на обжалваното определение; в) указание в какво се състои порочността на решението; г) в какво се състои искането; д) новооткритите и новонастъпилите факти, които жалбоподателят иска да се вземат предвид при решаване на делото от въззивната инстанция, и точно посочване на причините, които са му попречили да посочи новооткритите факти; е) новите доказателства, които жалбоподателят иска да се съберат при разглеждане на делото във въззивната инстанция, и излагане на причините, които са му попречили да ги посочи или представи; ж) подпис на жалбоподателя.

Приложения към частната жалба: 1. преписи от нея и от приложенията й според броя на лицата, които участват в делото като насрещна страна; 2. пълномощно, когато жалбата се подава от пълномощник; 3. новите писмени доказателства, посочени в жалбата; 4. документ за внесена такса.

След като приеме частната жалба, съдът изпраща препис от нея заедно с приложенията на другата страна, която в едноседмичен срок от получаването им може да подаде отговор на жалбата. След изтичане на този срок, делото заедно с жалбите и отговорите се изпраща на горестоящия съд. Съдът прилага и препис от обжалваното определение.

  1. Разглеждане и решаване на частната жалба. Частните жалби се разглеждат в закрито заседание. Съдът, ако прецени за необходимо, може да разглежда жалбата и в открито заседание. Ако отмени обжалваното определение, съдът сам решава въпроса по жалбата. Той може да събира и доказателства, ако прецени това за необходимо. Постановеното определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд.

ІV. Решения.

  1. Същност на решението. Решението е акт на съда,с който той се произнася по съществото на поставения пред него въпрос. С него се приключва една или друга фаза от исковото производство, като съдът дава отговор на въпроса, с който е сезиран. С него делото приключва. Следва да се прави разлика между прекратяване и приключване. Делото може да бъде прекратено с определение, когато не се стига до разрешаване на спора по същество и това са т.нар. прекратителни определения.

За да може да защити правото, накърнено от правния спор, съдът трябва преди всичко да разреши спора, като издири действителното правно положение. Преди да бъде заповед, Р е акт на правно познание, то трябва да прогласи на чия страна е правото. Затова спрямо спорно­то материално право Р е правоустановяващо (декларативно). Р ни каз­ва дали спорното право съществува, или не съществува.

За разлика от прекратяването, завършването е такъв край на съответната фаза, при който се завършва производството (Ж.Ст.: тъй като съдът решава задачата си – да даде защита, решението завършва исковото производство – формален и вторичен белег, който следва от това, че с решението се взема становище по спора).

Съдебното решение (Р) е държавен правосъден акт, т. е. едностран­но, властническо изявление на съда, което разрешава правния спор, ка­то установява какво е действителното правно положение между споре­щите и ги задължава да се съобразяват с него. Р има две страни: едната правоустановяваща (декларативна); дру­гата правосъздаваща (императивна).

Р обаче е не само акт на правно познание, отразяващ съществуващото независимо от него материалноправно положение, то е и акт на държавноправна воля. Защитата се състои в налагане на санкция. Затова Р включва в себе си заповед да се преустанови правният спор и да се въз­приеме занапред поведение, отговарящо на установеното от съда материалноправно положение между спорещите. От тая заповед като власт­нически акт произтича силата на пресъдено нещо като правна последи­ца, присъща на всяко Р. От гледна точка на нея и на другите свои последици Р не е декларативен, а е един правопораждащ юридически акт, източник на нови държавноправни последици (сила на пресъдено нещо; изпълнителна сила), а при конститутивните Р – и на нови граж­дански последици.

  1. Видове решения. Според въпроса, по който съдът се произнася: а)Произнасяне по материалноправния спор, с който е сезиран; б) Има решения, с които съдът се произнася по процесуални въпроси. Това са например решенията, с които съдът се произнася по въззивна жалба и връща делото. За това не е правилно да се каже, че с решения съдът се произнася по същество, тъй като това са само едната група решения. Когато въззивната инстанция е сезирана с искането да се обезсили решение на първоинстанционния съд като процесуално недопустимо, ако въззивния съд не уважи жалбата решението ще е по процедурата.

Решенията се делят оше и на: Крайни съдебни решения – онези съдебни решения, които биха могли да имат сила на пресъдено нещо, евентуално изпълнителна сила и конститутивно действие, т.е. ако не се обжалват те ще породят такова действие; Решения с “попътен” характер – това са решения, които никога няма да получат последиците на силата на пресъдено нещо. Нормално е тези решения да не подлежат на обжалване, напр., когато се обжалва решение на въззивна инстанция и касационната инстанция постанови, че то е неправилно и върне делото за ново разглеждане във въззивна инстанция. Това решение не е окончателно и никога не може да стане. Същата е хипотезата, когато решение на първата инстанция се обжалва пред въззивната и въззивната постанови решение, с което обезсилва решението на първата инстанция като недопустимо и връща делото пак в първа. То няма да бъде окончателно, защото след него предстои друго решение на първа инстанция. Тези решения за разлика от другите не решават правния спор по същество, защото след тях следват други решения, които подлежат на обжалване.

По своето съдържание и последици Р. биват:

а) Р, които уважават, и Р, които отхвърлят иска. Първите дават защита на ищеца, а вторите – на ответника. Това разграничение е от значение за отговорността за съдебните разноски.

б) Р, които потвърждават съществуването на спорното право, и Р, които отричат съществуването на спорното право. Р, които отричат спорното право, са само установителни и се ползват само със сила на пресъдено нещо. Р, които потвържда­ват съществуването на спорното право, могат да бъдат освен установителни, още и осъдителни или конститутивни.

в) Установителни са тези Р, чието съдържание се изчерпва в устано­вяване, че спорното право съществува или не съществува. Те се ползват със сила на пресъдено нещо, но не и с изпълнителна сила или с конститутивно действие. С такива решения завършват делата, образувани по установителни искове, както и делата, образувани по осъдителни или конститутивни искове, когато искът бъде отхвърлен като неоснователен.

г) Осъдителни са Р, които уважават осъдителни искове. Освен потвърждаване на спорното притезание те допускат и принудителното му осъществяване, като осъждат ответника да го претърпи. Тези Р пораж­дат освен сила на пресъдено нещо още и изпълнителна сила.

д) Конститутивни са Р, които уважават конститутивни искове. Освен потвърждаване на спорното потестативно право те постановяват и търсената въз основа на него промяна в гражданските правоотношения. Тези Р пораждат освен сила на пресъдено нещо още и т. нар. конститутивно действие.

  1. Постановяване и стабилитет на съдебно решение.
  2. Постановяване на решението.Решението (Р) е последният акт на исковото производство, с който то завършва. То предпоставя, че всички предхождащи го процесуални действия са вече предприети. Р се основава на процесуалните действия по разглеждане на дело­то. Затова с оглед на изискването за непосредственост Р трябва да бъде постановено от съдебния състав, който е участвал в заседанието, на което е било завършено разглеждането на делото (чл. 235, ал.1). Чл.235 (1) решението се постановява от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото.

Р. ще бъде опорочено, ако бъде постановено от друг състав. Нищожно е съдебното решение, когато в състава на съда, произнесъл решението, участва съдия, който при произнасянето не е член на съда, макар че той е бил такъв при последното съдебно заседание.

За да постанови Р съдът се оттегля на съвещание. То трябва да бъ­де тайно – никой друг освен членовете на решаващия със­тав не може да присъства на съвещанието или да вземе участие в него. Р трябва да изразява волята на съда, неповлияна от другиго. Неповлияно трябва да бъде и становището на всеки от членовете на решаващия със­тав. Затова съвещанието трябва да започне със становището по делото на най-младшия от членовете на състава. Никой от членовете на състава не може да се въздържи да взе­ме становище по решаване на делото. За да се постанови Р нужно е да съвпаднат становищата на мнозинството от членовете на решаващия състав. Несъгласният с мнозинството член на състава може да изрази становището си отделно като свое особено мне­ние, но е длъжен да подпише Р (чл. 236, ал. 3), защото то изразява воля­та на съдебния орган като цяло, а не волята на отделни негови членове. Чл.236 (3) Решението се подписва от всички съдии, взели участие в постановяването му. Когато някой от съдиите не може да го подпише, председателят или старшият съдия отбелязва върху решението причините за това.

Стигне ли до окончателни фактически констатации, съдът пристъпва към последния етап на съвещанията: подвеждане на установеното фактическо положение под правната норма, за да изведе заключение­то относно съществуването или несъществуването на спорното право. Този извод съдът постига чрез силогизъм, на който голямата пред­поставка е правната норма, а малката – установеното фактическо положение (съществуване или несъществуване на правнорелевантния факт). Чл.235 (2) Съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. (3) Съдът взема предвид и фактите, настъпили след предевяване на иска, които са от значение за спорното право.

Съдът постановява Р, заедно с мотивите към него в писмена форма. Тя е условие за дейст­вителност на Р (чл.235, ал.4). Чл.235 (4) Решението заедно с мотивите към него се изготвя в писмена форма.

За да се конкретизира като изявление на определен съд по определено дело, Р трябва да има съдържанието, посочено в чл. 236, ал. 1. Към решението си съдът излага и мотиви. Чл. 236, (1) Решението трябва да съдържа: 1. Датата и мястото на постановяването му; 2. Посочване на съда, имената на съдиите, на секретаря и на прокурора, когато той е взел участие в делото; 3. Номера на делото, по което е постановено решението; 4. Имената, съответно наименованието и адреса на страните; 5. Какво постановява съдът по съществото на спора; 6. В тежест на кого се възлагат разноските; 7. Подлежи ли решението на обжалване, пред кой съд и в какъв срок. (2) Към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценка на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Мо­тивите са писмени съображения на съда, обосноваващи Р. Те обхващат преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които той е стигнал до Р. Затова, макар и кратки, мотивите трябва да бъдат ясни и пълни. Съдът трябва да изложи в мотивите защо дава вяра на едни, а отхвърля други доказателства, като обсъди всяко доказателство. Общата фраза, че Р е основано на съвкупната преценка на събрани­те доказателства, както и декларацията, че дадено положение се приема за установено, е всъщност липса на мотиви. Мотивите обаче не са част от Р, макар и да са материализирани заедно с него в един и същи документ – писмения акт на Р (срв. чл. 235, ал.4 и 236,ал 2, които рязко отделят Р от мотивите към него). Поради това, че мотивите не са част от Р тяхното неподписване от всички съдии не опорочава Р. Достатъчно е те да бъдат подписани от председателя на състава.

Макар и да е подписано, Р е все още незавършено, докато не бъ­де обявено. Чрез обявяването на Р съдът изразява външно своята воля, която вече не може да измени или отмени (чл. 246). Съдът е длъжен да обяви решението заедно с мотивите най-късно в едномесечен срок след заседанието, в което е приключило разглеждане­то на делото (чл. 235, ал.5).

Съдебното решение трябва да бъде обявено в едномесечен срок – чл. 235, ал. 5 ГПК. Сроковете за съда са инструктивни. Чл. 235 (5) Съдът обявява решението си с мотивите най- късно в едномесечен срок след заседанието, в което е завършено разглеждането на делото. Решението се обявява в регистъра на съдебните решения, който е публичен и всеки има право на свободен достъп до него.

  1. Стабилитет на решението. Стабилитетът на решението се състои:а) в неговата неизменимост от съда, който го е постановил; б) в неговата необжалваемост пред въззивния съд;в) в неговата необжалваемост пред ВКС; 4) в неговата неотменимост чрез отмяната по чл. 303 и чл. 304. Стабилитетът на Р не настъпва отведнъж във всички негови проявни форми. Р се стабилизи­ра последователно. Първо настъпва неизменимостта на Р, след това необжалваемостта на Р пред въззивния съд, после неговата необжалваемост пред ВКС и най-после неговата неотменимост. Стабилизирането на Р е от значение за неговите правни последици. По правило те предпоставят, че Р е неизменимо и необжалваемо по реда на касацията (чл. 296). От друга страна, настъпилите правни последици отпадат, и то с об­ратна сила, ако Р бъде отменено чрез отмяната по реда на чл. 303 – окончателното стабилизиране на правните последици на Р настъпва с неговата собствена окончателна стабилизация, т. е. когато то стане неот­менимо.

Неизменимостта или неоттегляемостта на Р е забрана да се отменя или изменя Р от съда, който го е постановил. Тая забрана влиза в сила от деня на обявяването на Р. Докато не е обявено, Р, даже и да е подписано, може да бъде за­менено с друго. Логическото основание за неизменимостта на Р е из­черпването на правосъдната власт на съда по делото, след като той е постановил Р. Правнополитическото оправдание на неизменимостта е опасността за доверието в правосъдието и за стабилитета на съдебните актове, която би се създала, ако съдът би могъл сам по всяко време да изменя или отменя собствените си Р. За­това неизменимостта на Р важи без ограничение във времето. Р е неизменимо и преди да е влязло в сила, и след като е влязло в сила. То е не­изменимо както по почин на страната, така и по почин на съда. Ако съдът въпреки неизменимостта на Р го измени или отмени, неговият акт ще бъде нищожен. Нищожен ще бъде и новият акт, който съдът би постановил вместо предишното Р

От деня на обявяването на Р на първоинстанционния съд се туря край на първоинстанционното производство, десезира съда с делото и пораж­да право на обжалване. Но докато е още обжалваемо, първоинстанцион­ното решение не поражда присъщите на съдебния акт правни последици. За да влезе в сила, т. е. за да породи тези последици, Р трябва да стане необжалваемо. Затова влизането в сила на Р съвпада по време с момента, от който насетне настъпва необжалваемостта на Р Този момент не е еднакъв. Според чл. 296 ГПК Р става необжалваемо и влиза в сила: а) от деня, когато е постановено, ако не подлежи на обжалване пред ВКС. Не подлежат на обжалване въззивните решения на окръжните съ­дилища по делата посочени в чл. 280, ал 2 ГПК; б) от деня, когато е изтекъл срокът за обжалване на обжалваемо Р, без в този срок да е била подадена жалба. Това е денят, който следва последния ден на срока за обжалване. Възможността да се иска възоб­новяване на срока не пречи Р да стане необжалваемо, допуснатото възобновяване ще направи Р отново обжалваемо; в) от деня, когато е станал необжалваем актът, с който жалбата срещу Р е била върната като дефектна от първоинстанционния съд или пък с който въззивното или касационното производство е било прек­ратено поради отказ от обжалване, поради оттегляне на жалбата или по­ради нейната недопустимост. В тези случаи решението влиза в сила от деня на влизане в сила на определението, с ко­ето делото е било прекратено; г) от деня, когато е постановено решение, с което касационната жалба срещу Р е била оставена без последствие като неоснова­телна (чл. 296, т.3 ГПК).

Във всички тия случаи, без б.”а”, необжалваемостта на Р предпос­тавя, че след Р са настъпили други факти (изтичане на срок, връщане на жалбата и т. н.). Тези факти се напластяват към Р и заедно с него обра­зуват фактическия състав на необжалваемото Р. Те пораждат необжалва­емостта. Тя се състои в неотменимостта на Р от въззивния съд или от ВКС. Необжалваемостта придава на Р качеството на окончателност, туря край на висящия процес и е условие да се породят правните после­дици на Р. Необжалваемостта на Р обаче е не само условие, за да възникнат прав­ните последици на Р, тя същевременно стабилизира тези последици, до­колкото лишава висшестоящия съд от възможността да ги заличи, като отмени или обезсили Р което ги поражда.

Редовното, безпорочно Р (валидно, допустимо и правилно), след като стане необжалваемо, е неотменимо. Не са обаче неотменими по­рочните Р, макар и да са станали необжалваеми. Те могат да бъдат отменени чрез отмяната на влезли в сила решения по чл. 303 и чл. 304 ГПК. Има обаче Р, спрямо които тия средства са неприложими (чл. 303, ал. 2 и чл. 299, ал. 3). Същевременно, след като изтекат предвидените от закона срокове, отмяната на Р, даже и да е порочно, не може да бъде постигната. В такива случаи Р е неотменимо и чрез отмяната по чл. 303. Винаги може да се прогласи обаче чрез иск нищожността на Р.

Неизменимостта, необжалваемостта и неотменимостта на Р не са негови правни последици. Те са негови качества или състояния, които то получава при необжалваемостта или неотменимостта въз основа на други факти, настъпили след Р Неоправдано е поради това да се окачествя­ва особено необжалваемостта като формална правна или законна сила на Р.

Въпрос 71. Правни последици на съдебното решение. Сила на пресъдено нещо. Зачитане. Конститутивно действие. Изпълнителна сила.

  1. Сила на пресъдено нещо. Между правните последици на решениетосилата на пресъдено не­що (СПН),наричана още „законна сила“ или „материална законна си­ла”, заема централно място. Със СПН се ползва всяко необжалваемо ре­шение независимо от вида на иска и от изхода на делото. Защото в нея се състои присъщата на исковия процес защита-санкция, чрез която той брани засегнатите от правния спор материални субективни права.

Призована да защити правото, засегнато от правния спор, като възстанови нормалното му функциониране, СПН в нашия граждански процес не може да бъде обяснявана нито като сила, която преобразява материалноправните отношения на спорещите, нито като явление, от­къснато от тия отношения и затворено само в рамките на процеса. Същността на СПН може да бъде разбрана, като се изхожда от защитната функция на процеса спрямо материалното право, засегна­то от правния спор.

За да отговори на тази защитна функция, СПН се състои преди всичко в задължението на страните спрямо държавата да преуста­новят правния спор. Никоя от тях не може занапред да оспорва правил­ността на съдебно установеното освен чрез отмяната по чл. 303 ГПК. Задъл­жението за неоспорване се отнася до всеки елемент на съдебно устано­веното или отреченото право, вкл. до правната му квалификация и до неговия размер. Той не може да бъде оспорван даже от страната, чието правно твърдение е потвърдено – тя не може да дири повече от съдеб­но признатото. Задължението за неоспорване придава на съдебно установеното правно положение качеството на „пресъдено нещо“, т. е. на определеност и безспор­ност. Правоотношението, придобило качеството на „пресъдено нещо“, не може да бъде вече предмет на правнорелевантен спор. Относно него съдебен процес е недопустим. Тази съставка на СПН, чрез която между спорещите се създава състояние на правна определеност и безспорност, се нарича правоустановяващо действие.

Според това, дали съдът е потвърдил, или отрекъл съществуването на спорното пра­во, СПН действа правопотвърждаващо или правоотричащо.

Съдебно установеното правно положение, придобило печата на „пресъдено нещо“, става занапред годна основа за съгласувано поведе­ние на страните по делото. Това съгласувано поведение СПН цели да постигне чрез регулиращото свое действие. Регулиращото действие на СПН овластява страната, чието правно твърдение съдът е признал за основателно, да действа съобразно с ус­тановеното от съда правно положение Същевременно то задължава друга­та страна, чието правно твърдение съдът е отхвърлил като неосновател­но, да се съобразява с установеното от съда правно положение. Регулиращото действие не трябва да се смесва с изпълнителната сила. Тя се състои в правото да се иска принудително изпълнение и е присъща само на осъ­дителните решения, докато регулиращото действие е присъщо на всички решения в качеството им на заповед да се възприеме за­напред поведение, отговарящо на съдебно установеното правно положение. Голямото значение на регули­ращото действие на СПН се състои в това, че то е нов, допълнителен стимул за законосъобразно, правомерно поведение наред с правната норма, наред с породеното въз основа на нея и уредено от нея матери­ално правоотношение.

Като необходима последица от правоустановяващото действие за СПН се явява последната нейна съставка непререшаемостта на разрешения спор (чл. 299). Понеже са длъжни да не оспорват „пресъденото нещо“, и двете страни изгубват относно правото, предмет на СПН, своето право на иск. СПН погасява това право. Затова тя се явява като отрицателна процесуална предпоставка, т. е. като пречка за повторен процес между същите страни относно съ­щия спор . Тъй като за тази пречка съдът трябва да следи слу­жебно (чл. 299), тя е абсолютна отрицателна предпоставка. От същността на СПН следва нейното защитно въздействие спрямо материалното право, засегнато от правния спор.

Когато решението в съответствие с действителното правно положение потвърждава съществуването на спорното право, СПН действа спрямо потвърденото право правозасилващо.

Когато решението в съответствие с действителното правно положение отрича съществуването на неоснователно претендирано право, СПН действа спрямо неоснователната претенция правопрепятстващо, а спрямо гражданските права, заплашени от нея – правопредпазващо.

По всяко дело, независимо от неговия изход, СПН действа едновременно като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът потвърждава, и като санкция спрямо страната, чието правно твърдение съдът отрича. СПН ще действа като защита в полза на ище­ца и като санкция спрямо ответника, когато предявеният иск е уважен. Тя ще действа като защита на ответника и като санкция спрямо ищеца, когато искът бъде отхвърлен.

  1. Зачитане на силата на пресъдено нещо.  В много случаи граждански правоотношения са въздигнати от за­кона в елемент от фактическия състав на други граждански правоотно­шения; на финансови или административни правоотношения (данък върху наследството предпоставя, че облаганото лице е наследник); на престъпления. В тия случаи съответното гражданско правоотношение обуславя друго гражданско, финансово, административно или наказателноправно отношение, явява се преюдициалт спрямо него. Проблемът за зачитане на СПН възниква, когато се питаме какво е нейното значение, когато съд или друг държавен орган е призован да се произнесе по съществуването на обусловеното граждан­ско, административно, финансово или наказателно отношение. Според чл. 297влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за съда, постановил решението, и за всички други съдилища, учреждения и общини в Република България. Зачитането на СПН се състои в задължението на всеки държавен орган (съд или друг орган) да възприеме като свое скрепеното със СПН съдебно установяване и да изхожда от него в своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от СПН, като се откаже от всякакво преразглеждане и пререшаване на въпроса, разрешен със СПН, когато той обуславя отговора на въпрос, с който държавният орган е сезиран. Единствената преценка, на която има право държавният орган с оглед на зачитането на СПН, това е прецен­ката, дали е вече възникнала СПН, валидно ли е възникнала и още ли важи, или е вече отменена. От друга страна, понеже СПН важи в опре­делени обективни и субективни предели, нейното зачитане винаги пред­поставя, че е налице пълно тъждество (обективно и субективно) между предмета и адресатите на СПН, от една страна, и преюдициалното пра­воотношение, обуславящо съответния държавен акт, от друга страна.

Съдът е длъжен да зачете СПН по всяко от производствата, които му са възложени (искови, обезпечителни, охранителни). Едностранният характер на охранителните производства и важимостта на охранителния акт спрямо всички налагат обаче тази особеност, че по тях съдът е длъжен да зачете СПН, само когато с нея се отрича съществу­ването на гражданското правоотношение, обуславящо охранителния акт, но не и когато със СПН е потвърдено съществуването на това пра­воотношение. С оглед на зачитането на СПН съдът е длъжен да спре ох­ранителното производство, ако е висящ исков процес по преюдициално за него правоотношение (чл. 536).

Административните органи ще зачетат СПН, когато например трябва да се плати сума, дължима за отчужден имот; тя трябва да се плати на това лице, за което при спор е установено със СПН, че е било собственик на отчуждения имот; при сключване на брак длъжностното лице трябва да зачете СПН, като откаже да сключи брака, когато със СПН е установе­но, че едно от встъпващите в брак лица се намира в брачна връзка с дру­го лице; данъчният орган ще зачете СПН при данъчно облагане, като се съобрази със СПН, признаваща или отричаща гражданско правоотно­шение, преюдициално за данъчното облагане.

По наказа­телни дела СПН ще следва да бъде зачетена всякога, когато има за предмет граждански правоотношения, обуславящи наказателна отго­ворност (арг. чл. 297). А от друга страна, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца (чл.300)

  1. Обективни предели на силата на пресъдено нещо. Под обективни предели на СПНсе разбира предметът, за който СПН важи, т. е. това, което придобива качеството на „пресъдено нещо”. Това е спорът, който не може да се пререшава и „прeсъденото нещо”, с което страните по делото трябва да съобразяват занапред свое­то поведение. Този предмет е материалното право, по което съдът се е произнесъл с решението, като го е потвърдил или отрекъл.

Ако съдът спази изискването за пълно съвпадане между предмета на делото и предмета на решението, предметът на СПН ще съвпадне с предмета на делото, т. е. със спорното материално право, претенди­рано или отричано от ищеца и въведено чрез иска като предмет на де­лото. При несъвпадане между предмета на делото и предмета на решението (непълно решение, недопустимо служебно заменяване от съда на предмета на делото с друг предмет) СПН се фор­мира само по предмета, по който съдът се е произнесъл. СПН обаче не се формира относно тази част от иска, по която съдът е пропуснал да се произнесе или пък относно предявения иск, чийто предмет съдът е служебно заменил с друг. Както се вижда, при непълно решение или при нарушаване на диспозитивното начало ищецът може да се бра­ни не само като иска допълнително решение или пък като атакува недо­пустимото решение, но и като предяви отново иск. При непълно реше­ние този иск ще се отнася до частта от спорното право, по която съдът не се е произнесъл, а при недопустимо заменяване на предмета на дело­то това ще бъде същият иск, който е бил по-рано предявен и по който съдът не се е произнесъл. И в двата случая правният спор (било отчас­ти, било изцяло) е останал нерешен.

Изводът е, че в нормалния случай, когато предметът на решението съвпада с предмета на делото, със СПН се установява съществуването или несъществуването на твърдяното или отричаното от ищеца спорно материално право с белезите, които го индивидуализират (юридически факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно естество). Законът въздига с чл. 298 в предмет на СПН само спорното право. Чл. 298(1) Решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание.

Ползват ли се в нашето право със СПН мотивите към решението? Според чл. 236,ал.1,т.5 констатацията на съда относно спорното право трябва да се съдържа в решението (Решението трябва да съдържа какво постановява съдът по съществото на спора). То е източник на СПН и очертава нейния предмет. Понякога обаче част от необходимото съдър­жание на решението, а именно индивидуализацията на спорното право, се пренася погрешно в мотивите. Няма съмнение, че в такъв случай от тях ще трябва да се почерпят необходимите данни, за да се очертае точ­но и пълно спорното право, а с това и предметът на СПН. Но в мотивите се съдържат и много други констатации на съда, кои­то са стъпала към решението. Не се смятат нито призна­ти, нито отречени със СПН: доказателствените, правнорелевантните фак­ти и преюдициалните правоотношения. По други дела между същите страни те могат да бъдат отново предмет на спор, на доказване и на ус­тановяване, без да може срещу това да се предяви отвод за пресъдено не­що.

Когато ищецът предявява с иска не цялото спорно право, а са­мо част от него (т. нар. частичен иск), със СПН се уста­новява само предявената част от правото, ако съдът е уважил иска. За разликата може да се предяви нов иск. По него ищецът не може да се позове на СПН на решението, с което частичният иск е уважен. За раз­ликата вземането може да не съществува. Ако обаче съдът е отхвърлил като неоснователен частичния иск, със СПН се отрича цялото право.

Когато искът не е бил предявен като частичен, признатият от съда размер е пределът, който пресича възможността на ищеца да търси присъждане на повече с нов иск под предлог, че погрешно е посочил размера на своето право с първоначално предявения иск. СПН обхваща и размера на спорното право и е пречка да се пререшава спорът по то­зи въпрос.

При конститутивен иск СПН обхваща само спорното потестативно право, но не и новото правно положение, създадено с конститутивното решение. То може да бъде предмет на спор и на нов процес, ако се оспорва валидността на решението, съдържанието или изпълнението на неговите граждански последици.

СПН има определена важимост във времето, която се съпоставя с важимостта във времето на субективното право, до което тя се отнася:

а) Меродавният момент, към който СПН установява, че спорното право съществува или не съществува, това е денят, когато са приклю­чени устните състезания, след които решението е влязло в сила, т. е. след които е възникнала СПН. Този момент следва от чл. 235, ал. 3 Съдът взема предвид и фактите, настъпили след предевяване на иска, които са от значение за спорното право;

б) Ако е било установено със СПН, че към този момент правото съществува, то не може да бъде оспорвано въз основа на факти, възникна­ли преди този момент. Всеки опит да се отрича съществуването на правото въз основа на такива факти, ще означава подновяване на вече разрешения спор. То е недопустимо, понеже налага пререшаване на спора. В пресичането на възможността за подобно оспорване се състои т. нар. преклудиращо действие на СПН.

в) Докато оспорващият правото трябва да изчерпи във висящия процес всичките си възражения, претендиращият правото не е длъжен да изчерпи във висящия процес всички факти, с които може да обоснове претендираното право, или всички конкуриращи притезания, с помощта на които може да получи същата престация. Непредявените основания или притезания не се преклудират. СПН, с която е бил отхвърлен предявеният иск, не пречи да се предяви нов иск на новото основание или относно друго от конкуриращите притезания. Например след отхвърляне на иск за собственост въз основа на покупка може да се предяви иск за собственост на същата вещ въз основа на давност. Обаче ответникът по отрицателен установителен иск трябва да изчерпи във вися­щия процес всички основания на претеядираното от него право, защото с предявения иск ищецът изобщо отрича това право.

г) СПН установява не само, че правото съществува към деня на приключване на устните състезания, но че то е съществувало и в мина­лото от деня на неговото възникване. Когато решението отрича съ­ществуването на правото, със СПН се установява или че то никога не е съществувало, или че е престанало да съществува от деня на съответно­то правопогасяващо или правоунищожаващо основание.

д) СПН установява правното положение между страните, но не е в състояние да осуети неговото развитие. Тя не вкаменява правоотноше­нията в това положение, в което те са се намирали в деня, когато реше­нието е влязло в сила. Съдебно признатото право може да се погаси. Съдебно отреченото право може да възникне. Тази промяна настъпва след възникване на СПН. Тъкмо затова тя не може да се счита установена или отречена от СПН. Породи ли се спор дали съдебно установе­ното право е погасено, респ. дали съдебно отреченото право е породе­но, тоя спор може да бъде предявен с нов иск, срещу който не може да се предяви отвод за пресъдено нещо, черпен от СПН, с която преди новонастъпилите факти правото е било признато или отречено. Защото новото установяване, което с новия иск се търси, се отнася до друг, следващ период от живота на правото, а не до този предходен период, за който важи СПН.

  1. Субективни предели на силата на пресъдено нещо.Субективните предели на силата на пресъдено нещо (СПН) очертават кръга на лицата, които са длъжни да съобразят своето поведение с установе­ното от съда правно положение. Тези лица са обвързани от СПН, спрямо тях тя важи, те са нейни адресати. Кръгът на тези лица не е неограничен. СПН не важи спрямо всички. Нещо повече, по правило тя важи само между страните по делото (чл. 298, ал. 1). Това ограничение е справедливо, тъй като само страните са имали възможност да въздействат със своите процесуални усилия върху съдър­жанието на решението, а не и третите лица. Решението може да е непра­вилно, нещо повече – то може да е плод на симулиран процес. Ако подчи­ним третите лица на СПН на такова решение, ще ги злепоставим неоправдано, ще възнаградим организаторите на симулирания процес и ще насърчим воденето на симулативни дела.

Под „страни” законът (чл. 298, ал.1) разбира противопоставените субекти на процесуалното правоотношение: ищеца и ответника. Няма значе­ние дали страната е главна, контролираща или подпомагаща.

а ) И подпомагащата страна е обвързана спрямо противната страна от СПН (чл. 223, ал. 1 Постановеното решение има установително действие в отношенията на третото лице и насрещната страна.). Без значение е дали страната брани по делото свое или чуждо право. Процесуалният субституент като страна е така обвързан от СПН както страната, която брани свое право. Адресатите на СПН не трябва да се смесват със субектите на правоотноше­нието, предмет на СПН. Конкуриращият взискател по чл. 359 не участва в правоотноше­нието, което оспорва (вземането на привидния взискател), но е адресат на СПН. Същото важи за наследниците, които продължават предявения от наследодателя брачен иск (чл; 102 СК), както и за страните по установителни искове, които имат интерес да устано­вят съществуването или несъществуването на чужди правоотношения.

б) СПН важи между противопоставените страни, но не и между лицата, които заед­но стоят на едната страна на процесуалното правоотношение. Затова тя не важи между другарите (няколко ищци или няколко ответници); между контролираната и контролиращата страна; между процесуалния субституент и лицето, чието пра­во той е предявил; между подпомагана и подпомагаща страна. Между тези лица важи обвързващата сила на мотивите към решението (чл.223, ал. 2 Това, което съдът е установил в мотивите на решението си, е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла. То не може да го оспорва под предлог, че страната зле е водила делото, освен ако последната умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства).

в) Всички лица, които не са имали качеството на страна по делото (независимо от какъв вид), са трети лица, макар и да са били по делото представители на страната, свидетели или вещи лица. Спрямо тях СПН не важи. Затова те могат да предявят иск за правото, което СПН е би­ло признато в полза на една от страните (арг. чл. 225,ал.1), че съдеб­но признатото право изобщо не съществува (чл. 464,ал.1), както и че съдебно отреченото право съществува. Спрямо третите лица СПН не действа даже като оборима презумпция за съответствие между съдебно признатото и действителното правно положение .

  1. СПН върху трети лица. В редица случаи обаче законът разпростира СПН и спрямо тре­ти лица. Тогава те стават адресати на СПН и се намират в същото по­ложение, в което се намира страната, относно която важи основанието, обуславящо разпростирането на СПН. Общо за всички случаи трябва да се подчертае, че разпростиране­то на СПН запазва, укрепва й разширява нейния полезен ефект. Създа­деният от СПН сектор на правен мир се разширява и стабилността на съдебно потвърденото правно положение се укрепва. С оглед на тези полезни последици законът разпростира СПН и спрямо трети лица, ко­гато това е оправдано.

То е оправдано преди всичко спрямо универсалните и частните правоприемници на страната, обвързана от СПН. Тях законът равнопоставя на самата страна (чл. 298, ал. 2 и 3). Тяхната обвързаност от СПН е абсолютно не­обходима. Иначе след смъртта на страната или след като тя прехвърли правото, спорът би могъл да бъде отново възобновен, така че воденият процес ще се окаже обезсмислен.

а) Важимостта на СПН спрямо правоприемника предпоставя, че правоприемството е настъпило, след като СПН е възникнала спрямо праводателя по дело, по което той е бил легитимиран. Защото правното основание на важимостта на СПН спрямо правоприемника е процесуалната легитимация на неговия праводател по делото, от което е възникнала СПН. 3атова правоприемникът не е обвързан от СПН по дело, което е било водено от или срещу праводателя относно прехвърленото право след правоприемството. Когато правопрнемството е настъпило в течение на висящия процес и правоприемникът е заместил праводателя си, той става страна и е обвързан от СПН в това си качество, а не като правоприемник.

б) Важимостта на СПН спрямо наследника предпоставя, че той е приел наследството било направо, било под опис. Тя предпоставя също тъждество на делата.

в) СПН спрямо частния правоприемник важи независимо от фактическия състав, обуславящ правоприемството (правна сделка, публична продан, административен акт), както и независимо от вида на правоприемството (транслативно, конститутивно или реститутивно). Тя предпоставя обективно тъждество между делото, водено от или сре­щу праводателя, и делото, водено от или срещу правоприемника. Тя не важи във вът­решните отношения между праводателя и правоприемника.

г) СПН важи както при приемство на права, така и при приемство на задължения. При универсално приемство това е несъмнено (арг. чл.429, ал. 2) Същото обаче важи и при частно приемство. Затова поемателят на дълг, установен или отречен със СПН, е обвързан, респ. мо­же да се позове на СПН.

Кредиторът не е правоприемник на длъжника, но спрямо не­го важи СПН, с която е признато или отречено, че определено имущест­вено право принадлежи на длъжника, защото правото на кредитора да се удовлетвори (чл. 133 ЗЗД) е правно обусловено от принадлежността на обекта на изпълнението към имуществото на длъжника. Само при условията и по реда на чл. 135 ЗЗД кредиторът може да се освободи от тази обвързаност и да установи, че дадено имуществено право принадлежи на длъжни­ка, макар че по предходен процес между длъжника и трето лице това, е било отречено. Понеже запорът и възбраната ограничават процесуалната легитимация на длъж­ника по дела относно запорираното или възбраненото право, то ако в такова дело не е взел участие като страна взискателят, той не ще бъде обвързан от СПН (арг. чл. 440,ал.1). Правото на кредитора да се удовлетвори не зависи от наличността на други вземания срещу неговия длъжник. Затова кредиторът не е обвързан от СПН, с която те­зи вземания са признати (арг. чл. 464,ал.1).

Отговорността на поръчителя предпоставя, че главното задъл­жение съществува (чл. 138,139 и 142 ЗЗД). Ето защо, ако със СПН е би­ло отречено съществуването на главното задължение по дело, водено между кредитора и длъжника, поръчителят може да се позове на СПН, ако кредиторът потърси неговата отговорност. Но кредиторът не може да противопостави на поръчителя СПН, с която главното задъл­жение е било установено (чл. 142 ЗЗД). Казаното важи и за положението на трето лице, дало своя вещ в залог или ипотека за чужд дълг, както и за лицето, което според чл. 49 ЗЗД отговаря за причинено от друго лице непозволено увреждане .

Гражданското състояние на едно лице е противопоставим на всички. Лицето А е син на Б спрямо всички, а не само спрямо опреде­лени лица. Затова чл. 298, ал. 3 постановява, че „Решението, постановено по искове за гражданско състояние, включително по брачни искове, има действие по отношение на всички„. Искове за гражданско състояние са: исковете за установяване и оспорване на произход, исковете, за отменяне на осиновяване или за установяване на неговата недействителност и брачните искове. СПН по тези искове важи спрямо всички, като обхваща както лицата, легитимирани да предявят тия искове, така и лицата, които не са легитимирани да ги предявят. Никое от тези лица не може да пре­дяви иск, за да установи обратното на това, което е било вече признато ПН. Важимостта на СПН спрямо всички стабилизира гражданското състояние на физическите лица. Затова законът я въвежда. Според чл. 630, ал. З ТЗ и чл. 712, ал. 1 ТЗ решението за откриване на производство по несъстоятелност и решението за обявяване в несъстоятел­ност имат действие спрямо всички.

  1. Изпълнителна сила и конститутивно действие.Докато силата на пресъдено нещо (СПН) е равна последица, присъща на всички решения, изпълнителната сила (ИС) е последица, присъща само на осъдителните решения.

Определение: ИС се състои в правото да се изисква принудително удовлетворя­ване на съдебно потвърденото притезание и в задължението да се понася принудителното изпълнение. Ето защо подобно на СПН, и ИС е едновременно защита и санкция. Но тя е и може да бъде защита само спрямо носителя на притезанието и санкция само спрямо носителя на задължението или на отговорността.

а) Предмет на ИС е съдебно потвърденото притезание. Нейни адре­сати са носителят на притезанието и отговарящият по него. Те винаги се сочат от осъдителното решение. То осъжда ответника да изпълни дължимата престация и я присъжда в полза на кредитора. ИС се раз­простира и спрямо правоприемниците на страните (арг. чл. 429).

б) ИС предпоставя, че подлежащото на изпълнение притезание съществува. Затова ИС е в зависимост от СПН, с която това притезание се потвърждава или отрича. СПН обосновава и стабилизира ИС, когато потвърждава спорното притезание. Напротив, когато тя отрича прите­занието, СПН разрушава ИС.

в) ИС възниква по правило от деня, когато решението е станало необжалваемо – „влезлите в сила решения и определения на съдилищата” (чл. 404,т.1), т. е. едновременно със СПН. От това правило е допуснато изключение по отношение на „осъдителните решения на въззивните съдилища”. В този случаи ИС въз­никва преди СПН.

г) Предварителното изпълнение (чл. 242) предпоставя невлязло в сила решение със съдържание, годно за изпълнение. Такова е само обжалваемото или вече обжалваното първоинстанционно осъдително решение. Предварителното изпълнение се допуска с нарочен акт на първоинстанционния съд. Той се издава било едновременно с решението, и то­гава се включва в него, било по-късно, и тогава взема формата на отдел­но определение. Неговата самостоятелност спрямо решението се под­чертава от възможността да бъде обжалван отделно от решението с частна жалба. По същия ред се обжалва и отказът да се допусне пред­варително изпълнение (чл. 244).

Съдът е длъжен служебно да допусне предварително изпълнение на решения, присъждащи издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа (чл. 242, ал. По искане на ищеца съдът може да допусне предварително изпълнение: когато присъжда вземане, основано на официален доку­мент или признато от ответника; когато от закъснението на изпълнението могат да последват значителни и непоправими вреди за ищеца или самото изпълнение би станало невъзможно, или би се затруднило значително (чл. 242, ал.

2). В тия случаи предварителното изпълнение се допуска по преценка на съда, който може да го обуслови от обезпечение, пред­ставено от ищеца (чл. 242, ал. 3).

Срещу държавата, държавни учреждения и лечебните заведения предварително изпълнение не се допуска (чл. 243, ал. 2) даже когато се присъжда трудово възнаграждение. Отлагане на ИС се състои в отсрочване или разсрочване на принудителното изпълнение на осъдителни решения.

  1. Конститутивно действие(КД). То е присъщо само на конститутивните решения, с които се уважават конститутивни искове. Дока­то силата на пресъдено нещо (СПН) и изпълнителната сила са държавноправни последици на решението, КД е гражданска негова последица. Чрез нея съдебното решение става юридически факт, който създава, изменя или прекратява гражданскоправни, търговски, семейноправни или трудовоправни отношения. КД принудително осъществява потестативното право и е поради това защита в полза на ищеца – носител на потестативното право, и санкция спрямо ответника – подчинен на прав­ната промяна независимо и въпреки неговата воля.

КД може да се състои: в създаване на нови граждански право­отношения; в изменяне на съществуващи правоотноше­ния; в унищожаване или прекратяване на граждански правоотношения.

С оглед на своята важимост във времето КД може да важи било занапред (при развод), било и за миналото, т. е. с обратна сила (чл. 32, 87, ал. З, 211 ЗЗД и др.).

Адресати на КД са само тези лица, между които важи потестативното право и чиито граждански правоотношения се променят чрез КД. Това са напр. съпрузите, чийто брак се обявява за недействителен или се разтрогва; страните по предварителния договор, между които с решението се създават пра­воотношения на окончателно сключен договор и др.

От важимостта на КД спрямо неговите адресати трябва да се от­личава зачитането на КД от третите лица. Зачитането не се състои в промяна на материалноправното положение на третите лица. Те не са адресати на потестативното право, нито са били страни по делото. За­читането се състои в задължение на третото лице да третира КД като настъпило между страните. В зачитането на КД се състои неговата противопоставимост спрямо всички или, иначе казано, неговото „действие спрямо всички“. Зачитането на КД предпоставя, че то е настъпило между стра­ните. Ако то не е настъпило (понеже няма конститутивно решение, то не е влязло в сила, отменено е или пък е недействително), всяко трето лице може по исков ред или чрез възражение да оспорва КД, като твър­ди, че то не е настъпило между страните.

Въпрос 72. Пороци на решението, отстраними от постановилия го съд. Поправка на явна фактическа грешка. Тълкуване на неясно решение. Допълване на непълно решение.

І. Пороци на решението, отстраними от постановилия го съд.

Според своята тежест пороците на СР биват: а) пороци, неводещи до нищожност, недопустимост, или неправилност на постановено порочно СР; и б) пороци, водещи до нищожност, недопустимост или неправилност на опороченото СР.

Порочни решения на съда по същество на делото, които не водят до нищожност, недопустимост или неправилност са отстраними от постановилия го съд. Такива са тези решения, които са постановени при: 1. явна фактическа грешка; 2. непълнота на СР; 3. неяснота на СР. Характерно за тях е, че се осъществяват при постановяване на СР. Въпреки тях и порока, който е допуснат, съдебното решение е валидно, допустимо, правилно. Поради това СР се оставя в сила, като се поправят пороците. Това става от съда, постановил порочното СР, без да се прибягва до способите за атакуване.

ІІ. Поправка на явна фактическа грешка.

До поправка на явна фактическа грешка се стига при порочни процесуални действия на съда. Порочните процесуални действия на съда могат да се разделят на две групи: порочни действия по движението на делото и порочни процесуални действия, с които се слага край на процеса.

  1. Порочните процесуални действияпо движение на делотоса: недействителни – опороченото действие на съда по движението на делото (връчване на препис от исковата молба, призоваване, допускане на доказателства) не задължава съда да предприеме следващо действие; незаздравими – в зависимост от вида им те или трябва да се предприемат отново, ако са свързани с развитието на производството или да се отменят от самия съд, ако са недопустими; отстраними – съдът е длъжен по свой почин да обезпечи законосъобразното развитие на исковия процес, като отстрани порочните си процесуални действия или ги замени с нови. В този смисъл е чл. 253 Определенията, които не слагат край на делото, могат да бъдат изменяни или отменяни от същия съд вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропускАко това не е станало и порокът не е бил отстранен той опорочава самото решение, което подлежи на обжалване или на атакуване по чл. 303 ГПК (отмяна на влязли в сила решения). Само по изключение законът допуска атакуване на порочното процесуално действие.
  2. Порочни процесуални действияс които се слага край на процеса. Основното съдебно постановление е съдебното решение. Проблемите на порочния съдебен исков процес са проблеми преди всичко на порочните съдебни решения. Основно има две групи порочни съдебни решения.

а) Първата група е по-несъществената, при нея порокът не е резултат на порочна воля и се дава възможност той да бъде отстранен от самият съд, постановил решението. В тези решения става дума за порочно отразена воля. Има три възможни хипотези: решения, постановени при явна фактическа грешканеясно постановени решения и непълни решения.

б) Втората и основна група порочни решения, са тези, при които порокът се състои в грешка при формиране на волята на съда или волята е формирана при неспазване на процесуалните правила. По смисъла на чл. 246 поправката на тези решения може да се извърши само от друг съд.

Чл. 246 След като обяви решението по делото, съдът не може сам да го отмени или измени

ІІІ. Поправка на явна фактическа грешка. Тълкуване на неясно решение. Допълване на непълно решение.

  1. Решение постановено при явна фактическа грешка. Това е случаят, когато съдът е извършил всички необходими процесуални действия, преценките на които е основал решението си са правилни, но при отразяване на становището му в диспозитива е на лице неточност – погрешно отразено име, сума и т.н. За това,че грешката е фактическа може да се съди от съпоставка на решението и мотивите. Не са явна фактическа грешка нито невземането под внимание на опреден факт или обстоятелство, нито несъответствията между обявеното по чл. 235 решение и писмения текст. Тогава, когато става дума за неточно отразяване на становище, което съдът правилно и мотивирано е взел става дума за порочно отразяване. В този случай законът предвижда (чл. 247), че отстраняването на явната фактическа грешка се осъществява от съдът, който я е допуснал без ограничение във времето. Легитимирани да искат поправката са страните по делото, но тя може да бъде направена и по почин на съда. Производството по поправяне на явна фактическа грешка се развива в открито съдебно заседание с призоваване на страните, когато съдът прецени това за необходимо. Съдът постановява решение за поправка, което става част от поправяното решение. Ако самото решение за поправка има някакъв порок то може да се атакува като всяко друго. Влезе ли това решение в сила то става иманентна част от първото решение. За искане и осъществяване на такава поправка не е предвиден срок.

Чл.247(1) Съдът по своя инициатива или по молба на страните може да поправи допуснатите в решението очевидни фактически грешки. (2) Съдът съобщава на страните за исканата поправка с указание за представяне на отговор в едноседмичен срок. (3) Съдът призовава страните в открито заседание, когато прецени това за необходимо. (4) решението за поправката се връчва на страните и може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението.

  1. Случаи на неясно постановено решение– много редки хипотези. Неясната воля на съда подлежи на тълкуване, защото е правилно формирана, което личи от мотивите. Тълкуването може да се отнася само до изявената воля на съда, но не и до нови факти. Легитимирани да искат тълкуване са страните по делото, но не и съда (според проф. Сталев тълкуване може да се иска и от прокурора). Това е авторитетно тълкуване, което има всеобща важимост. Уредбата на института е в чл. 251. Ако решението е осъдително срокът, в който може да се иска тълкуване е ограничен до изпълнението му. Производството по тълкуване се развива пред същия съд, който е постановил решението, в открито съдебно заседание, когато съдът прецени това за необходимо. Тълкувателното решение е част от тълкуваното, но ако самото то е порочно може да е самостоятелен обект на атакуване с оглед на порока. Чл.251(1) Споровете по тълкуване на влязло в сила решение се разглеждат от съда, който го е постановил. (2) Тълкуване не може да се иска, след като решението е изпълнено. (3) Съдът съобщава на страните за исканото тълкуване като им указва, че могат да представят отговор в едноседмичен срок. (4) Съдът призовава страните в открито заседание, когато прецени това за необходимо.

(5) Решението по тълкуването подлежи на обжалване по реда, по който се обжалва решението, което се тълкува.

3. Непълно решение. За да има непълно решение трябва да има обособени части от предявения иск, за да има обособени части от самото решение, напр. съдът не се е произнесъл по един от обективно или субективно съединените искове. Според проф. Сталев в този случай имаме решение, което не обхваща целия спорен предмет. Това е възможно и когато няма произнасяне по част от спорното право или по допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет. В този случай няма формирана воля – такава воля се формира от същия съд постановил решението чрез допълване на решението. Характерно е, че допълване имаме, когато непълнотата на решението може да се отстрани, без да се променя постановеното решение. Института е уреден в чл. 250. Производството се образува по почин на страните. Допълването може да се иска в едномесечен срок от връчването на решението или от влизането му в сила. До изтичането на този срок се счита, че относно неразрешената част делото продължава да е висящо. Ако се пропусне този срок може да се внесе самостоятелен иск, но ще има нови такси и ще се проявят последиците от предявяването на иска. Допълващото решение може да се разглежда като относително самостоятелен акт – може да има връзка с допълненото, но може и да няма. Това ще се отрази при обжалването – ако между двете решения има връзка, атакуването на обуславящото ще повлияе на обусловеното.Чл. 250 (1) Страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане. Молба за това може да се подаде в едномесечен срок от връчването на решението или от влизането му в сила. (2) Съдът съобщава на насрещната страна за исканото допълване с указание за представяне на отговор в едноседмичен срок. Молбата се разглежда с призоваване на страните в открито заседание, когато съдът прецени това за необходимо с оглед изясняване на неразрешената част от спора. (3) Съдът се произнася с допълнително решение, което подлежи на обжалване по общия ред.

Въпрос 73. Порочни съдебни решения. Нищожни решения. Недопустими решения. Неправилни решения.

Проблемите на порочния съдебен исков процес са проблеми преди всичко на порочните съдебни решения (Р). Пороци, водещи до нищожно, недопустимо или неправилно Р, са несъвместими със запазване на неговата сила (на решение, което има СПН). Налага се да се отстрани опороченото Р (обявяване,че то е нищожно; обезсилването му като недопустимо и отмяната му като неправилно). Отстраняването на нищожно, недопустимо или неправилно Р може да стане само от друг съд, висшестоящ спрямо съда, постановил порочното Р. Отстраняването става ч/з обжалването на Р пред въззивна или касационна инстанция или ч/з атакуването им пред ВКС по реда на извънредните средства за отмяна на влезли в сила порочни Р.

Видове порочни решения. Според степента на опорочаване се делят на три групи:

  1. Нищожнирешения – когато има изключително сериозни пропуски. Когато решението е нищожно се прогласява неговата нищожност. Нищожните решения действително не пораждат правни последици. Нищожно съдебно решение е решението, което не притежава качествената характеристика на едно валидно съдебно решение. Нищожност на решението ще е налице : а) при неспазване на предвидената от закона форма – писмена; б) постановено от незаконен съставв) когато противоречи на правния ред и на добрите нрави (не става дума на противоречие на материалноправна норма, а на правния ред въобще); г) ако е абсолютно неразбираемод) ако заповядва нещо невъзможно.

Нищожните съдебни решения не пораждат правни последици.

Нищожни съдебни решения са тези, които не отговарят на условията за валидно решение; постановени са извън пределите на правораздавателната власт на съда или съдията, не от надлежния орган или състав; не са писмени; не са подписани или мотивите в тях са напълно неясни. Нищожността може да бъде обявена по повод на обжалване, може да се предяви инцидентно по повод позоваване на правни последици на нищожното Р и при предявяване на иск за обявяване на нищожност.

  1. Недопустими решения– решения, при които съдът не е имал право, нито задължение да постановява такова съдебно решение. Следователно съдебното решение е недопустимо тогава, когато ищецът не е разполагал с право на иск или то не е упражнено надлежно. За разлика от нищожните съдебни решения, допустимите пораждат правни последици, ако са влязли в сила. Съдебното решение, дори и да прекрачва границите на компетентността на съда (липса на подведомственост), ще е недопустимо (а не нищожно) при ненадлежно упражнено право на иск. Недопустимите решения се обезсилват. Решението е недопустимо и когато е нарушено диспозитивното начало.

Недопустимо решение е това, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество.

  1. Неправилни решения– присъденото с тях не съответства на действителното правно положение.

Неправилно съдебно решение – когато имаме валидно и допустимо СР, което противоречи на действителното правно положение. От значение е обективното несъответствие на СР с извънпроцесуалното материалноправно положение, а не с данните по делото (те могат да бъдат:  непълни или недостоверни). Без значение е причината за несъответствието: грешка на страна/ съда; обективна невъзможност да се разкрие истината при разглеждане на делото; нормативно преуреждане с обратна сила на материалноправните отношения, настъпило след постановяване на СР.

Неправилни са тези решения, при които изводите на съда не отговарят на действителното състояние на материалните отношения (обективната истина). Неправилното съдебно решение е действително, макар и порочно. Поражда всички ПП, докато не бъде отменено. Неправилните СР са най-важната група порочни СР – по брой и с оглед трудностите да се разкрият основанията, водещи до неправилност.

При проверка за порочност на съдебното решение, първо се проверява дали решението е нищожно, след това недопустимо и едва накрая неправилно!!!

Решение, постановено по симулиран процес(чл.299, ал.3) –това решение е злоупотреба с правото на иск и е неправилно. С него се цели да се прикрие действителното правно положение.Такова решение не е нищожно.

Въпрос 74. Въззивно обжалване на съдебното решение. Правото на въззивна жалба и неговото упражняване. Производство. Решения по жалбата.

  1. Предмет на въззивното обжалване– всички първоинстнационни решения без оглед на съда, който ги е постановил, т.е. всички решения на РС и всички решения на ОС, по делата, които са му родово подсъдни и той е бил първа инстанция, са годен предмет на въззивно обжалване. Кой е компетентния съд по въззивното обжалване – чл. 258, ал. 1: Решенията на районните съдилища подлежат на въззивно обжалване пред окръжните съдилища, а решенията на окръжните съдилища като първа инстанция – пред апелативните съдилища. Принципът е, че е компетентен следващия по степен съд на съда, постановил първоинстанционното решение. У нас прескачане на степени съдилища няма. Ако е сгрешена подсъдността и дело подсъдно на ОС се гледа и реши от РС, въззивното обжалване ще е пред ОС, а не пред АС.
  2. Правото на въззивно обжалванее аналогично на правото на иск. Определение: Правото на въззивно обжалване е правната възможност на лицето с предявяване на въззивна жалба да образува въззивно производство и да предизвика осъществяването на въззивна дейност от компетентния съд.

Правото на въззивна жалба има 2 основни предпоставки: а) Правен интерес – на лице е, когато има порочен правен акт, т.е. когато се твърди, че първоинстанционното решение е нищожно, недопустимо или неправилно. Правен интерес съществува за лицето, за което първоинстанционното решение е неблагоприятно. Съответно правен интерес няма този, в чиято полза е постановено първоинстанционното решение. Това е така обаче само за неправилните решения. Всяка страна може да атакува решение, за което твърди, че е нищожно или недопустимо. Според т. 18 на ТР 1/2000 г.: Страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат.

б) Процесуална легитимация иматСтраните по делото, тези които са конституирани като такива пред първата инстанция. Процесуално легитимирана е както главната типична страна, така и главната нетипична страна (процесуалния субституент). Освен главните и подпомагащите страни са легитимирани да обжалват (както встъпилото, така и привлеченото лице); Лицата, които не са имали качеството страна пред първата инстанция, но са имали право да се конституират като страна, напр. необходим другар на някоя от главните страни по делото; Лицата, които ще бъдат обвързани от силата на съдебното решение и които имат призната от закона възможност да участват в делото.

Предварителен отказ от право на обжалване е недействителен – чл. 203, ал. 2 ГПК.

  1. Фази на правото на въззивно обжалване. Правото на въззивно обжалване има две фази, както и правото на иск. Тези две фази на правото на въззивно обжалване са латентна фазаи динамична фаза.

а) То възниква в един момент и до образуването на въззивното производство се намира в латентната фаза от съществуването си. Латентната фаза е ограничена с преклузивен двуседмичен срок (14 дни). Ако в този срок правото не се динамизира с подаване на въззивна жалба то се погасява. Началото на срока е моментът, в който на страната е връчено постановеното от първата инстанция решение.

б) Ако в преклузивния срок правото на въззивно обжалване бъде реализирано с подаването на жалба до компетентния съд, то започва динамичната фаза от съществуването си. Тази фаза продължава докато е висящо въззивното производство и приключва с постановяването на въззивно решение. В този период правото на въззивно обжалване се развива постъпателно – то е сложно право, състоящо се от последователно възникващи правомощия на жалбоподателя. Всяко едно от тези правомощия се осъществя със съответни процесуални действия.

Правото на въззивно обжалване е процесуално по характер и има за адресат въззивния съд. С подаването на жалбата в процеса се вкарва и правото на другата страна, което има същите характеристики. Според. доц. Мингова правото на въззивно обжалване е самостоятелно процесуално право, а не елемент от правото на иск. Вярно е, че страната, която има право на искова защита и го е упражнила пред първа инстанция има и право на въззивно обжалване и в този смисъл последното е фаза от развитието на правото на иск. Ако първоинстанционното решение е недопустимо – то е постановено без право на иск, за да се коригира това решение е необходимо обжалване, което обаче няма да почива на правото на иск. Право на въззивно обжалване може да се използва и когато право на иск не съществува.

  1. Образуване на въззивното производство– чрез писмена въззивна жалба със съдържание и форма, които законът определя в чл. 260-261 ГПК.

Жалбата се подава до компетентния апелативен съд, чрез съответния първоинстанционен съд, който също има определени правомощия по жалбата. Основното съдържание на въззивната жалба е посочването на пороците, които съдържа първоинстанционното решение. Всяко порочно решение, нищожно, недопустимо или неправилно, подлежи на въззивно обжалване. Всеки един порок, който е причина за порочността на такова решение е годно основание за въззивно обжалване.

Законът изисква пороците и новите обстоятелства или доказателства да се посочат в жалбата. Поставя се въпроса какво ще стане ако те не се посочат. Ако жалбата не отговаря на законовите изисквания тя се остава без движение с разпореждане, след като се провери от първоинстанционния съд. Това се прави винаги. Ако пороците са поправими на страната се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности. Ако пороците не се поправят или ако жалбата е подадена след изтичането на срока за обжалване, съдията постановява ново разпореждане за връщане на въззивната жалба, което подлежи на обжалване с частна жалба.

Задължителни реквизити на въззивната жалба, които са основание за оставянето й без движение са: името и адресът на страната, която я подаваозначение на обжалванато решениев какво се състои искането и подписа на жалбоподателя.

Незадължителни реквизите: Съгласно ТР №1/2000 г. на ОСГК на ВКС, липсата на позоваване в какво се състои порочността на решението, не представлява нередовност на въззивната жалба и не е основание за оставянето й без движение и нейното връщане. Това е така, тъй като въззивният съд служебно се произнася по валидността и допустимостта на решението, а относно неговата правилност – трябва да направи самостоятелни изводи по съществото на спора като решаващ, а не контролноотменителен съд. Посочването на новооткритите и новонастъпили факти, които жалбоподателят иска да се вземат предвид при решаване на делото от въззивната инстанция също не са задължителни. Тук следва да отбележим, че по новият ГПК, при въззивното обжалване жалбоподателят може да се позове само на новооткрити и новонастъпили факти, а при посочване на нови доказателства, които той иска да се съберат при разглеждане на делото, задължително следва да изложи причините, които са му попречили да ги посочи или представи своевременно. Когато новите доказателства са писмени и са посочени в жалбата, те трябва и да се приложат към нея. Изискванията за редовност на жалбата се отнасят и до наличието на приложенията в нея.

Първоинстанционния съд следва да изпрати препис от въззивната жалба и документите към нея до насрещната страна, на която се дава двуседмичен срок за отговор. В този срок тя може да подаде насрещна въззивна жалба, която следва да отговаря на изискванията на въззивната жалба. Това е един нов институт на гражданския процес. Срокът за нейното подаване се свързва не с връчване на решението, както е при обикновената въззивна жалба, а от обусловения срок за отговор по възивната жалба на противната страна.

След изтичането на този срок независимо дали има отговор или не въззивната жалба и делото се изпращат на компетентния въззивен съд. Въззивният съд разглежда жалбите в открито заседание с призоваване на страните, на което се докладват жалбите и отговорите.

Първоначалната и насрещната въззивни жалби се намират в съотношение на евентуална зависимост – както подоването, така и разглеждането на насрещната въззивна жалба, зависи от това на първоначалната жалба. Ако последната бъде оттеглена или върната поради нередовност, насрещната жалба не се разглежда.

Подаването на въззивната жалба има: а) Суспенсивен ефект – тъй като въззивната жалба препятства първоинстанционното решение да влезе в сила; б) Изпращането на жалбата до по-горния съд има и деволутивен (пренасящ ) ефект. Това означава, че втората инстанция има право да се поизнесе по делото.

  1. Производство пред въззивната инстанцияРешения по жалбата.

Въззивните дела се разглеждат в състав от трима съдии, единият от които е председател на състава. Във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство (чл.266, ал.1).

Изключения от този принцип допускат чл. 266, ал. 2 и 3:

Чл.266.(2) До приключване на съдебното дирене страните могат да: 1. твърдят нови обстоятелства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата съответно в срока за отговор; 2. твърдят нововъзникнали след подаването на жалбата, съответно след изтичане на срока за отговора, обстоятелства, които са от значение за делото, и да посочат и представят доказателства за тях.

(3) Във възивното производство може да се иска събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения.

След като получи въззивната жалба, в подготвително закрито заседание въззивният съд извършва проверка на допустимостта й, произнася се по допускане на посочените от страните нови доказателства и насрочва делото за разглеждане в открито заседание. Ако прецени, че въззивната жалба е недопустима, съдът се произнася с определение. Това определение няма да е за връщане на жалбата, а ще е за оставянето й без разглеждане. Определението подлежи на обжалване пред касационна инстанция. Ако жалбата е допустима започва разглеждането й по същество като основният въпрос е дали тя е основателна.

Ако съдът прецени, че е необходимо да се изслушат и устните обяснения на страните по разрешаването на въпросите за допустимостта на жалбата и доказателствените искания – разрешаването на тези въпроси може да стане и в първото заседание по делото. По преценка на съда могат да бъдат изслушани отново свидетели и вещи лица, когато това е необходимо.

Въззивната инстанция не може да почне да разглежда спора, когато решението на първата инстанция е нищожно или недопустимо, тъй като въззивният съд трябва да е втора инстанция. Въззивният съд трябва да провери дали решението е валидно (чл. 270, ал. 1) и ако не е спира до там. Дори страната да не се позове на нищожност, съдът сам следи служебно, нищожността може да бъде предявена и чрез възражение или по исков ред. Ако се установи такъв порок съдът дължи решение, прогласяващо нищожността – това е установително решение, което само установява нищожността.

За развитието на делото има значение характера на нищожността: а) ако нищожността е обусловена от нищожен състав на първоинстанционния съд, делото се връща в първа инстанция и се гледа от действителен състав; б) ако нищожността на делото е пълна въззивния съд следва да прекрати делото.

Ако решението е валидно следва да се разгледа дали е допустимо – чл. 270, ал. 3. Ако ищецът няма право на иск той няма да има право и на въззивна жалба. Въззивния съд проверява дали са на лице основанията за недопустимост на решението. Ако решението е недопустимо съдът следва да го обезсили и да прекрати делото. Когато основанието за обезсилване е неподсъдност на спора, делото се изпраща на компетентния съд. Ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предевения иск. Решението на окръжния съд като първа инстанция не може да бъде обезсилено само поради това, че искът е бил подсъден на райония съд.

След като се провери решението следва да се премине към изследване на обстоятелствата и документите по делото. Разглеждането на жалбите от въззивният съд се извършва в открито заседание с призоваване на страните. В това заседание се докладват жалбите и отговорите по тях (чл.268, ал.1). Събирането на доказателствата става по общите правила на първоинстанционното производство, като при необходимост гледането на делото се отлага.

След решаването на въпросите по допустимостта на жалбите и посочените от страните нови доказателства, съдът дава ход на устните състезания. За същите, при фактическа и правна сложност на делото и по искане на някоя от страните, съдът може да определи подходящ срок за представяне на писмени защити. Последните се представят с преписи според броя на страните.

Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Когато първоинстанционното решение е валидно и допустимо, въззивния съд решава спора по същество, като потвърждава или отменя изцяло или отчасти първоинстанционното решение. Ако решението не е обжалвано от другата страна, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено с новото решение!!!

Когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд.

Особеност във въззивното обжалване: Неприсъственото решение, уредено в първоинстанционното произвоство, ще намери приложение и във въззивното обжалване. Неприсъствено решение ще бъде постановено при наличие на предвидените предпоставки: въззиваемият не е отговорил в срок на ВЖ, не се е явил в първото заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие; на страните са указани последиците от неспазването на сроковете за размяна на книжа и от неявяването им в съдебно заседание; ВЖ е вероятно основателна, с оглед посочените в нея обстоятелства и представените доказателства. Неприсъствено решение в полза на въззиваемият и когато въззивникът е имал поведението на ищеца в първоинстанционното производство (не се яви в първото заседание по делото, не е взел становище по отговора на въззивната жалба и не е поискал разглеждане на делото в негово отсъствие).

Друга особеност е свързана с евентуално съединяване на искове в първоинстанционното производство – чл. 271, ал. 2. Когато има евентуално съединяване на искове съдът се произнася по главния иск, но ако не се сбъдне условието, в което е предявен евентуалния иск, по последния съдът въобще не се произнася. В този случай е подадена ВЖ, отменено е решението по главния иск и пред втора инстанция се възстановява висящността на евентуалния иск, по който съдът не се е произнесъл. С арг. за обратното, ако съдът се произнесъл по главния иск и евентуалния иск, ВЖ е по главния иск, по евентуалния иск решението е влязло в сила, и няма да се възстановява висящност.

Друго отклонение съществува във връзка с другарството – чл. 265. Когато има другарство в първоинстанционното производство, всеки от другарите може не по- късно от първото заседание във въззивната инстанция да се присъедини с писмена молба към ВЖ /принцип при обикновеното другарство/. Ако не се присъединят – решението на първоинстанционния съд към неприсъединилите се другари влиза в сила. Когато другарството е необходимо – съдът служебно конституира необходимите другари на жалбоподателя.

Въпрос 75. Касационно обжалване. Процесуална легитимация и образуване на производството. Основания за касация. Производство.

І. Касационно обжалване.

Касационното производство (КП) е кардинално променено по новия ГПК, която промяна се изразява като функции на касационния съд. Касационното обжалване (КО) спада към контролно-отменителните производства за атакуване на порочни решения.

  1. Приложно поле. Правилото е, че на КО подлежат само въззивни съдебни решения, т.е. първоинстанционни решения, които не са обжалвани пред въззивна инстанция и съгласно чл. 296, т.2 са влезли в сила – не могат да се атакуват по касационен ред. На касационно обжалване пред ВКС, съгласно чл. 280,ал.1, подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: а) Решен в противоречие с практиката на ВКС; б) Решаван противоречиво от съдилищата; в) От значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не подлежат на касационно обжалване решенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв.
  2. Компетентен съд. Според Конституцията и ЗСВ единствената компетентна инстанция по касационни дела е ВКС – няма значение какъв е рангът на съда, постановил обжалвания акт. КО е централизирано – пред най-висшия по степен съд.

Освен това този съд, наред с чисто правосъдните си функции, има и неправосъдни функции – обобщаване на практиката по тълкуване и прилагане на закона със задължителна за по-долните съдилища сила. Затова трябва да бъде обща касационната инстанция (касационните функции да са на ВКС), за да може ВКС да осъществява и тези други функции. Правят се опити да се изземат част от касационните правомощия на ВКС, тъй като е твърде натоварен, и да се прехвърлят към апелативните съдилища, но това няма конституционна опора.

  1. Право на касационно обжалване:

а) Това е публичнопроцесуалносложнодинамично развиващо се право, което принадлежи на определени легитимирани субекти и има за адресат ВКС. Правото на касационно обжалване се реализира чрез постановяване на решение от този съд с цел да се гарантира влизането в сила на един безпорочен съдебен акт; б) Това право се родее по характера си с правото на иск и с правото на въззивно обжалване, но има самостоятелен характер – не може да се разглежда като част от правото на искова защита. Фактът, че недопустимото съдебно решение подлежи на КО, означава, че това право принадлежи и на лице, което няма право на иск; в) Това право трябва да се реализира в определени времеви граници – законът предвижда едномесечен срок за подаване на касационна жалба. Срокът е преклузивен – с неподаване на жалба в този срок правото на КО се погасява.

Срокът тече от връчването на въззивното решение на страните и се прекъсва с подаването на молба за правна помощ. Докато молбата се разглежда – срокът не тече. Започва да тече отново след връчване на препис от въззивното решение на назначения процесуален представител. Ако в този срок жалба бъде подадена, правото на КО влиза във фаза на развитие и се погасява с постановяване на касационното решение.

Касационното производство е производство по правото, а не по фактите и поради диспозитивното начало в гр.процес то се ограничава до посочените в КЖ основания. Важат осн.положения на ТР № 1/2000г., а именно съдът служебно проверява дали решението на въззивния съд е нищожно и дали в обжалваната част е допустимо или не – чл. 293, ал. 4.

ІІ. Процесуална легитимация и образуване на производството.

  1. Легитимирани са страните във въззивното производство– главни типични и главни нетипичниподпомагащи (също са обвързани от силата на решението). Това са лицата, които ще бъдат обвързани от силата на съдебния акт и при това законът им е признавал правото на участие като страни в производството.
  2. За да имат право на КО, тези лица трябва да имат интерес, а интересът произтича от наличието на порочно решение, неизгодно за съответния легитимиран субект.
  3. Образуване на производството. Подаването на касационната жалба се осъществява чрез въззивния съд (постановил обжалваното решение), но има за адресат ВКС. КЖ трябва да има предвиденото в чл. 284 съдържание. Докато ВЖ може да съдържа позоваванев какво се състои порочността на решениетоно това не е задължително, то в КЖ е задължително да се посочи точно и мотивирано изложение на касационните основания. Задължително условие за допустимост на КЖ е тя да е приподписана от адвокат или юрисконсултосвен когато жалбоподателят или неговият представител има юридическа правоспособност. Към жалбата се прилага пълномощно за приподписването или удостоверение за юридическа правоспособност.

Не се изисква прилагането на нови доказателства, тъй като КО не може да има поради непълнота на фактите или доказателствата.

Към жалбата се прилагат: а) изложение на касационните основания – свързани са с видовете пороци, от които може да е засегнат актът; б) преписи от жалбата и приложенията й според броя на лицата, които участват в делото като насрещна страна; в) пълномощно, когато жалбата се подава от пълномощник; г) документ за внесена такса.

Въззивният съд, чрез който се подава касационната жалба, има правомощия да преценява допустимост и редовност. Произнася се еднолично, в закрито заседание с разпореждане. Ако жалбата не отговаря на посочените изисквания, въззивния съд съобщава на страната в едноседмичен срок да се отстранят допуснатите нередовности. Ако това не се направи или е изпуснат срока за подаването й ще има разпореждане за връщане на касационната жалба като недопустима, което подлежи на обжалване пред ВКС (тъй като се прегражда пътя на производството).

  1. Ефект на касационната жалба. Редовно подадената касационна жалба има двата ефекта: а) Суспензивен– пречи на въззивното решение да влезе в сила. Поражда се със самото подаване на жалбата; б) Деволутативен – пренася делото пред касационния съд, възникване на правомощията на ВКС по жалбата. Поражда се с изпращане на жалбата до ВКС. Преди изпращането трябва да се изпрати препис на другата страна, заедно с приложенията, за да отговори. Срокът за отговор е едномесечен.

ІІІ. Касационни основания и разглеждане на касационната жалба по същество.

  1. Касационното производство(КП) е производство по правото, а не по фактите и поради диспозитивното начало в гр.процес то се ограничава до посочените в КЖ основания. Важат осн.положения на ТР № 1/2000г., а именно съдът служебно проверява дали решението на въззивния съд е нищожно и дали в обжалваната част е допустимо или не – чл. 293, ал. 4.

Въззивният съд проверява формалната редовност – чл. 285, дали отговаря на изискванията по чл. 284 и дали касаторът има право на КЖ. За да има право на касационно обжалване трябва да има правен интерес от такова. Интересът трябва да е над 1000лв. (чл. 280, ал. 2). На следващо място трябва /по принцип/, подателят на КЖ да е бил страна във въззивното производство. Изключение от този принцип – ТР 1/2000 и ТР 1/2001г., за трети лица (трето за въззивното производство лице, а не по материалното правоотношение), които не са били страни във въззивното производство, но ако биха били страни, те щяха да имат качеството „необходими други страни” и спрямо които решението ще има дествие. Ако КЖ е нередовна – остава без движение и се предоставя 1-седмичен срок на касатора за отстраняване на нередовстите. Ако жалбата е подадена след изтичане на срока за обжалване; ако не се отстранят в срок допуснатите нередовности в нея или ако въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, то въззивния съд връща жалбата на касатора с разпореждане. Последното подлежи на обжалване с частна касационна жалба (ЧКЖ) пред ВКС. Но за да бъде допустима и разгледата по същество – следва да са налице предпоставкиет на чл. 280.

Ако КЖ е редовна – въззивният съд изпраща препис от нея на насрещната страна /чл. 287/, която в 1-месечен срок може да подаде отговор, вкл. насрещна касационна жалба.

Подаването на КЖ не спира изпълнението на решението. Жалбоподателят може да поиска спиране, но в този случай е длъжен да представи надлежно обезпечение. Размерът на същото зависи от присъдената по решението сума или от обжалваемият интерес.

  1. Разглеждане на касационната жалба по същество. Във ВКС са обособенидвефази на производството. Първа фаза по допускане, а втората – по разглеждане на КЖ.

В първата фаза се проверява дали са налице основанията за допустимост на касационното обжалване по чл. 280. ВКС се произнася в з.з. с определение в състав от трима съдии по допускането на касационното обжалване. Определението не подлежи на обжалване.

Ако касационното производство е допустимо, делото се насрочва за разглеждане в открито заседание от друг състав на ВКС. Върховния касационен съд проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания.

Призоваването на страните в касационното обжалване се извършва чрез ДВ, като е възможно и призоваване по общия ред, но по изключение. Чл.289 До всяко първо число на месеца ВКС обнародва в „Държавен вестник” дните, в които ще заседава през следващия месец, и подлежащите на разглеждане дела. Когато обстоятелствата налагат отклонения от този ред, страните се уведомяват чрез съобщение.

Делото се разглежда в о.с.з. ВКС проверява въззивното решение само по посочените в КЖ основания. От текста на ал. 2 на чл. 290 следва, че по недопустимостта и нищожността ВКС следи служебно.

  1. Касационни основания. Основанията за касационно обжалванесе разделят натри групи – за нищожност; за недпостимост /същите при въззивно обжалване плюс при липса на право на въззивна жалба или тя е била ненадлежно упражнена, решение на въззивния съд ще бъде недопустимо/ и за неправилност – чл. 281.

Основнанията за отмяна на решението като неправилно – нарушение на материалния закон (под закон се разбира нарушение на материалноправна норма, която може да не се съдържа в закон, а в подзаконов нормативен акт; диспозитивна правна норма – която се прилага, когато страните не са уговорили отношенията помежду си); съществено нарушение на съдопроизводствените правила (за да се отмени на това основание едно решение, трябва да е нарушена съществена процесуална норма, която е проявя на някой от принципите на гражданския процес; трябва още нарушението да е съществено, а то е такова когато съществува висока степен на вероятност, че решението е неправилно поради това нарушение; напр. нередовно призоваване на страната, но страната се е явила и по този начин не се е нарушило нейното право да участва в процеса) и необоснованост (категорията необоснованост е логическа категория; решението се взема по вътрешно убеждение, няма отнапред дадени правила за това как се формира това убеждение, единственото правило – показания на заинтересувани свидетели; свободното съдийско убеждение не е произволно и то трябва да бъде логически обосновано; в мотивите съдът обосновава диспозитива и следователно решението е необосновано, когато са допуснати логически грешки и ще бъде отменено като неправилно, поради необоснованост).

  1. Решение на касационния съд. Когато въззивното решение е постановено при противоречива практика, ВКС:а) посочва с мотивирано решение практиката в кое от противоречевите решения смята за правилна; в този случай той постановява решение по делото въз основа на тази практика; б) когато приеме, че в решенията практиката е неправилна, посочва мотивирано, защо е неправилна; в този случай той постановява решение, като тълкува закона въз основа на обстоятелствата по делото; в) когато приеме, че практиката в противоречивите решения е неприложима към висящия спор, посочва с мотивирано решение защо е неприложима; в този случай той постановява решение, като тълкува закона въз основа на обстоятелствата по делото (чл.291).

При противоречиво разрешавани въпроси от ВКС, съставът предлага на общото събрание да постанови тълкувателно решение, като спира производството по делото (чл.292).

Ако решението на въззивната инстанция не е порочно, ВКС постановява решение, с което отхвърля жалбата като неоснователна. Това е условие за влизане в сила на перфектното въззивно решение (то ще породи СПН) – няма инкорпориране на решението на въззивния съд. Решението, което ще породи последици, е решението на въззивния съд, решението на ВКС е само условие за пораждане на последиците.

Всички решения на ВКС като актове на последната инстанция са окончателни и необжалваеми – влизат в сила от момента на обявяването им. А ако самите решения на ВКС са порочни, зависи от порока и от това как се процедира с висящото дело.

  1. Окончателност на решениятаРешенията на ВКС поначало са окончателни само когато отхвърля жалбата като неоснователна и когато след отмяна на решението сам се произнася по същество(при касационно обжалване на решението при повторно разглеждане на делото). Само при нарушение на материалния закон ВКС се произнася по същество(няма смисъл делото да се връща) – тогава няма втора фаза, решението е окончателно.

В останалите случаи се процедира с оглед на основанието за отмяна. Когато основанието за отмяна е поради неправилностнеобоснованостнарушения на материалния закон или съществено процесуално нарушение, делото се връща на въззивния съд за ново разглеждане от различен състав.

Когато обжалваното решение е нищожно или недопустимо: а) когато въззивното решение е нищожноВКС прогласява нищожността и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на въззивния съд за постановяване на ново решение; б) когато решението е недопустимокасационния съд го обезсилва като прекратява делото.

ВКС връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд само ако се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия. При това второ разглеждане важат поначало правилата за въззивното обжалване, но ВКС трябва да даде задължителни указания за тълкуването и прилагането на закона (материален и процесуален), за да не се стигне до същото нарушение. Новото разглеждане от въззивната инстанция е от нов състав на съда. То започва от онова процесуално действие, което е било опорочено и което е дало основание за ново разглеждане на решението.

При новото въззивно разглеждане има съществена разлика при соченето на факти и доказателства – ограничени са фактите и доказателствата. Могат да се сочат само новонастъпили или новооткрити, но не и непосочени от страните при първото разглеждане по тяхна вина (голяма разлика с първото въззивно разглеждане).

Ако и второто решение е порочно, то подлежи на КО за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото. Жалбата се разглежда от друг тричленен състав на ВКС, който при отмяна решава спора по същество.

  1. Оттегляне на касционната жалба– по аналогия се прилагат правилата за оттегляне на въззивната жалба. Във всяко положение на делото страната може да оттегли изцяло или отчасти подадената жалба.

 

Въпрос 76. Отмяна на влязлото в сила решение по чл. 231 ГПК. Процесуална легитимация и срокове за образуване на производството. Основания. Отмяна на влязло в сила решение по молба на трето лице. Производство и последици на решение на ВКС

 

І. Отмяна на влязло в сила решение – същоност, основания и производство.

Законът изброява изчерпателно основанията за отмяна в чл. 303, ал.1 ГПК и те не могат да се прилагат разширително.

  1. Заинтересованата страна може да поиска ОВСР,когато: аЧл.303, ал.1, т.1 се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му или с които страната не е могла да се снабди своевременно. Касае се за непълнота на фактическия или доказателствения материал, разкрита след влизане на решението в сила, която не се дължи на процесуално нарушение на съда или на небрежност на страната. Неправилността на решението се дължи на невиновна /обективна/ невъзможност да се разкрие истината по време на висящността на делото. Не трябва новите обстоятелства да са новосъздадени, т.е. да са възникнали след приключване на устните състезания, завършили с влязло в сила решение, тъй като тези факти не се преклудират от СПН и заинтересуваната страна може да предяви нов иск въз основа на тях.  Основание за отмяна са само новооткритите юридически или доказателствени факти, които са могли, ако са били известни, да бъдат включени в делото, защото са съществували към деня на приключване на устните състезания, след които решението е влязло в сила.  Страната трябва да подкрепи твърденията си с нови писмени доказателства, тъй като те се отнасят до нови факти; бЧл.303, ал.1, т.2 по надлежния съдебен ред се установи неистинност на документ, на показания на свидетел, на заключение на вещо лице, върху които е основано решението, или престъпно действие на страната, на нейния представител или на член от състава на съда или връчител във връзка с решаването на делото.   Общото за всички случаи е, че източник на неправилността на решението е извършено престъпление. Нужно е престъплението да е установено по надлежния съдебен ред , т.е. с влязла в сила присъда. Нужно е това престъпление да е обусловило съдържанието на решението в атакуваната му част. Когато решението би останало същото, даже и да се отсранят лъжливите показания или заключения, отмяната е недопустима; вЧл.303, ал.1, т.3 решението е основано на постановление на съд или на друго държавно учреждение, което впоследствие е било отменено. Когато решението е било обусловено от задължителната за съда сила на СР по преюдициален въпрос или от задължителната сила на АА – отмяната на тези актове, и то с обратна сила, събаря основата, на която е изградено решението, и то също следва да бъде отменено. Адм. акт трябва да е индивидуален, а не нормативен. Съдебната спогодба не е постановление на съд – развалянето й поради неизпълнение не е основание за отмяна на постановеното във връзка с нея решение;

г) Чл.303, ал.1, т.4 между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго преди него влязло в сила решение, което му противоречи. Постановени са две влезли в сила решения, които си противоречат. Законът предвижда отмяна на това от тях, което е неправилно. Достатъчно е предметът на едното дело да се включва в другото. Когато по второто дело отводът за присъдено нещо е бил пропуснат или е бил неправилно отхвърлен то решението по това дело е нищожно и подлежи на отмяна; д)Чл.303, ал.1, т.5 страната, вследствие нарушаване на съответните правила, е била лишена от възможност да участва в делото или не е била надлежно представлявана, или когато не е могла да се яви лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее. Страната не е могла да вземе участие лично или чрез надлежен представител във воденето на делото. Законът предполага, че делото е останало непопълнено с отнасящи се до него факти или доказателства и решението е неправилно. Страната не трябва да сочи доказателства за неправилността на решението, нито съдът може да я проверява предварително като условие за отмяната; еЧл.303, ал.1, т.6 страната при нарушаване на съответните правила е била или съответно не е била представлявана от лице по чл. 29 (особен процесуален представител).

Чл. 303, ал. 2 Не се допуска отмяна на решение с което е постановен развод, унищожаване на брака или бракът е признат за несъществуващ. Това се прави с оглед стабилитета на брачните отношения.

Чл. 303, ал.3 Не може да се иска отмяна на влязло в сила неприсъствено решение по причина, по която е могло да се иска или е искана отмяната му по чл. 240, ал.1, или е могло да се предяви или е предявен иск по чл. 240, ал.2. Т.е. в случаите, в които страната не се е позовала на възможната защита срещу неприсъственото решение, или след като се е позовала, съдът е отхвърлил жалбата или иска.

Чл. 304 Отмяна на решението може да иска е лицето, спрямо което решението има сила, независимо, че то не е било страна по делото (необходимо другарство).

  1. Образуване на производството за ОВСР: Компетентен съд – ВКС в 3 членен състав, включително икогато атакуваното решение е на състав на ВКС – молбата се разглежда от друг тричленен състав на ВКС. Сезирането на ВКС става с молба на заинтересуваната страна, която се подава чрез първоинстанционния съд, прилага се и препис за ответната страна , която може да даде отговор в едноседмичен срок от получаване на преписа. Предпоставки:

а) Молбата трябва да отговаря на изискванията на чл.260 и 261 и да съдържа точно и мотивирано изложение на основанията за отмяна. Необходимите реквизите са: името и адреса на страната, която я подава; означение на решението, чиято отмяна се иска; указание, в какво се състои основанието за отмянав какво се състои исканетоновооткритите факти, послужили като основание за молбатановите доказателства, които се иска да се съберат при разглеждане на делотоподпис на лицето. Необходимите приложения също са сред задължителните раквизити: преписи от молбата и от приложенията й според броя на лицата – насрещна страна по делотопълномощно, когато жалбата се подава от пълномощник; новите писмени доказателства, посочени в молбатадокумент за внесена държавна такса;

б) Ако молбата не отговаря на изискванията, на молителя се изпраща съобщение за отстраняването им в едноседмичен срок . При неотстраняването им в дадения срок се прилагат разпоредбите на чл.286 –  с разпореждане жалбата се връща и то подлежи на ЧЖ през 3 членен състав на ВКС;

в) Преклузивен срок – молбата за отмяна трябва да се подаде в: 3-месечен срок, считано от деня: 1. в който на молителя е станало известно новото обстоятелствоили от деня, в който молителят е могъл да се снабди с новото писмено доказателство – в случаите по чл.303, ал.1, т.1; 2. на влизане в сила на решението или узнаване на присъдатано не по- късно от една година от влизането й в сила – в случаите на чл.303, ал.1, т.2; 3. на узнаване на акта за отмяна, но не по- късно от една година от влизането му в сила – случаите на чл.303, ал.1, т.3; 4. на влизане в сила на последното решение – в случаите на чл.303, ал.1, т.4; 5. на узнаване на решението, но не по- късно от една година от влизането му в сила – в случаите по чл. 303, ал.1, т.5 и 6 и чл. 304.

  1. Разглеждане на молбата от ВКС. По допустимостта на молбата за отмяна ВКС се произнася в закрито заседание. Ако искането е недопустимо, ВКС го оставя без разглеждане и прекратява производството. По същия начин се постъпва и ако искането за отмяна се оттегли. Разглеждането на допустимата молба става в открито съдебно заседание, на което се призовават страните. ВКС пристъпва към проверка на основателноста на молбата– съдът е обвързан от изтъкнатото в съдържанието й основание, но не и от правната му квалификация.
  1. Решението на ВКС:Ако прецени молбата за основателна, ВКС отменя решението изцяло или в тази му част, до която се отнася основанието. Висящността на делото се възстановява в рамките на отменената част и спрямо лицата, относно които решението е отменено. В неотменената част и спрямо лицата, относно които решението не  е отменено, то е в сила и пререшаването на делото е изключено. ВКС връща делото за ново разглеждане в надлежния съд от друг състав, като посочва и откъде да започне новото разглеждане на делото. В този случай изпълнението му се спира, а ако новото решение е различно от предишното прилага се чл.245, ал.3, изр.второ (съдът, който е постановил решението, издава изпълнителен лист на длъжника срещу взискателя за връщане на сумите или вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на отмененото решение). Искането за отмяна не спира изпълнението, но ВКС може като обезпечителна мярка да спре изпълнението при условията на чл.282 , ал.2-6 (при представяне на надлежно обезпечение).

ІІ. Отмяна на влязло в сила решение по молба на трето лице (чл.304 ГПК).

Отмяна на решението може да иска и лице, спрямо което решението има сила, независимо, че то не е било страна по делото. Това е особена хипотеза, в която става дума за:

а) Атакуване на влязло в сила съдебно решение от лице, което не е конституирано като страна;

б) Това лице е имало право да участва като страна и не по свое решение не е участвало;

в) Участието трябва да е било като необходим другар.

Ако тези предпоставки са на лице, въпросното лице може да търси отмяна. Ако не поиска отмяна то ще се е лишило от правото си на защита, защото не е изразило въобще позицията си по делото. Съдебните решения проявяват своята сила спрямо лицата, които са могли да бъдат конституирани като необходими другари, но не са били. Няма значение какво е било необходимото другарство. Лицето цели производството да започне от начало, за да може с лични действия да влияе на постановяването на решение или ако става дума за задължително другарство лицето може да цели отмяна на решението и въобще да няма процес (задължителните другари имат съвместна процесуална легитимация). Във всички случаи съдът ще прецени дали е на лице необходимо другарство (хипотезата на чл. 304) като тук не трябва да се търсят основанията по чл. 303. Сроковете за молбата са по чл. 305 – според проф. Сталев само 3 месеца, а делото се разглежда от същия състав като при другата хипотеза на отмяна на влезли в сила решения – 3 членен състав на ВКС. При отмяна делото се връща в първоинстанционната фаза, а при задължително другарство може да се прекрати.

Отмяната на влязло в сила решение по молба на трето лице обхваща само такива трети лица, спрямо които са настъпили последиците от постановено решение в хипотезата на необходимо другарство!

Въпрос 77. Индивидуално принудително изпълнение. Право на принудително изпълнение и неговата характеристика. Изпълняемо право, изпълнителни основания и изпълнителен лист. Страни и участници в изпълнителния проект. Защита на длъжника, взискателя и на трети лица в изпълнителния процес. Изпълнителни способи.

(Бележка моя: виж файл „Изпълнително производство” пак там, в

www.lawsbg.com , http://www.lawsbg.com/lectures/lekcii-vtu/item/31-граждански-процес.html,

където е подробно разгледано цялото изпълнително производство)

І. Индивидуално принудително изпълнение.

  1. Изпълнителният процесе предназначен да даде защита и да наложи санкция по повод липса на доброволно изпълнение, като достави дължимото на правоимащия ч/з принуда, упражнена спрямо длъжника по предписания от закона ред. ИП цели и поражда същия материалноправен ефект като доброволното изпълнение. Той удовлетворява правото и погасява задължението, т.е.представлява сурогат на липсващото доброволно изпълнение. ИП има за предмет и брани не всички видове права, а само тези от тях, при които е нужно доброволно изпълнение. Това са притезанията, т.е. тези субективни права, които имат за предмет дължимо поведение, ч/з което ще се достави на правоимащия определена облага (парична сума; владение; държане). ИП е предназначен да осъществява неудовлетворени притезания, като доставя на правоимащия принудително облагата, към която притезанието е насочено. Притезанията са най-широката и разнообразна група субективни права. Познати са във всички клонове на правото. Изпълнителният процес е предназначен да осъществява само, но всички граждански притезания.Наред с това ИП е предназначен да се осъществяват принудително отговорности за чужд дълг, учредени ч/з ипотека или залог в/у своя вещ. Приложното поле на ИП съвпада с приложното поле на осъдителния иск.

Граждански (частноправни) притезания са притезанията, при които се изисква изпълнение на задължение по гражданско правоотношение в широк смисъл на думата. Такива са облигационните притезания; притезанията, породени от нарушаване на вещни права; търговските; семейноправните и трудовоправните притезания. Има граждански притезания, които не подлежат на принудително осъществяване. Относно тях ИП е неприложим. Такива са паричните притезания с/у държавата, държавните учреждения и общините, както и лечебни заведения, субсидирани от републиканския и/или общинските бюджети.

Недопустимо е принудително изпълнение на трудовите задължения на работник/служител, които имат строго личен, незаместим х-р. Не може с принудителни глоби да се застави работникът да се яви на работа и да предостави работната си сила. Забраната не важи обаче за заместимите или незаместимите задължения за трудов резултат. Те могат да бъдат осъществени принудително.

Недопустимо е и принудително изпълнение на ред семейноправни задължения с морално съдържание, при които е мислимо само доброволното изпълнение на задължението (задължение на детето да почита родителите си).

  1. Индивидуално принудително изпълнение.В уредения от ГПК изпълнителен процес всички изпълнителни способи за осъществяване на парични притезнияса форми на индивидуално принудително изпълнениеИндивидуално е изпълнението на парични притезания, когато цели да осъществи отделни парични вземания на отделни кредитори, като осребри отделни имуществени права. Универсално е изпълнението, когато има за цел да удовлетвори всички налични парични притезания на всички кредитори на длъжник като осребри всичките му имуществени права. То се използва само, когато длъжникът е търговец, както и за лицата по чл.609 и 610 ТЗ и започва след постановяване на решението за обявяване длъжника в несъстоятелност.

ІІ. Право на принудително изпълнение и неговата характеристика.

  1. Право на принудително изпълнение (ППИ):Както исковият процес предпоставя правото на иск, така и изпълнителният процес предпоставя правото на принудително изпълнение, за да бъде допустим. Правото на принудително изпълнение  се състои в правомощието да се изисква от изпълнителния орган да предприеме действията, включени в съответния изпълнителен способ. На това правомощие отговаря задължението на изпълнителния орган да приложи този способ. Удовлетворяването на кредитора зависи от обстоятелствата, които са вън от властта на изпълнителния орган (наличност на секвестируемо имущество при изпълнение на парични притезания).

Правото на принудително изпълнение не се състои обаче, в правомощие на кредитора да иска да бъде удовлетворен. Правото на принудително изпълнение (ППИ) принадлежи на лицето, което изпълнителното основание сочи като кредитор и може да бъде насочено само срещу лицето, което същото основание сочи като длъжникЗа да възникне и съществува ППИ са необходими предпоставки:

а) Притезание, което се нуждае от принудително удостоверяване, защото не е доброволно удовлетворено /т.нар. изпълняемо право /;

б) Предвиден от закона документ, който доказва съществуването на неудовлетворено притезние /т.нар. изпълнително основание/;

в) Изпълнителен лист, без който правото на принудително изпълнение не може да буде удовлетворено.

ППИ преди да бюде упражнено, трябва да бъде проверено от съда: дали е възникнало, в полза на кого, спрямо кого и за какво изпълняемо право то съществува. Увери ли се, че ППИ съществува, съдът ще разреши принудителното изпълнение като издаде изпълнителен лист.  Изпълнителният лист не е условие за съществуване на ППИ, а предпоставка за неговото законосъобразно упражняване. Изпълнителният лист удостоверява ППИ пред изпълнителния орган.   Изпълнителният лист не е условие за допустимост на изпълнителния процес, само когато законът позволява да се започне изпълнение направо въз основа на изпълнителното основание (документа).

ІІІ. Изпълняемо право, изпълнителни основания и изпълнителен лист.

  1. Изпълняемо право:Изпълняемото право(ИП) е винаги притезание, но не всяко притезание, а само това, което е изискуемо и ликвидно. Нямат качеството на ИП: срочните, условните притезания, както и притезанията, обусловени от изпълнението на насрещно задължение на кредитора. Неликвидните притезания също нямат качеството на ИП. Иизпълняемото право е изискуемо и ликвидно притезание.То е обикновено гражданско, но може да бъде в предвидените от закона случаи и публичноправно. Без значение е какъв е предмета на престацията, кои са страните по него (кредитор или длъжник), както и то дали е имуществено или не. Изпълнителният процес е санкция за неудовлетворяване на ИП.
  2. Изпълнителни основания (ИО) са документи, които удостоверяват изпълняеми права и въз основа на които по силата на закона се издава изпълнителен лист или се започва направо принудително изпълнение за осъществяване на удовлетворените права. ИО е необходимо условие за допустимост на принудителното изпълнение(ПИ). Като удостоверява изпълняемото право, ИО очертава предмета и страните на бъдещо ПИ. ИО обуславя ПИ било пряко, било косвено: а) то обуславя ПИ пряко, когато законът позволява да се започне ПИ направо въз основа на ИО (наказателните постановления, присъждащи вреди); б) ИО косвено обуславя ПИ, когато законът предвижда, че за да се започне ПИ, трябва да бъде издаден изпълнителен листвъз основа на ИО.

Не всички документи, които сочат наличието на съществуващо задължение по отношение на даден кредитор, могат да служат за започване на принудително изпълнение. Законът определя кои актове, удостоверяващи вземане, могат да служат като основание за ПИ.

ИО удостоверява изпълняемото право с формална удостоверителна сила.Тя важи в производството за издаване на изпълнителния лист и пред съдия-изпълнителя, като обвързва съда и съдия-изпълнителя да считат, че изпълняемото право, удостоверено с ИО, наистина съществува.Тази удостоверителна сила на ИО важи само в посочените предели.

Като нов вид изпълнително основание, сега действащият ГПК въведе т. нар. заповед за незабавно изпълнение.

  1. Изпълнителният лист (ИЛ)е съдебен акт, който удостоверява право за принудително изпълнение и разрешава то да бъде упражнено, като задължава и овластява изпълнителния орган да пристъпи по молба на кредитора към принудително изпълнение (ПИ) на притезанието, доказано с изпълнителното основание, въз основа на което ИЛ се издава и чието съдържание той възпроизвежда. За да издаде ИЛ, съдът трябва да се увери, че кредиторът има право за ПИ. ИЛ се издава въз основа на изпълнителното основание, а издаденият ИЛ удостоверява, че посоченият в него кредитор има право за ПИ. Въз основа на това удостоверяване съдът разрешава ПИ. Всеки ИЛ е условие за допустимост на ПИ. Без ИЛ не може да се започне ПИ, с изключение на случаите, когато законът допуска да се започне ПИ направо въз основа на изпълнителното основание или при наличие на заповед за незабавно изпълнение. ИЛ е и заповед за ПИ, отправена до изпълнителните органи. Тя влиза в действие, ако и когато кредиторът поиска ПИ. Изпълнителният орган няма право да отлага, спира или прекратява ПИ освен в предвидените от закона случаи. ИЛ овластява изпълнителния орган да упражни принуда спрямо длъжника, която той е длъжен да понесе, докато по надлежния ред ПИ не бъде обезсилено. ИЛ е основание и критерий за законосъобразност и валидност на изпълнителните действия. Ако се отклонят от ИЛ или са извършени без ИЛ, те подлежат на обжалване. ИЛ очертава спрямо изпълнителния орган предметните и личните предели на ПИ.Кредиторът предоставя на изпълнителния орган не изпълнителното основание, а ИЛ.

ПИ не може да бъде упражнено, ако ИЛ бъде изгубен или унищожен като документ, докато не бъде издаден негов дубликат.

При съдебните изпълнителни основания компетентен да издаде ИЛ е съдът, който е разглеждал като първа инстанция делото, въз основа на решението, по което се иска издаване на ИЛ.

ІV. Страни и участници в изпълнителният процес.

  1. Страни и участници. Изпълнителният процес едвустранно производство/както исковия/. Страни в изпълнителния процес са взискателят и длъжникът.Визксателят е лицето, от чието име се води изпълнителният процес; Длъжникът е лицето, срещу което се води изпълнителният процес. Участващи, а не страни, са лицата които нито получават защита, нито понасят санкция – например: ТЛ длъжник на длъжника, или купувачът на имот публична продан.

Активната и пасивната легитимация в изпълнителния процес се определя от ИЛ: а) Взискател в изпълнителния процес може да бъде само лице, което ИЛ сочи като кредитор; б) Длъжник по изпълнението може да бъде само лице, което ИЛ сочи като: длъжник по вземането, или лице, отговарящо за него.

  1. Органи на изпълнителния процес. Органите на изпълнителния процес са изпълнителни и контролни. а) изпълнителен е органът, овластен с компетентността да извършва предписаните от ГПК изпълнителни действия. Като изпълнителни органи (ИО) в гражданския изпълнителен процес действат съдии-изпълнителите, а при универсалното принудително изпълнение, следващо решението за обявяване в несъстоятелност-синдикът; б) основният контролен органна изпълнителният процес е съдът. С оглед на времето, когато се упражнява, контролът на съда е предварителен или последващ. Предварителен е контролът, който съдът упражнява ч/з производството за издаване на изпълнителен лист. Ч/з него съдът проверява дали са налице предвидените от закона условия за допустимост на изпълнителния процес, като го допуска, когато те са налице и го осуетява, когато те липсват. Последващ е контролът, който съдът упражнява, след като изпълнителният процес е започнал. Този контрол обхваща като материалноправните, така и процесуалноправните изисквания за законност на изпълнителния процес. Той намира израз в спиране и прекратяване на изпълнителния процес, когато липсват материалноправни условия за законност на ПИ, както и в отменяне на незаконни изпълнителни действия и т.н.
  2. Защита на длъжника, взискателя и на трети лица в изпълнителният процес.
  3. Защита на длъжника – Тази защита може да предхожда, да съпътства или да следва изпълнителния процес . Съпътстващата защита е различна при несъдебните и съдебните изп. основания .

а) Длъжникът може да обжалва по общия ред разпореждането за издаване на изпълнителен лист, но това не спира принудителното изпълнение. Срокът за него е двуседмичен и започва да тече от връчването на поканата за доброволно изпълнение;

б) При въведеното с новият ГПК заповедно производство, длъжникът не може да обжалва заповед за изпълнение, но може да възрази писмено срещу нея. Законът не поставя никакви изисквания за обоснованост на възражението. Срокът за възражение е преклузивен – двуседмичен и започва да тече от връчването на заповедта. Подаването на възражение от страна на длъжника е пречка за влизане в сила на заповедта за изпълнение;

в) При постановена от съда заповед за незабавно изпълнение и издаден възоснова на нея ИЛ, длъжникът може да обжалва разпореждането в двуседмичен срок от връчване на заповедта за изпълнение. Това става с частна жалба. Тук длъжникът разполага и с още една възможност, а именно – иск за оспорване на вземането на кредитора;

г) Длъжникът разполага със процесуални способи за защита и срещу изпълнението. Той може да обжалва постановлението за глоба и насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо, отнемането на движима вещ или отстраняването му от имот, поради това, че не е уведомен надлежно за изпълнението. Жалбата се подава чрез съдебния изпълнител до ОС по мястто на изпълнението в едноседмичен срок от извършване на действието, ако длъжникът е присъствал при извършването му или ако е бил призован, а в останалите случаи – от деня на съобщението. Подаването на жалбата не спира изпълнението, но съдът може да постанови спиране;

д) искова защита – длъжникът може да оспорва и чрез иск изпълнението. Особеност на тази възможност е, че искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

  1. Защита на взискателя. Когато при изпълнение на парични притезания в разпределението участва привиден кредитор, при конкуренция с него, удовлетворяването на истинския кредитор може да се окаже изцяло или отчасти осуетено. В този случай взискателят разполага с отрицателния установителен иск по чл.464, ал.1 ГПК. Искът е срещу привидния кредитор и длъжника и спира предаването на сумата, определена за кредотора с оспорено вземане. При този иск взискателят може да се позове на всякакви факти, които изключват, унищожават или погасяват оспорваното притезание. Той може да оспори и такова притезание, което е установено с влязло в сила съд. решение и то въз основа на факти, предхождащи решението /чл.464, ал.2/ т.е. не е ограничен със СПН, както длъжника . Искът трябва да бъде предявен в едномесечен срок.Ако бъде пропуснат, спирането отпада по право и сумата, която по разпределението се полага на кредитора с оспорено вземане, му се предава. Ако бъде спазенсрокът, сумата се задържа по сметката на СИ до завършване на процеса, и с нея се постъпва съобразно изхода му. Искът по чл.464 се води в интерес на всички взискатели, участващи в изпълнителното дело .
  2. Защита на трети лица.

а) Защита на трето лице при въвод във владение. Чл.523 – 524 ГПК – защита на трето лице, когато правото на взискателя да получи владението на недвижимия имот е непротивопоставимо на третото лице или не съществува. Трябва да се касае за трето лице, което държи имота за себе си. Това владение на третото лице да е започнало след като е било заведено делото, решението /или спогодбата/, по което се изпълнява. При въвода третото лице трябва да вземе ясно становище откога владее. Трето лице трябва да се позове пред съдебният изпълнител на своите права. Без да ги проверява, СИ отлага въвода и дава на третото лице 3-дневен срок да поиска от съда да спре изпълнението.Третото лице трябва да предяви в срока пред съда молба за спиране на изпълнението, като представи писмени доказателства в подкрепа на претендираното право /чл.524/. Компетентен е районният съд , в чийто район се върши въводът. На съдебното заседание се призовават взискателят, длъжникът и третото лице. Ако молбата не е подкрепена с писмени доказателства, тя ще бъде отхвърлена. Ако е подкрепена – съдът преценява дали претендираните права от третото лице изключват правото на взискателя и дали претенцията е вероятно основателна . Ако счете, че тя е такава съдът: постановява спиране на въвода и дава седмичен срок на третото лице да предяви иск .

б) Когато изпълнението е насочено върху вземане, което не принадлежи на длъжника, претендентът за вземането ще предупреди третото задължено лице за своята претенция и ще поиска от него да не предава на СИ дължимото /чл.508,ал.1,т.2/. Третото задължено лице при иск на взискател по чл.510 ще се съобрази с чл.224 (привличане на лице със самостоятелни права), за да избегне двойно плащане. Третото лице ще защити правата си в процеса, който започва между него и взискателя по реда на чл.224, но участие взема и длъжникът :

 

VІ. Изпълнителни способи.

  1. Цел на изпълнителният процесе да се приспособи към различния предмет на неизпълненото задължение: а) при заместимо задължение: изпълнителният орган вместо длъжника доставя дължимото на кредитора. Това е пряко принудително изпълнение. При него длъжникът се измества и изпълнителният орган непосрествено удовлретворява кредитора; б) при незаместимо задължение: изпълнителният орган заставя длъжника лично да изпълни задължението. Това е непряко косвено принудително изпълнение; в) при парични притезания: според обекта на изпълнението движима/недвижима вещ/вземане; г) при непарични притезания: за предаване владението на вещи и за лични (не)заместми (без)действия на длъжника. Изпълнителният процес представлява сумата от различните изпълнителни способи. По своето естество всеки един способ е самостоятелен изпълнителен процес. В уредения от ГПК изпълнителен процес всички изпълнителни способи за осъществяване на парични притезания са форми на индивидуално принудително изпълнение.
  2. Способи според обекта: а) Предаване на движими вещи; б) Въвод във владение на недвижим имот; в) Изпълнение на задължения за заместими действия; г) Изпълнение на задължения за незаместими действия;

д) Изпълнение на задължения за бездействия.

Индивидуално е изпълнението на парични притезания, когато цели да осъществи отделни парични вземания на отделни кредитори, като осребри отделни имуществени права.

Универсално е изпълнението, когато има за цел да удовлетвори всички налични парични притезания на всички кредитори на длъжник като осребри всичките му имуществени права. То се използва само, когато длъжникът е търговец, както и за лицата по чл.609 и 610 ТЗ и започва след постановяване на решението за обявяване длъжника в несъстоятелност. Ликвидацията на имуществото на прекратеното ЮЛ е способ за доброволно изпълнение на паричните задължения.

Способи за принудително изпълнение. Изпълнение на парични притезания. Изпълнение на непарични задължения. Изпълнение върху акции и дружествен дял.     

Въпрос 78. Способи за принудително изпълнение. Изпълнение на парични притезания. Изпълнение на непарични задължения. Изпълнение върху акции и дружествен дял.

Oт гледна точка на изпълнителния процес, имуществото е съвкупност от оценимо в пари /имуществени/ права на длъжника. В ГПК се прогласява принципът на пълната секвестируемост на имуществото на длъжника. Това означава: а/ че за което и да било парично притезание длъжникът отговаря с цялото си имущество, освен ако законът е предвидил ограничена имуществена отговорност; б/ паричните притезания могат да бъдат удовлетворени чрез посягане върху, което и да било имуществено право на длъжника, освен тези, които са несеквестируеми. Взискателя може да насочи изпълнението си върху всички имуществени права на длъжника, но те трябва да са съразмерни с претенцията на взискателя. Когато исканото от взискателя изпълнение надхвърля тази нужда длъжникът може да предложи да се ограничи изпълнението до един или някои от исканите изпълнителни способи.

За някои парични притезания законът предвижда изключения, като длъжникът отговаря не с цялото си имущество, а с част от него – наследникът, приел имуществото по опис, отговаря само с наследството, а не с личното си имущество. За дълга на длъжника може да се посегне само върху негови имуществени права. Изпълнението се насочва върху правата, които длъжникът притежава към деня на възбраната или запора. Изключение от този принцип са поръчителство, залог, ипотека или чрез мерките за обезпечаване на иска.

По своята правна същност имуществената отговорност /или секвестируемостта/ е явление на процесуалното, а не на материалното право. Тя се състои в задължението на длъжника да понася изпълнителния процес насочен върху имуществото му.

Несеквестируемостта е забрана за принудително изпълнение върху определени имуществени права на длъжника. Две са основанията за несеквестируемост: а/ непрехвърляемост на правото – тя устоява осребряването му. Непрехвърляемостта може да се дължи на естеството на правото, на неговото предназначение или на законната му забрана за прехвърляне /право на ползване/. Непрехвърляеми, а следователно и несеквестируеми. са имотите публична собственост на държавата и общините;

б) Второто основание за непрехвърляемост е изрична законова забрана. Правата, които са несеквестируеми поради изрична забрана на закона са: движимите вещи, необходими за всекидневна употреба на длъжника и неговото семейство, храна и топливо, предмети за упражняване на занятието и необходимия брой работен добитък; жилището на длъжника, ако то е единствено; възнаграждение за труд; вземането за издръжка;

вземането за стипендия; застрахователна сума за застраховка живот и злополука.

Несеквестируемостта на отделни имуществени права е абсолютна или относителна. Несеквестируемостта е абсолютна, когато върху несеквестируемото право, не може да се посегне за удовлетворяване, на което и да било притезание срещу длъжник. Абсолютно несеквестируеми са обикновено тези притезания, чиято несеквестируемост следва от невъзможността или забраната за тяхното прехвърляне.

Тя е относителна, когато върху несеквестируемото право може да се посегне за да бъдат удовлетворени определени посочени от закона притезания.

Посочената от закона несеквестируемост отпада спрямо редица притезания.

Несеквестируемостта на жилището отпада, когато: е за притезания обезпечени с ипотека върху несеквестируемия имот; при притезание за издръжка; при притезание за обезщетение поради вреда от непозволено увреждане; притезание за отговорността, удостоверена с актове за начет.

Правното значение за несеквестируемостта се проявява в няколко насоки. Изпълнителния процес върху несеквестируемото право е недопустим. Изпълнителните действия нарушаващи несеквестируемостта са унищожаеми. Правилата, които уреждат несеквестируемостта са императивни – те не могат да се дерогират по съгласие на страните, недействителен е и предварителния отказ чл. 342. Несеквестируемостта е ненаследима и се урежда от процесуалния закон.

Запор върху движимите вещи на длъжника. Запорът е разпореждане на съдия изпълнителя, с което определена движима вещ на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с нея и тя се предава на длъжника или на трето лице за да бъде пазена до нейното предаване. Запорът цели да обезпечи успешния изход на изпълнителния процес, като запази фактическата цялост на запорираната вещ и нейната принадлежност към имуществото на длъжника.

Законът предвижда два способа да се наложи запор: а) запор чрез опис на владяна от длъжника вещ, посочена от взискателя; б) запор чрез описване за запорираната вещ в призовката за доброволно изпълнение.

И в двата случая налагането на запор изисква точно индивидуализиране на запорираната вещ и уведомяването на длъжника, че върху тази вещ е наложен запор. При първият способ запорът се смята наложен с описа на вещта в протокола на съдия изпълнителя. Във втория, запора се счита наложен с получаване на призовка за доброволно изпълнение.

Процесуалните последици на запора обхващат: а)правомощие на съдия изпълнителя да управлява и да се разпорежда със запорираната вещ; б) задължението на длъжника да не поврежда или унищожава вещта и да не се разпорежда с нея;

Нарушаването на тези задължения е престъпление, когато след запорът вещта бъде оставена на длъжника, той става неин пазач, с произтичащите от това задължения.

Освен процесуалните последици запорът поражда и гражданско правни последици: а) запорът лишава длъжника от разпоредителната власт върху запорираната вещ; б) гражданско правните последици на запора спрямо трети лица се състоят в прогласената от закона недействителност на разпореждането със запорираната вещ, извършена от длъжника в полза на трето лице.

Разпореждане с вещта е всяко прехвърляне или учредяване на ВП върху запорираната вещ в полза на трето лице, както и всеки отказ от право на собственост.

Разпореждането е недействително, когато е извършено след запора. На недействителността на разпореждането могат да се позоват взискателя и присъединилите се кредитори. В отношенията на длъжника и третото лице, договорило се с него, недействителността не важи. Недействителността на разпореждането със запорираната вещ е относителна, важи само в полза на определени лица, а не абсолютно.

Запор върху вземане на длъжника. Това е разпореждане на съдия изпълнителя, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с вземането, а на третото задължено лице да плаща на длъжника. Изборът на вземане става от взискателя за да конкретизира вземането взискателя трябва непременно да посочи длъжник на длъжника, т. нар. трето задължено лице.

Налагането на запор върху вземанията става с две действия: а) спрямо длъжника запорът се налага, като се посочи в призовката за доброволно изпълнение, вземането обект на запора; б) спрямо трето задължено лице, запорът се налага като му се връчва запорно съобщение, с което се уведомява за наложения запор и му се забранява да плаща на длъжника.

Запорното съобщение се изпраща едновременно с призовката. Спрямо третото задължено лице, запорът се смята наложен от деня на връчване на запорното съобщение. Запора върху вземането, обезпечено с ипотека трябва да бъде описан в имотния регистър, съдия изпълнителя трябва да се разпореди, да се извърши вписването от съдията по вписванията:

Гражданско правните последици на запора спрямо трето лице се състоят в недействителността на разпорежданията, които длъжникът е извършил след запора. Разпореждането се смята за извършено след запора, когато е станало след връчване на запорното съобщение на третото задължено лице. Извършеното след запора разпореждане е относително недействително.

Публична продан / ПП/ на движими вещи. Съдия изпълнителя/СИ/ насочва ПП, не по рано от 1 седмица от извършения опис. Публичната продан се извършва чрез магазин, борса, чрез явен търг с устно наддаване или по реда на публичната продан на имот. Продажбата чрез магазин, може да бъде чрез магазин на СИ или посочен от него.По писмено искане на страните, ПП на вещи може да се извърши на посочена от тях борса. Предаването на вещта се удостоверява с протокол, подписан от съдия изпълнителя. Получената сума след приспадане на търговската отстъпка в размер на 15 % се привежда по сметка на съдия изпълнителя. Вещите, които подлежат на разваляне и за опазване, на които са необходими значителни разходи се продават не по-късно от 1 седмица от описа им.

Публичната продан се предхожда от опис. При необходимост СИ може да ползва вещо лице. Следва обявление. То се изготвя от съдия изпълнителя и се поставя на определените за това места, в неговата канцелария, в сградата на районният съд и в местната община или кметство.

СИ организира и осигурява възможност на желаещите да разгледат вещта. ПП се извършва от СИ в определения от него ден и място оповестено в обявлението. Наддаването продължава от 9 до 12 часа, но може и до края на деня. За участие всеки внася 10 % задатък от оценката на вещта. Взискателя, ако участва в наддаването не внася задатък, ако вземането му надхвърля размера на задатъка. В наддаването не може да участва длъжникът, неговият законен представител, СИ и другите длъжностни лица от неговата канцелария.

Всеки вписва саморъчно срещу подпис цената, която предлага в наддавателния лист. За купувач се обявява този, който е предложил най-високата цена. Обявяването на купувача става от СИ, чрез вписване в наддавателния лист, който се подписва от него. Спазването на тази форма е условие за действителност. Купувачът трябва да плати цената на следващия ден, като се намали задатъка, плащането става чрез внасяне на сумата по сметка на СИ. Купувачът става собственик от деня на постановлението на СИ за възлагане на вещта.

Публична продан на недвижима вещ. Изпълнението върху недвижим имот се извършва чрез ПП. Проданта е публична, защото неограничен кръг лица се поканват да вземат участие в нея, поканването се прави чрез обявление също като при движимите вещи. Само, че в него трябва да се посочи: собственика на имота, описание на имота, ипотекиран ли е той и за каква сума, цената от която ще започне ПП, както и мястото и деня, в които ще започне и завърши ПП. ПП продължава един месец. През цялото време книжата трябва да се намират в канцеларията на съдия изпълнителя, за да са на разположение на всеки, който се интересува от имота. ПП се извършва в канцеларията на СИ, там се правят наддавателните предложения, там се приключва ПП и се обявява купувачът. ПП се извършва чрез наддаване, което се състои в отправяне на наддавателни предложения. За да е валидно наддавателното предложение трябва да изхожда от лицето, което може да участва/ както и при ПП на дв. Вещи/.

Наддаването може да е лично или чрез представители. Пълномощното за участие в ПП трябва да е писмено, участникът трябва да е внесъл 10 % задатък. Цената предложена в наддавателното предложение трябва да е равна или да е по-висока от 80 % от оценката за да е валидно. НП / наддавателното предложение/ трябва да е вписано в наддавателния лист и подписано от наддавача. СИ е длъжен да обяви за купувач този, който е направил най-високо валидно НП, при равни по размер НП предимство има този, който пръв го е направил. След като внесе цялата сума се обявява за купувач лицето и става собственик на имота. След внасянето на цената следващия етап е възлагането на имота.

Възлагането на имота става от СИ, ако обявеният за купувач внесе дължимата сума. Възлагането има вещно правно действие. То е деривативно основание за придобиване на собствеността. Купувачът става собственик от деня на възлагането, дори и то да е обжалвано. По своето правно естество ПП не е договор за продажба, а едностранен властнически акт на СИ, тук изпълнителния орган, действа като орган на държавната власт, който прехвърля имота на длъжника независимо и въпреки неговата воля.

Възлагането прави купувачът собственик, но не и владелец на вещта. Владението купувачът получава само след като възлагането влезе в сила, бъде вписано и купувачът удостовери, че е внесъл таксата за прехвърляне на имота и за вписването СИ въвежда купувачът във владение чрез въвод. След въвода изваденото лице може да се брани с иск за собственост, но не и с владелчески иск.

Изпълнение върху вещи съпружеска собственост.

  1. Съпружеската общност се третира спрямо личните кредитори на съпрузите, като съсобственост при равни идеални части. Въведеното от закона относително правно състояние е с полезен ефект в три направления: а/ то открива пряка възможност за принудително изпълнение върху дела на съпруга длъжник от общата вещ; б/ спестява предварителната делба на общите вещи, като условие за принудително изпълнение върху вещите паднали се в дял на съпруга длъжник; в/ запазва непокътната СО относно всички общи вещи, върху които изпълнение не е насочено;СИ е длъжен да уведоми съпруга недлъжник едновременно с налагане на запор или възбраната, че върху съответната вещ се насочва изпълнение. Законът дава възможност съпруга недлъжник от свое име да оспорва вземането на взискателя и да обжалва изпълнителните действия на същите основания и по същия ред като съпруга длъжник, макар че съпругът недлъжник притежава в изпълнителния процес правомощие равно на тези на длъжника по изпълнението , той не става такъв и може да участва в наддаването при публичната продан на вещта.Съпругът недлъжник може да осуети проданта на движимата вещ или на идеалната част от недвижимия имот, ако в едномесечен срок от оценката внесе по сметка на СИ равностойността на съпруга длъжник. До изтичане на този срок движимата вещ не може да бъде изнесена на публична продан. Съпруга недлъжник може да запази вещта като участва в наддаването и наддаде най-висока цена. Внесе ли наддадената цена, вещта ще се възложи на него. Съпруга недлъжник става изключителен собственик на вещта.Изпълнение върху вземания на длъжника.Вземания са всички оценими в пари права на длъжника, които не са собственост или други вещни права върху движими или недвижими вещи. Най- честият предмет на изпълнение върху вземания са парични притезания на длъжника към негови длъжници. За да бъде вземането обект на изпълнение не е нужно да е изискуемо. При изпълнение върху вземането законът се отказва от предварителна проверка дали наистина длъжникът има вземане спрямо трето задължено лице. Ако се оспори съществуването или принадлежността на вземането, докато спорът не се реши със СПН, дължимата престация неможе да бъде използвана за удовлетворяване на вземането. Третото задължено лице може да не оспорва вземането и да го издължи доброволно. Най-често се наблюдава доброволно изпълнение от ТЗЛ, когато изпълнението се насочва върху трудовото възнаграждение, върху сума по сметка на длъжника в банката. В този случай възникват два проблема, сумата може да бъдат в съпружеска общност, в такъв случай законът допуска да се насочи към половината от сумата по изпълнение за вземания срещу един от съпрузите. Когато има влог се стига до разделяне на влога, половината от него остава в притежание на съпруга недлъжник.Срещу ТЗЛ, взискателя не разполага с изпълнителен лист, само въз основа на твърдение, че ТЗЛ дължи е изключено да се образува срещу ТЗЛ изпълнителен процес. Такъв може да се образува само въз основа на изпълнителен лист, издаден срещу ТЗЛ. Взискателя може, ако задължението на ТЗЛ е удостоверено с признато от закона изпълнително основание, да се снабди въз основа на него с изпълнителен лист срещу ТЗЛ. Липсва ли такова основание, то трябва да бъде създадено по реда на осъдителния исков процес.Присъединяване на кредитори, плащане и разпределение. Присъединяването е встъпване на кредитор с изпълнителен лист във висящ изпълнителен процес, образуван от друг взискател, за да бъде удовлетворен встъпилия кредитор от същия имуществен обект, върху който е насочено изпълнението по висящия изпълнителен процес.Присъединяването води до множество от взискатели, които търсят удовлетворение, чрез едно и също изпълнително производство, като встъпват в отделни изпълнителни правоотношения с изпълнителния орган. Присъединяването става с писмена молба, към която се прилага изпълнителен лист или удостоверение от СИ, че листът е приложен към друго изпълнително дело. Чрез присъединяването кредиторът иска принудително изпълнение в своя полза, затова присъединяването предпоставя изпълнителен лист. Присъединяването /П/ може да стане след като изпълнителния процес е започнал и не по-късно от изготвяне на определението. Освен по молба е познато и П по право. При него СИ е длъжен служебно да вземе в предвид вземането на присъединения кредитор.

    По право се присъединяват:

    а) държавата за дължимите и данъци и други вземания, щом като техния размер е бил съобщен от СИ до разпределението. Държавата се счита за присъединен кредитор само по публичните вземания, а не по частните. СИ изпраща съобщение на всяка данъчна администрация за всяко започнато от него изпълнение и за всяко разпределение, а данъчните администрации трябва в 14 дневен срок да даде информация за размера на вземането и да посочи какви са обезпечителните мерки върху имуществото на длъжника;

    б) Кредиторът в чиято полза е допуснато обезпечение на иска чрез запор или възбрана върху обекта на попълнението започнато от друг кредитор;

    в) Ипотекарния, заложният кредитор и кредиторът с прави на задържане, когато изпълнението се насочва върху ипотекираният, заложеният или върху имота относно, който съществува правото на задържане не предпоставя изпълнителен лист.

    Присъединилият се кредитор става страна в изпълнителния процес и има същите права както и първоначалния взискател.

    Правното положение на обезпечения кредитор, присъединен по право е по особено. Този кредитор не разполага с изпълнителен лист по време на изпълнението, сумите които му се полагат по разпределение се отделят и временно се запазват от СИ в очакване на изпълнителния лист. Ако кредитора се снабди с такъв запазената сума му се предава, ако искът бъде отхвърлен сумите се разпределят между останалите взискатели или се връща на длъжника, ако те са удовлетворени.

    Плащане – всички парични суми, които се плащат от длъжник се внасят по сметки на СИ, тези суми са на длъжника докато не бъдат изплатени на взискателя. Със сумите по сметка се разпорежда СИ, като издава до съответната банка, нареждане за плащане. Когато събраната по делото сума е достатъчна, за да се удовлетворят всички предявени вземания заедно с лихвите по тях и разноските по изпълнението, СИ уточнява сумата и нарежда на съответната банка да извърши плащането. Плащането погасява задължението на длъжника. С плащането СИ изпълнява своето последно задължение по висящия процес. Плащането има двояк погасителен ефект: Материално правен и процесуално правен

    Изпълнение на притезанията за предаване на вещи – движими и недвижими

    1. Движими вещи– принудителното отнемане на движими вещи се прилага за да бъдат осъществени най-различни притезания за предаване на движими вещи. По този ред се осъществяват: а/ притезания произтичащи от вещни права; б/ притезания произтичащи от облигационни отношения; в/ владелчески притезания.

    Без значение е каква е вещта. За да се приложи този способ на изпълнение вещта посочена в изпълнителния лист трябва да се намира в държане на длъжника в деня на предаването. Отнемането и предаването на вещ може да стане дори и длъжникът да не се яви, но взискателят или негов представител трябва да се яви.

    Принудителното отнемане и предаване се състои в лишаване на длъжника от държане на вещта и учредяване на държане на вещта в полза на взискателя. Вещта се отнема от СИ. Изпълнението се приключва с предаване на вещта на взискателя, извършените действия се посочват в съставен от СИ протокол. Когато се предявяват родови вещи, дължимото количество трябва да се отдели от общото количество, когато отделянето изисква специални познания СИ може да си послужи с вещо лице. Предаването на вещта, прави взискателя владелец, ако той е собственик и държател, когато вещта се предава въз основа на притезания.

    Ако вещта е загубена, унищожена или негодна за употреба от длъжника се събира равностойността на вещта: а) когато равностойността е посочена в изпълнителния лист, СИ ще премине към опис на вещи на длъжника; б) когато изпълнителния лист посочва равностойността, съдът издал ИЛ след изслушване на страните я определя въз основа на разпит на свидетели и заключения на вещи лица. Определението на съда подлежи на обжалване като жалбата се разглежда по същество.

    1. Недвижими вещи– принудителното отнемане и предаване на недвижим имот носи наименованието въвод във владение. За да се приложи въвода трябва да се намира в държане на длъжника. Страните се призовават, но тяхното явяване не е условие за въвод. Въвод се извършва от СИ, като от имота се отстранява длъжника. Взискателя се конституира като владелец чрез официална констатация на СИ, че имотът му е определен. Протоколът за въвод се написва на самото място.

    Последиците от въвод съвпадат с последиците от отнемане и предаване на движима вещ с няколко отклонения: а) след ВВ / въвод във владение/ взискателя има право на владелческа защита в течение на 6 месеца;

    б) Когато лицето отстранено от владение си възвърне владението, по какъвто и да е начин, стига възвръщането да е самоволно, а да не е станало с държавен акт, СИ по искане на взискателя изважда новонастанилия се, като извършва срещу него нов ВВ без нов изпълнителен лист.

    СИ трябва да извърши ВВ и срещу трето лице, ако това лице е започнало да владее имота, след като е бил предявен искът решението, по който се изпълнява този член се прилага, когато изпълнителното основание е влязло в сила решение или съдебна спогодба, а не с друг акт.

    Ако в деня на ВВ, СИ завари като владелец такова трето лице, което владее имота отпреди завеждането на иска, решението, по който се изпълнява, ВВ срещу това трето лице неможе да бъде извършен.

    Изпълнителни притезания за действия и бездействия на длъжника.

    1. Притезание за заместими действия, този способ се прилага за такова действие на длъжника, което може да бъде извършено и от друго лице и пак законния интерес на кредитора да бъде задоволен. Заместимата престация на длъжника трябва да се състои в неговото действие. Притезанието трябва да бъде съдебно установено.

    Когато длъжникът не изпълни действие, за което е осъден и което може да се извърши и от другиго, взискателя може да поиска от СИ да го овласти да извърши действието вместо длъжника. Овластяването трябва да посочва действието и мястото, където да бъде извършено. Не е нужно взискателя лично да извърши действието, то се извършва за сметка на длъжника.

    1. Незаместими действия – то е незаместимо, когато само чрез него може да бъде удовлетворен законният интерес на взискателя. Ако длъжника откаже да извърши тези действия, СИ налага глоби.
    2. Задължения за бездействия – това са задължения да не са върши определено действие от длъжника или да се търпи от длъжника извършването на определено действие от правоимащия. Законният интерес на кредитора ще бъде удовлетворен, само ако лично длъжникът бездейства. Изпълнителният способ се състои в принуждаването на длъжника да се съобразява със задължението за бездействие. Ако длъжникът не спази това задължение се налага глоба. Глобата се налага въз основа на протокол, констатиращ нарушението. Длъжникът може да обжалва наложената глоба.

Въпрос. 79. Обща характеристика на несъстоятелността. Откриване на производство по несъстоятелност. Решение за обявяване на неплатежоспособността и последиците му. Попълване на масата на несъстоятелността и предявяване на вземанията.

(Бележка моя: въпреки, че тук е подробно развито, добре е да се погледне един хубав файл „Търговска несъстоятелност” по проф. Георги Стефанов, пак там в www.lawsbg.com , ето и препращащ линк: http://www.lawsbg.com/lectures/lekcii-vtu/item/14-търговска-несъстоятелност.html )

Обща характеристика на несъстоятелността. Терминът “несъстоятелност” има няколко значения:

1.Правен институт съвкупност от правни норми, които уреждат отношенията в случай, че търговец не може да плаща търговските си и някои други задължения (като преобладава процесуалната материя).

  1. Състояние, при което търговецът е загубил търговското си качество, търговската дейност е прекратена и той не може да се разпорежда с търговското си предприятие.
  2. Производство – динамичен фактически състав. Това е фактически състав, при който всеки предхождащ юридически факт поражда следващия. Като производство несъстоятелността има следните особености:

а) Тя е съдебно производство – производство, в което съдът има много важно място;

б) Производство на универсално принудително изпълнение, насочено към съразмерно удовлетворяване на кредиторите на търговеца, който е неплатежоспособен или свръхзадължен. Несъстоятелността е изпълнително производство, но в неговите рамки има искови производства, квазиискови производства, обезпечителни производства и охранителни производства (при които съдът оказва съдействие, а не решава правен спор). Независимо, че несъстоятелността е изпълнително производство, тя е и двустранно спорно производство. Несъстоятелността е способ за универсално принудително изпълнение, защото кредиторите действат колективно, а не по пътя на индивидуалното преследване на длъжника. Съдебно производство, тъй като в него участва съд. То е производство насочено към търговци.

Разграничение между несъстоятелността и индивидуалното принудително изпълнение по ГПК:

  1. Индивидуалното принудително изпълнение по ГПК започва по иск само на кредитор и се движи от него. Производството по несъстоятелност се образува по инициатива на кредитор, но може и от длъжника.
  2. Образуването на производството по ГПК изисква особен акт – изпълнителен лист. При несъстоятелността изпълнителен лист не се издава.
  3. Индивидуалното принудително изпълнение по ГПК е насочено към удовлетворяване на 1 кредитор (не винаги е така). Несъстоятелността е производство насочено към удовлетворяване на всички кредитори със съразмерно и справедливо разпределение на имуществото на длъжника.
  4. Несъстоятелността може да се сравни и с ликвидацията, защото и при двете се прекратява търговското качество и се разпределя имуществото на длъжника.

Несъстоятелността като производство има 2 големи фази: 1) откриване на производството по несъстоятелност и 2) същинско производство по несъстоятелност.

Несъстоятелността като производство има 2 големи фази: 1) откриване на производството по несъстоятелност и 2) същинско производство по несъстоятелност.

Индивидуално принудително изпълнение по ГПК Производство по търговска несъстоятелност
Започва само по искане на кредитор Може да започне както по искане на кредитор, така и по искане на самия длъжник
За започването му е необходим изпълнителен лист Не е необходимо, т.е. кредиторите значително са облегчени
Производството се развива само по инициатива на кредитора Само от Съда по несъстоятелността и назначеният от него синдик
Удовлетворява се само един кредитор от дадено имуществено право на длъжника, дори и при присъединили се кредитори изпълнението е насочено върху определни имуществени права, а не върху цялото имущество на длъжника Изготвя се списък с кредитори, изпълнението е насочено към цялото секвестируемо имущество, съставляващо масата на несъстоятелността и всичко, което включва по силата на чл. 614 ТЗ

Т.е- имуществените права на длъжника към и след датата на решението за откриването на ПН

Не се формира маса на несъстоятелност и няма оздравително производство Фомира се маса на несъстоятелност и има оздравително производств
Неучаствалите в индивидуалното принудително изпълнение кредитори не губят правото си да заведат друг изпълнителен процес Докато непредявените в ПН вземания и неупражнениет права се погасяват – вж чл. 685-1 мес. Преклузивен срок и чл. 688 – 2 мес. Преклузивен срок за „проспалите” след изтичане на този срок вземанията до датата на откриване на ПН се погасяват

 

Ликвидация – Търговска несъстоятелност

Общо между ликвидация и търговска несъстоятелност: и двете са производства, които имат за цел удовлетворяване на кредиторите чез установяване/издирване/ имуществото на длъжника, неговото осребряване – превръщане в пари и разпределение между кредиторите. Поради това има известно съвпадение в компетентността – функциите на ликвидатора и синдика. И за двете производства действа общ Счетоводен стандарт 13 – отчитане при ликвидация и несъстоятелност.

Разлики:

Ликвидация Търговска несъстоятелност
Доброволно производство – настъпва по решение на Общото събрание на търговското дружество или кооперация

само по изключение и в изрично уедени в закона случаи съдът може да прекратява с ликвидация ТД или кооперация

Принудително производство – открива се винаги по съдебно решение –
Нормативният режим на прекратяването с ликвидация се основава на принципното положение, че имуществото на търговеца е достатъчно за удовлетворяване на неговите кредитори А нормативната уредба на ПН изхожда от предположението, че това имущество не е достатъчно за тази цел. Именно поради тази причина ликвидаторите на ТД и кооперации са длъжни да поискат откриване на ПН, ако констатират, че прекратеното и ликвидиращо се ТД е неплатежоспособно или имуществото/активите/ на кооперацията в ликвидация не е достатъчно за удовлетворяване на всички кредитори
Приоритет има длъжникът Приоритет има интересът на кредиторите
Не се организират в общност кредиторите Събрание на кредиторите и евентуално – комитет на кредиторите
Охранително производство Състезателно производство, тъй като са налице застрашени субективни права на кредиторите
Съдът с по-тясна компетентност Съдът по несъстоятелността е със значително по-широка компетентност
Търговецът преустановява дейността си Търговецът продължава дейността си, но под надзора на синдика или чрез синдика
План за оздравяване
В определени случаи прекратеното с ликвидация ТД може да продължи дейността си по решение на общото събрание Тази възможност е изключена при ПН
Търговецът запазва правото на управление и разпореждане с имуществото на предприятието Той се десезира, т.е. загубва това право, като се замества от синдика
Диспозитивни правни норми Императивни правни норми

Предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност: Три бр. Две материалноправни и една процесуалноправна!!!

-за лице, което прикрива търговска дейност чрез неплатежоспособен длъжник; за неограничено отговорен съдружник в ТД;

за починал или заличен от ТР неограничено отговорен съдружник;

за починал или заличен в ТР ЕТ

Чл. 611 ал. 3 – неплатежоспособно ТД в ликвидация

– Неограничено отговорните съдружници в ТД – СД, КД и КДА , които

Не са търговци в качеството си на членове на тези дружества

 

Откриване на производството по несъстоятелност. Традиционно се смята, че откриването на производството по несъстоятелност изисква наличието на 2 типа предпоставки: Материално-правни предпоставки и формална предпоставка.

  1. Материално-правни предпоставки са:

а) Производство по несъстоятелност може да се открие само по отношение на търговец по смисъла на ТЗ. ТЗ урежда 3 изключения от това правило: за публично предприятие, което упражнява държавен монопол или е създадено със специален закон – за тази категория търговци несъстоятелността се урежда отделно; за банка или застрахователно дружество, защото за тях има ред по специални закони – ЗБ и ЗЗ, които се прилагат субсидиарно и по отношение и на други търговци, за които е предвидено изключение в специален закон – Фондова борса, Централен депозитар и т.н.

б) Законът допуска обаче и обратната хипотеза – нетърговци, за които може да се открие производство по несъстоятелност: за тайният съдружник в дружество със съучастие, при откриване на производство по несъстоятелност срещу явния; за неограничено отговорните съдружници в персонални дружества, при откриване на производство срещу дружеството; за несъществуващо лице – за починал или за заличен в търговския регистър едноличен търговец, ако преди смъртта, съответно преди заличаването, той е бил неплатежоспособен; за починал или заличен в търговския регистър неограничено отговорен съдружник; и за неплатежоспособно търговско дружество в ликвидация – в едногодишен срок от настъпване на събитието; а така също и спрямо юридическите лица с нестопанска цел по ЗЮЛНЦ.

в) Неплатежоспособност – правно-технически термин, определен в ТЗ. Чл. 608: Неплатежоспособен е търговец, който не е в състояние да изпълни изискуемо и установено по основание във фазата по разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност парично задължение по търговска сделка или публичноправно задължение към държавата и общините, свързано с търговската му дейност. Задължението трябва да е парично и изискуемо. То трябва да е установено по основание. Задължението трябва да е по търговска сделка. Да съществува обективна и трайна невъзможност за плащане. г) Второто основание за откриване на производството е свръхзадълженост – само за капиталови ТД. Свръхзадълженост е налице, когато имуществото на длъжника не е достатъчно да покрие паричните вземания към дружеството (имуществените задължения). Това основание самостоятелно е достатъчно за откриване на производството.

  1. Формална предпоставка е съдебно решение за откриване на производство по несъстоятелност. То се постановява от компетентния съд (ОС) по седалището на търговеца. Решението е акт, с който завършва цялата поредица от процесуални действия.

Начало (откриване) на производствотоАктивно легитимираните лица са изброени изчерпателно:

а) Длъжник; б) Наследник, ликвидатор, управителен орган, неограничено отговорен съдружник. Прокуристът има задължение не да иска откриване на производството, а да уведоми принципала в 7-дневен срок, защото е с по-ограничени правомощия; в) Кредитор по търговска сделка, който има парично вземане (най-честа хипотеза).

д) Държавата или общината, ако е налице публичноправно парично задължение, свързано с търговската дейност.

Началото на производството се поставя с писмена молба на едно от лицата. Към молбата се представят и писмени доказателства, с които лицето разполага. Чл. 628, ал. 1 посочва и допълнителни документи, които трябва да представи длъжникът или ликвидаторът.

С цел бързина законът предвижда, че съдът образува делото (дава му номер) в деня на подаване на молбата: а) Ако молбата е подадена от длъжника или ликвидатора, съдът трябва да я разгледа незабавно в закрито заседание; б) Ако молбата е подадена от кредитор, трябва да я разгледа в открито заседание при закрити врата с призоваване на молител и длъжник най-късно 14 дни след подаване на молбата.

Съдът трябва да разгледа делото по същество в 3-месечен срок – в този срок се събират доказателства и после се преминава към гледане на делото по същество. Целта е ускоряване на производството. Както са предвидени, сроковете са императивни, но съдът гледа на тях като на инструктивни.

До приключване на първото заседание по делото, образувано от кредитор, е необходимо в производството да се присъединят и други кредитори. Срокът е преклузивен. Вече изрично е предвидено, че на този етап могат да участват повече от един кредитори – досега практиката беше противоречива. Проблемът е на тази първа фаза да се установи едно изискуемо вземане, определено по размер, и затова не е нужно да има много кредитори на тази фаза (участието на повече ще забави производството).

  1. Съдът трябва да постанови решение Ако има доказателства за неплатежоспособност или свръхзадълженост и наличното имущество е достатъчно да покрие разноските по производството, съдът открива производството по несъстоятелност. Това става с решение. Съдът обявява неплатежоспособност, свръхзадълженост или и дветеи определя началната й дата. Началната дата е много важна, защото между нея и постановяването на решението се намира т.нар. подозрителен период – ако през него са извършени определени сделки, те се смятат за недействителни (нищожни) спрямо кредиторите. С решението съдът открива производството по несъстоятелност. Назначава временен синдик. Налага обезпечителни мерки – да се попречи на длъжника да разхищава имущество. Обявява датата на първото събрание на кредиторите – не по-късно от 1 м. от постановяване на решението.

Решението се вписва в търговския регистър, обнародва се в ДВ и се обявява в съда. То има значение спрямо всички, а не спрямо определен кредитор. Решението има незабавно действие – обжалването му не спира изпълнението на действията по него (в гражданския процес единствено решението на въззивната инстанция подлежи на незабавно изпълнение). Целта е да не се даде възможност на длъжника да уврежда кредиторите.

Ако е видно, че продължаването на дейността е опасно (би увредило масата на несъстоятелността), съдът може да обяви длъжника в несъстоятелност и да прекрати дейността му – заедно с откриване на производството или по-късно. Искане в тази насока могат да правят всички. Има разлика между обявяване на несъстоятелността и откриване на производството. В производството има оздравителен план (оздравително производство), т.е. кредиторите да се удовлетворят от печалбата (приходите от дейността), а не от имуществото (активите).

Съдът може да отхвърли молбата – по две алтернативни причини: б) ако затрудненията са временни;

б) ако длъжникът има достатъчно имущество и интересите на кредиторите не са застрашени

Всяко едно решение може да се обжалва пред АС и ВКС – триинстанционно производство за тези 4 вида решения.

  1. Последици от решението: За длъжника: а) може да е лишен от право да управлява и да се разпорежда с имуществото си – десезиране. Десезирането може да е частично – длъжникът може да се разпорежда с имуществото си (продължава дейността си), но под надзора на синдика. Частичното десезиране е честа хипотеза. Сделките на длъжника се одобряват от синдика. Пълно десезиране – предприятието се дава на синдика. Пълно десезиране се постановява, когато се установи, че с действията си длъжникът застрашава кредиторите. Началният момент на десезирането е датата на решението. Обсег е цялата маса на несъстоятелността.;б) Прекратяване на търговската дейност – не е задължително; в) Задължение за съдействие (чл. 640), което да предоставя на съда и на синдика.

Последици за третите лица: а) Непаричните задължения на длъжника по силата на закона се превръщат в парични задължения по пазарната им стойност към датата на решението за откриване на производството. Превръщат се, защото изпълнението ще е с осребряване на имущество и трябва да се задели вземането им.; б) Задълженията на третите лица стават изискуеми от деня на обнародване на решението в ДВ – длъжниците на длъжника са задължени да изпълняват на синдика независимо дали има десезиране; в) Съдебното и арбитражното производство по граждански и търговски дела, по които длъжникът е ответник, се спират от датата на решението – кредиторите предявяват своите вземания в производството по несъстостоятелността и затова всички спорове се гледат от един и същи съд и кредиторите по-лесно могат да оспорват своите вземания. След решението не могат да се образуват нови искови производства; г) Изпълнителните производства се спират. След датата на решението не могат да се образуват индивидуални изпълнителни производства по същата причина, както и при исковите производства.

Маса на несъстоятелността – включва всички имуществени права – както настоящи, така и бъдещи. Тя включва само имуществени секвестируеми права. Масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на кредиторите. В масата се включват и особени права, които засягат физически лица (ЕТ) – вещи, права върху вещи и парични влогове, които са СИО, но са част от търговското предприятие (определят се конкретно). Включва се и 1/2 от вещи, права върху вещи и парични влогове, които са СИО, но не са включени в търговското предприятие.

С откриването на производството спрямо персонално дружество се открива несъстоятелност и на съдружниците – ако съдружник е физическо лице, в неговото имущество се включва и и 1/2 от вещи, права върху вещи и парични влогове, които са СИО.

Масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на всички кредитори по търговски и нетърговски вземания. Това са т.нар. стари кредитори – вземанията им са възникнали до датата на откриване на несъстоятелността.

Новите кредитори, на които вземанията им са възникнали след датата на откриване на производството по несъстоятелност стават кредитори в хода на производството и подпомагат длъжника да извършва своята дейност.

Запазване и попълване на масата на несъстоятелността – може да се извърши с обезпечителни мерки. Те могат да се налагат от съда по несъстоятелността, но не винаги. Тези мерки могат да се налагат преди откриване на производството по несъстоятелност, с решението за откриване на производството и след това. Чл. 650-654 уреждат специални обезпечителни мерки: а) Запечатване (движими и недвижими вещи) – прави се от съдия-изпълнител; б) Опис – от съдия-изпълнител и синдика.

Запазването и попълването на масата на несъстоятелността е свързано не само с мерки с процесуален характер, но и с материалноправни последици от решението за откриване на производството по несъстоятелност:

Управление на масата на несъстоятелността. Органи.

Задължителни органи: 1.Съд – изпълнява различни функции в производството. Той е съдебна инстанция по същество по всички спорове в това производство – правораздавателен орган. Съдът действа като административен орган, било на спорна или безспорна администрация – назначаване на синдик, потвърждаване на оздравителен план, утвърждаване на списък на приетите вземания (административни актове). Ако допуска обезпечителни мерки, това пак не са съдебни решения. Обжалват се актове по общия ред – пред АС и ВКС. Най-важните решения, които са изчерпателно изброени, се вписват в търговския регистър и се обнародват (чл. 622).

  1. Синдик. Не е ясно какъв е точно – държавен орган или представител на длъжника. По-правилно е държавен орган, а не частноправен пълномощник. Той е самостоятелна страна в процеса.

Синдик е само физическо лице, но може и повече от едно лице, като решенията се приемат с единодушие. Синдик е дееспособно лице с подходяща квалификация. Трябва да е включен в списък, утвърден от министъра на правосъдието. Има изискване да няма конфликт на интереси между него и длъжника, защото ако има, той ще действа в свой интерес. Изискванията са в чл. 655, ал. 2.

Синдикът се назначава от съда по несъстоятелност, но предложение прави първото събрание на кредиторите. Синдикът трябва да даде писмено съгласие с нотариална заверка на подписа.

Освобождаване на синдика е възможно по всяко време на производството. Синдикът може да бъде освободен служебно, по искане на кредитори, на събранието на кредиторите, на длъжника. Винаги, когато синдикът не изпълнява задълженията си или застрашава интересите на кредитора или длъжника, съдът може служебно да го освободи.

Правомощия на синдика: 1) Най-общо синдикът управлява търговското предприятие и представлява длъжника относно това предприятие. Не може да упълномощава други лица със своите права освен с изричното разрешение на съда; 2) Синдикът има две задължения: а) да води дневник – записва всички свои действия по масата; б) отчита се веднъж месечно и при поискване от съда; при прекратяване на дейността си представя окончателен отчет, който може да се оспорва.

Ограничения (легално установени): не може да договаря сам със себе си, дори със съгласието на длъжника; не може да придобива имущество от масата на несъстоятелността (и свързаните с него лица); синдикът трябва да пази тайните на длъжника.

Синдикът е длъжен да полага грижата на добрия търговец. Ако не полага дължимата грижа, дължи обезщетение за вреди. Ако синдиците са повече от един, отговарят солидарно. Ако синдикът не е внесъл дадена сума навреме, дължи законната лихва от получаването до внасянето. Съдът може да му налага глоби.

Синдикът има право на възнаграждение – периодично или окончателно.

Във времето между откриване на производството и събранието на кредиторите съдът назначава временен синдик – има същите правомощия и задължения, но има и специфични задължения, които трябва да се изпълнят в 14-дневен срок: 1) Да изготви списък на кредиторите по данни от търговските книги на длъжника като посочи техните вземание. Списъкът е от значение кои кредитори ще участват в първото събрание на кредиторите; 2) Да изготви извлечение от търговските книги на длъжника; 3) Да изготви писмен доклад за причините на неплатежоспособността, за състоянието на имуществото, взетите марки за запазването му, възможностите за оздравяване.Тези документи се представят на първото събрание на кредиторите.

Първо събрание на кредиторите. То се провежда не по-късно от 1 м. от решението за откриване на производството – посочва се в решението. Ръководи се от съдията, който разглежда молбата за откриване на производството. В това събрание участват кредиторите от списъка на временния синдик. Те се установяват и от извлечението от търговските книги. Минималният кворум е двама кредитори, освен ако в списъка е един кредитор. Кредиторите трябва да участват лично. Представител може да участва с изрично писмено пълномощно. Ако кредиторът е физическо лице, пълномощното трябва да е с нотариална заверка на подписа.

Длъжникът може и да не участва.

Първото събрание на кредиторите: 1) Изслушва доклада на временния синдик.; 2) Избира синдик. Може да изберат няколко синдици, които са класирани по някакъв начин. Съдът не може да назначи синдик, ако не му е предложен. 3) Избира комитет на кредиторите – факултативен орган.

Комитет на кредиторите – факултативен орган. Членовете му са от 3 до 9. Те са довереници на кредиторите. Всички обезпечени и необезпечени кредитори с изключение на тези по чл. 616, ал. 2 могат да включват свои представители. Правомощия: 1) Спомагателни правомощия – подпомага синдика при управление на имуществото от масата; 2) Контролни правомощия – може да проверява търговските книги и да уведомява съда за нарушения, които са основание за освобождаване на синдика. Проверява касата минимум веднъж месечно.

Възнаграждението е за сметка на кредиторите. Членовете не могат да придобиват имущество от масата.

Предявяване на вземанията. Извънсъдебно споразумение

Предявяването на вземания е фаза в същинското производство по несъстоятелност. Самото производство по несъстоятелност се дели на две големи фази: 1) производство по откриване на несъстоятелността; 2) същинско производство по несъстоятелността.

Предявяването на вземанията е необходимо, защото целта на производството по несъстоятелност е да вземат участие всички кредитори – за да участват, трябва да предявят вземанията си: 1) Участието им поначало е функция от тяхната воля (някои се конституират и служебно); 2) Синдикът не може да установи размера на вземанията на всички кредитори – поради това, че търговските книги на длъжника може да не са пълни или по други причини.

Предявяването на вземанията се извършва пред съда. Преди (по по-стария режим) се смяташе, че има характер на искова молба. Сега не е точно така, защото решението на съда няма сила на пресъдено нещо – става дума за квази искова молба.

Вземанията се предявяват с писмена молба, към която се прилагат доказателства за вземането, с които кредиторът разполага. На тази фаза доказването е непълно: синдикът може да приеме доказателствата и да няма спор – доказването е непълно (няма исков процес).

Срок за предявяване: 1) Кредиторът трябва да предяви вземането си в едномесечен срок след датата на обнародване на решението за образуване на производството; 2) Кредиторът може да го направи и по-късно в срок от 5 м. Предявяването след първия месец (от 2 до 5) има неблагоприятни последици: а) Кредиторът не може да оспори прието вземане; б) Ако е извършено разпределение, кредиторът не може да го оспори и се удовлетворява от остатъка; в) Всички допълнителни разноски за приемане на вземането му са за негова сметка.

Ако кредиторът изпусне 5-месечния срок, той не може да предяви вземането си в това производство. Тези ограничения са за старите кредитори. Има едно изключение за кредитори, за които има висящи дела (предявен е иск преди откриване на производството по несъстоятелност) – това производство се спира, но ако вземането не бъде прието, исковото производство се възобновява.

За новите кредитори не важат всички тези срокове – по общия ред, ако не се удовлетворят на падежа. За тях синдикът съставя допълнителен списък.

В 14-дневен срок от изтичане на срока за предявяване (1 м.) синдикът съставя списъци на предявените вземания. Оставят се за запознаване в канцеларията на съда и се прави съобщение за това в ДВ. Синдикът изготвя 3 списъка: 1) Списък на предявените и приети вземания. Изготвя се по реда на постъпване. Отбелязва се кредитор, основание, размер, привилегии, дата на предявяване; 2) Списък на вземанията по чл. 687 – на работници и служители, произтичащи от трудови правоотношения с длъжника, възникнали до 1 г. преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Изготвянето на този списък служебно без предявяване е облекчение за тези кредитори. Синдикът е длъжен да включи в този списък и установените с влязъл в сила акт публични вземания (на ДОО, държавата); 3) Списък на предявените и неприети вземания. Ако дадено задължение е признато от синдика и длъжника, включването му не може да се откаже.

Може да се съставят и допълнителни списъци за допълнителни вземания по първата и третата категория.

Оспорване.

1) Възможно е един кредитор да не е съгласен с вземане на друг кредитор или длъжникът да не е съгласен, че е длъжник на определен кредитор. Оспорването се прави пред синдика в 14-дневен срок от обнародване на съобщението за списъците;

2) Не могат да се оспорват вземания, установени с влязло в сила решение, постановено след датата на откриване на производството по несъстоятелност, в което е участвал и синдикът – има иск за предявено вземане или кредитор с неприето вземане може да предяви иск за вземането си и тогава е възможно по отношение на този кредитор да се постанови решение от съда и ако в производството е участвал и синдикът, вземането е неоспоримо;

3) Възражението, направено пред синдика, се гледа в 14-дневен срок съвместно от синдик, длъжник и кредиторите, между които е оспорено. В 3-дневен срок от обсъждането синдикът се произнася окончателно.

Когато синдикът реши кои вземания ще приеме, той представя окончателен списък на приетите вземания и на оспорените неприети вземания заедно с мотиви за неприемането. Списъкът се представя в срок 1 м. от изтичане на срока за възражения. Съдът одобрява или не списъците. Актът на съда не е правораздавателен, а акт на спорна администрация. Съдът се произнася в закрито или открито заседание в зависимост от това дали има спор или не:

1) Ако няма възражения, съдът се произнася незабавно след представяне на списъка в закрито заседание;

2) Ако има възражения, съдът се произнася в 14-дневен срок в открито заседание. По принцип всички възражения се обсъждат в едно заседание, но понякога това е обективно невъзможно. Ако намери възраженията за основателни, то съдът прави съответните промени в списъка. Ако не – оставя ги без уважение.

Определението на съда се обнародва в ДВ. Това определение не е със сила на пресъдено нещо – може да се допълва с допълнително приети по установения ред вземания.

Значение на предявеното вземане да е прието:

1) Кредиторът има право на глас в събранието на кредиторите;

2) Може да гласува оздравителен план;

3) Може да участва в разпределението;

Предявяването на списъка на приетите вземания (предявяването и приемането на вземанията) засяга и спрените искови производства:

1) Ако синдикът приеме вземанията на кредиторите по тези производства, исковите производства се прекратяват;

2) Ако синдикът откаже да включи такова вземане, спряното исково производство се възобновява;

3) Производството се възобновява и за прието вземане, срещу което има възражение от друг кредитор.

 

Извънсъдебно споразумение – трети способ за прекратяване на производството по несъстоятелност. Без практическо приложение.

Това е многостранна сделка, по която трябва да се съгласят всички кредитори с приети вземания. Страни по това споразумение са длъжникът и всички кредитори. Може да се сключи по всяко време в писмена форма.

В това споразумение може да има всякакви клаузи. Основното значение е, че прекратява производството по несъстоятелност. Ако длъжникът не изпълни задълженията по споразумението, кредитори с вземания 15% от общия размер на вземанията могат да искат възобновяване на производството по несъстоятелност. Ако производството се възобнови, не може да има оздравително производство.

Ето една припомняща графика на производството по търговска несъстоятелност:

Бележки на Сарафов :

Само обявителен характер!!!обявителното съдебно решение е решението с което се ОТКРИВА, има обявителен ефект, той е че с това решение се обявява датата на неплатежоспособност на дружеството, това е датата, от която дружеството фактически е било в невъзможност да изпълнява задълженията си, тази дата може да предшества с години датата на решението за откриването на производството по несъстоятелност 1 мес. Срок може да се внесе оздравителен план – кратък преклузивен срок!!!

 

Въпрос 80. Обявяване в несъстоятелност. Решение за обявяване в несъстоятелност. Осребряване и разпределяне на осребреното имущество. Приключване и възобновяване на производството по несъстоятелност.

Основното предназначение на оздравителното производство е кредиторите да се удовлетворят не от осребреното имущество на длъжника, а от приходите от неговата дейност. Това е идея съвършено различна от осребряването. За да се оздрави предприятието трябва да се изпълнява оздравителен план. Не е ясно каква е същността на оздравителния план, може да се приеме, че от една страна планът има характер на спогодба (многостранна сделка), а от друга страна планът е свързан и с решение на съда, с което той се потвърждава. За това може да се приеме, че оздравителният план наподобява съдебна спогодба – уговорено от съда споразумение между кредиторите.

Лица, които могат да предложат оздравителен план: 1) длъжникът; 2) синдикът; 3) кредиторите, които притежават най-малко 1/3 от обезпечените вземания и кредиторите, които притежават най-малко 1/3 от необезпечените вземания; 4) съдружниците, съответно акционерите, които притежават най-малко 1/3 от капитала на дружеството длъжник; 5) неограничено отговорен съдружник; 6) двадесет на сто от общия брой на работниците и служителите на длъжника.

Може да се предложи повече от един план или един план да се предложи съвместно от няколко лица, които имат право да предлагат планове. Законът обаче урежда преклузивен срок за предлагане на плана – най-късно 1 месец от датата на обнародване на определението на съда, с което се приема списъкът на приетите вземания.Целта на това правило е да се мотивират заинтересованите лица да предложат план.

Съдържание на плана: 1) степента на удовлетворяване на вземанията, начина и времето за плащане на кредиторите от всеки клас, както и гаранции за изпълнение на оспорените неприети вземания предмет на висящи съдебни производства към датата на предлагането на плана. Това е разпоредба изменена с последните изменения на ТЗ като е добавена гаранция за оспорените вземания; 2) условията, при които съдружниците в събирателно или командитно дружество се освобождават напълно или частично от поетите задължения – тази разпоредба има приложение само за СД и КД; 3) степента на удовлетворяване, което получава всеки клас кредитори в сравнение с това, което би получил при разпределение на имуществото по предвидения от закона ред. Това е вторият важен елемент от оздравителния план (след този по т.1). От плана ясно трябва да се види как ще бъдат удовлетворени кредиторите в сравнение с осребряване на имуществото. Само със съгласие на кредиторите те могат да получат по-малко с оздравителния план отколкото при осребряване; 4) гаранциите, които се дават на всеки клас кредитори във връзка с изпълнението на плана – става дума за механизми, по които кредиторите ще бъдат удовлетворявани, а не за банкови гаранции, залози или ипотеки; 5) управленските, организационните, правните, финансовите, техническите и другите действия за осъществяването на плана – трябва да се каже ако се предвижда продажба на активи как ще стане това, как ще се провежда мениджмънта, какви сделки ще се сключват и т.н.; 6) влиянието на плана върху заетостта на работниците и служителите на длъжника – обикновено при всяко оздравително производство броят на работниците и служителите намалява.

Планът може да съдържа и фактически елементи – може да се предвиди продажба на цялото предприятие или на част от него. В този случай оздравителното производство ще тангира с осребряването. Възможно е да се предвиди, че кредиторите ще станат съдружници или акционери като апортират вземанията си. Може да се уговорят и други способи за погасяване на задълженията – новация, опрощаване, даване вместо изпълнение. Планът трябва да се придружава и от пазарна оценка на имуществото. Ако се предвижда продажба на предприятието или част от него към оздравителния план трябва да има проекто-договор (предварителен договор, с подпис на купувача).

Съдът проверява плана за законосъобразност. Ако оздравителният план отговаря на изискванията на закона. съдът го допуска до разглеждане от събранието на кредиторите. Събранието на кредиторите трябва да се проведе не по-късно от 45 дни след датата на обнародване на определението на съда за допускане на плана. Това определение подлежи на обнародване в ДВ. Ако планът не е законосъобразен съдът дава 7-дневен срок за отстраняване на нередностите.

Събранието на кредиторите може да одобри плана. При одобряването на плана гласуват само кредиторите с одобрени вземания и такива, чиито вземания са спорни, но подкрепени с писмени доказателства. Гласуването става по класове, които са определени от закона.

Гласуването може да се извърши и неприсъствено, чрез писмено пълномощно с нотариална заверка на подписите. Всеки клас гласува и за да бъде приет плана трябва да гласува обикновено мнозинство от размера на вземанията. Едновременно с плана от събранието на кредиторите се приема и оценката на имуществото, която трябва да го придружава. Ако тази оценка не бъде приета планът не се разглежда.

За да бъде прието оздравителния план той трябва да отговаря на следните изисквания: 1) Всички класове кредитори да са гласували. За да бъде приет плана е необходимо за него да са гласували кредитори с повече от половината вземания. Ако планът предвижда непълно плащане, то поне един клас с непълно плащане трябва да го е одобрил; 2) Всички кредитори от съответния клас трябва да са поставени при равни условия, различия може да има само по писмено съгласие на ощетените кредитори. Когато има привилегировани кредитори редът за удовлетворяването им се определя от датата на вписване. Това изискване се отнася за хирогарфарните кредитори; 3) Ако има несъгласен с плана кредитор на него трябва да се осигури плащане като при осребряване на имуществото; 4) Планът не може да предвижда кредитор да получи повече от дължимото му.

Ако всички тези условия са на лице съдът утвърждава оздравителния план с решение. Това решение по съществото си не е правораздавателен акт, защото съдът не се произнася по правен спор и не може да измени вече приетия план. Съдът извършва проверка единствено за законосъобразност. Решението на съда подлежи на двуинстанционно обжалване – пред апелативен съд и пред ВКС.

Възможно е както вече беше казано да има няколко плана. За тяхното утвърждаване от съда в закона има специални правила – чл. 704, ал. 2: Ако са приети няколко плана, утвърждава се планът, за който са гласували кредитори с повече от половината от общия размер на приетите вземания. Ако той не може да бъде утвърден, се утвърждава планът, приет от класовете кредитори, чиито интереси са увредени в най-голяма степен.

Действие на плана. Утвърденият от съда оздравителен план е задължителен както за длъжника, така и за всички кредитори, чиито вземания са възникнали преди дата на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Той е задължителен и за онези кредитори, които са гласували срещу него и за онези, които не са присъствали на събранието на кредиторите. Утвърдения план има преобразуващо действие при частично опрощаване, новация и т.н. Поръчителите и лицата, които са учредили залог или ипотека за обезпечаване на задължение на длъжника, както и солидарно задължените с него лица, не могат да се ползват от предвидените с плана облекчения, тъй като те са 3-ти за плана лица.

С последните изменения законът предвижда към плана да се представи предварителен договор с подпис от купувача. Ако планът е утвърден от съда окончателния договор трябва да се сключи в 1месечен срок от влизане в сила не решението за одобряване на плана. Ако не се сключи договор в нов 1месечен срок и продавачът и купувачът имат право на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като компетентен съд е съдът по несъстоятелността. Ако договорът все пак не се сключи съдът възобновява производството по несъстоятелност и обявява длъжника в несъстоятелност. В случай, че се продава цялото предприятие или част от него извършените от купувача действия на разпореждане преди окончателното плащане на цената са недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността.

Ако оздравителният план е одобрен от съда, то се прекратява и производството по несъстоятелност, но ако решението на съда бъде отменено от по-горна инстанция не може да има ново оздравително производство.

Ако длъжникът не изпълни плана производството по несъстоятелност следва да се възобнови. Легитимирани да искат възобновяване са: 1) кредиторите чиито вземания са преобразувани с него и представляват не по-малко от 15 на сто от общия размер на вземанията; 2) синдикът при несключване на договора за продажба.

Ако производството бъде възобновено, това няма обратно действие към опрощаването, новацията или частичната продажба. Възобновяването води до тежки последици за длъжника – не може да има ново оздравително производство.

Обявяване в несъстоятелност.

Законът урежда хипотезите в, които длъжникът да се обяви в несъстоятелност – чл. 710: 1) ако в предвидения от закона срок не е бил предложен оздравителен план; 2) ако предложеният план не е бил приет или утвърден; 3) когато е очевидно, че продължаването на дейността уврежда масата; 4) когато имуществото не е достатъчно за покриване на разноските; 5) когато длъжникът не изпълни оздравителния план.

Съдът обявява несъстоятелността с решение: 1) обявява длъжника в несъстоятелност и постановява прекратяване дейността на предприятието; 2) постановява обща възбрана и запор върху имуществото на длъжника – всякакви разпоредителни действия с имуществото са относително недействителни; 3) прекратява правомощията на органите на длъжника – юридическо лице – до този момент органите са действали под надзора на синдика; 4) лишава длъжника от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността; 5) постановява започване на осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността и разпределение на осребреното имущество.

Решението за обявяване на несъстоятелността има действие erga omnes. То подлежи на незабавно изпълнение, вписва се в Търговския регистър и съобщение за приемането му се обнародва в ДВ. Общата забрана и запор също се вписват. Всички парични и непарични задължения на длъжника стават изискуеми от датата на решението, тъй като ако задължението е неизискуемо кредиторът по него няма да може да участва в изпълнението.

Осребряване. Това е етап от производството по несъстоятелност. То по същината си е система от действия, чрез които масата на несъстоятелността се превръща в пари. Това осребряване се извършва чрез публична продан.

За разлика от изпълнителното производство по ГПК публичната продан се извършва от синдика, но той има правомощията на съдия-изпълнител.

По предложение на синдика и разрешение на съда публичната продан може да се отнася до отделни права, части или цялата маса. Когато осребряването има за предмет цялата маса или обособени части, то кредиторите не могат да са в по-неблагоприятно положение отколкото при продажбата на отделни активи.

Самата публична продан се провежда по реда на ГПК. Възможно е публичната продан да не се реализира поради липса на купувач или наддавачът, който е спечелил, да се откаже. В този случай по предложение на синдика, съдът може да разреши продажбата да се извърши чрез пряко договаряне или продажба чрез посредник.

При осребряването има още едно изискване относно дяловете, собственост на длъжника, в други дружества. Тези дялове се продават на трети лица, след като бъдат предложени за изкупуване на останалите съдружници и предложението не бъде прието в 30-дневен срок. Това се прилага за дялове, но не и за акции.

И тук, ако се продава цялата маса или обособени части, купувачът не може да се разпорежда, докато не плати цената. Ако има продажба, тя е частично недействителна спрямо кредиторите.

Разпределение. Получените средства от осребряването се разпределят между кредиторите. Разпределението се извършва само когато няма достатъчно средства за удовлетворяване на всички кредитори. Законът не казва кога се прави разпределение – когато има достатъчно средства. Това се преценява от синдика.

Сметка. Самото разпределение се извършва въз основа на сметка, която се изготвя от синдика. Сметката е частична, докато не бъдат изплатени изцяло задълженията или осребрена цялата маса с изключение на непродаваемите вещи. Сметката се изготвя според привилегиите по чл. 722 ТЗ (различно от чл. 136 ЗЗД):

Специална привилегия:

1) Обезпечени със залог или ипотека вземания;

2) Право на задържане.

Общи привилегии:

3) Разноски по несъстоятелността;

4) Вземания по трудови правоотношения;

5) Издръжка;

6) Публичноправни вземания;

7) Вземания след датата на откриване на производството и неплатени на падежа. Това не е правилно – това означава, че възможността длъжникът да получи пари е минимална;

8) Други необезпечени вземания;

9) Вземания за лихви;

10) Вземания на съдружник по отпуснат кредит;

11) Вземания по безвъзмездни сделки.

Удовлетворяването става по редове.

1) Кредиторите от един ред се удовлетворяват съразмерно (с изключение на ред 1);

2) Има правила за обезпечените кредитори – ако цената, получена от обекта на специална привилегия, не покрива изцяло вземането, за останалото се удовлетворява като хирографарен кредитор. Ако цената е по-висока, удовлетворяването е пълно като остатъкът се включва в масата на несъстоятелността.

3) Кредитор с отлагателно условие се удовлетворява като кредитор с оспорено вземане;

4) Кредитор с прекратително условие се удовлетворява като кредитор с безусловно вземане;

5) Кредитор с оспорено вземане – заделя се съответната сума. Ако е оспорено само обезпечението, вземането се включва като необезпечено до разрешаване на спора като се заделя сума като за обезпечено вземане.

Публичност на сметката. Самата сметка стои на разположение на разположение на длъжника и кредиторите в съда 14 дни.

Възражения. В 14-дневен срок след срока, в който сметката е на разположение, могат да се правят възражения от длъжника, кредитор и комитета на кредиторите.

Сметката не е окончателна, освен ако са се изчерпали активите или има средства за всички кредитори.

Приключване на производството.

Предпоставки. Ако са изплатени всички вземания или масата е изчерпана, производството по несъстоятелност следва да се приключи. Ако една от тези предпоставки е налице, синдикът трябва да направи окончателна сметка и да направи окончателен отчет в срок 1 м. от изчерпване на масата на несъстоятелността.

Сметката и отчетът се представят на съда и съдът свиква в 14-дневен срок заключително събрание на кредиторите. Събранието на кредиторите трябва да приеме окончателната сметка и да вземе решение за непродаваемите вещи.

Приключване на производството. Съдът с решение постановява приключването на производството по несъстоятелност и заличаване на търговеца от търговския регистър. Това решение се обнародва в ДВ.

Последици:

1) Прекратява производството;

2) Прекратява правата на синдика.

3) Прекратява се общата възбрана и залог;

4) Приключването на производството води до прекратяване на всички непредявени в производството вземания, както и на всички неупражнени права;

5) Погасяват се правата на неудовлетворените кредитори.

Възможно е производството да се възобнови. Условията за това са много ограничени: 1) Възобновяването е възможно само в срок 1 г. от прекратяването;

2) Ако се освободят суми за оспорените вземания или ако се открие имущество – алтернативни хипотези; 3) Имуществото да е достатъчно за покриване на разноските.

Производството се възобновява по писмена молба на длъжника или кредитор с прието или установено вземане.

При възстановяване производството започва от окончателната сметка (която вече е частична).

Възобновяват се правата на синдика и комитета на кредиторите.

Реабилитация. Обявяването в несъстоятелност води до неблагоприятни последици за длъжника. Законът допуска търговец, обявен в несъстоятелност, да бъде реабилитиран.

Действие на реабилитацията: 1) Възстановяването е заличаване и отменяне занапред на последиците, които законът свързва с обявяването в несъстоятелност; 2) Реабилитацията засяга както ЕТ, така и неограничено отговорен съдружник.

Предпоставки за възстановяването – 2 алтернативи:

1) Да са изплатени напълно всички вземания;

2) Несъстоятелността да се дължи на неблагоприятно изменили се икономически условия.

Законът забранява да се възстановява длъжник, осъден за банкрут.

Производството започва по молба на длъжника, прилагат се доказателства. Може и от наследниците при починал длъжник.

Възстановяването е спорно производство, в което кредиторите могат да възразяват.

Нова молба за обжалване може да се подаде в срок 1 г. след влизане в сила на решението за отхвърляне на първата.

Бележка моя: Припомни си: http://www.lawsbg.com/lectures/lekcii-vtu/item/14-търговска-несъстоятелност.html

 

Въпрос 81. Обезпечително производство. Цел и функции на обезпечаването на иска. Обезпечаването на бъдещ и на предявен иск. Развитие и приключване на производството.

Цел на обезпечаването на иска. Гражданският процес като съвкупност от институти решава основно 2 задачи: 1. Да се даде защита на материалните права, които са оспорени – с тази задача се справя исковото производство, което решава правни спорове със сила на пресъдено нещо; 2. Практически да осъществи и да удовлетвори признатите със съдебно решение граждански субективни права – това става по пътя на изпълнителното производство.

Практиката показва, че постигането на втората задача може да бъде сериозно затруднено или дори осуетено напълно като се има предвид, че от момента на подаването на исковата молба до постановяването на решението минава много време, в което ответникът може да предприеме действия, които да направят невъзможно удовлетворяването на кредитора. За да се избегне този неблагоприятен резултат съществува обезпечителното производство, което осъществява третата задача на гражданския процес. Целта на обезпечителното производство е фактическото и правно положение да остане непроменено, т.е. да се запази в състоянието заварено от обезпечението на иска. Тази цел се постига като обезпечителният процес навлезе в правната сфера на ответника и я ограничи.

В какво може да се изразява това ограничение: 1. Ответникът може да бъде лишен от възможности, с които разполага – напр. да се разпорежда със свои движими вещи или недвижими имоти при запора/възбраната; 2. Ответникът може да бъде натоварен с допълнителни задължения – напр. да се грижи за запорираната или възбранената вещ с грижата на добър стопанин.

Навлизането в сферата на длъжника става посредством обезпечителните мерки. Те са едностранни властнически актове на съда, които ограничават правната сфера на ответника и запазват за ищеца непроменено правното и фактическото положение. В обезпечителните мерки намира израз обезпечителната защита за ищеца и обезпечителната санкция за ответника.

Обезпечителното производство е самостоятелно производство, което се намира във функционална връзка както с исковото производство, така и с изпълнителното.

Защитата, която се получава по обезпечителното производство в сравнение със защитата по исковото производство е привременна – тя съществува само докато исковото производство е висящо (за това се говори и за обезпечение на иска).

В сравнение със защитата по исковото производство тя е по-слаба по интензитет спрямо правната сфера на ответника. Поради това за допускането на обезпечителното производство се иска вероятна основателност на предявения иск за разлика от изпълнителното производство, което се основава на доказано притезание.

За разлика от другите 2 форми на защита тази по обезпечителното производство се характеризира с бързина и внезапност. Целта е ответникът да бъде изненадан, за да не може да извърши нищо, което да увреди кредитора.

И в това производство заинтересуваното лице разполага с право към съда, който от своя страна е длъжен да постанови обезпечителна мярка ако са на лице предвидените в закона предпоставки. Спрямо ответника съдът има власт да наложи обезпечителните мерки.

Обезпечителни мерки. ОМ представлява защитата и санкцията, в която се състои обезпечението на иска. За да бъде ефикасна, ОМ трябва да се приспособи към обезпечителната нужда.

Видове ОМ: Съобразно с двете основни насоки на нуждата от обезпечаване ОМ се обединяват в 2 основни групи: а) ОМ, осигуряващи бъдещото осъществяване на неоснователно отричаното право; б) ОМ, осуетяващи настоящото осъществяване на неоснователно претендираното право.

Съобразно с това, дали ОМ е посочена от закона, уговорена от страните или е предоставена на преценка на съда, различаваме: а) ОМ, предписани от закона (запор,възбрана); б) ОМ, уговорени от страните; в)ОМ по преценка на съда.

Съобразно с вида на материалното гражданско право, което ОМ защитава, различаваме: а)ОМ в защита на парични притезания (запор в/у движими вещи или вземания на ответника, както и възбраната в/у недвижим имот); б) ОМ в защита на вещни права; в) ОМ в защита на потестативни и всякакви други права.

Налагане на ОМ и техните последици: Предвид различното им естество и цел на ОМ не се налагат еднакво и нямат еднакви последици.

Обезпечителната заповед е условие при налагане на всички ОМ. Определението, с което ОМ се допуска се явява спрямо нея основание, за да бъде наложена-обезпечително основание. Така въз основа на обезпечителното основание се издава обезпечителна заповед. Тя удостоверява правото на ищеца за обезпечаване и заповядва да се осъществи то, като се наложи допуснатата от съда ОМ. Обезпечителната заповед е условие за да се упражни правото на обезпечаване. Тя се явява един вид изпълнителен лист. Съдът, който е постановил ОМ, издава обезпечителната заповед. Преди да я издаде, той проверява изпълняемостта на обезпечителното основание. Ако ОМ е допусната от съда под гаранция, обезпечит. заповед ще бъде издадена от съда само след като ищецът представи определената от съда гаранция. ОМ се налага по молба на ищеца въз основа на обезп. заповед от органа, компетентен да наложи ОМ. При запор в/у вещи или вземания това е СИзпълнителят, а при възбрани-съдията по вписванията.

Запорът и възбраната като ОМ на осъдителни искове за парични притезания: а) лишават ответника от разпоредителна власт; б) задължават ответника да пази запорираната или възбранена вещ и могат да доведат до предаване вещта на пазач; в) обезпечителните запор и възбрана пораждат една и съща правна последица, изгодна за ищеца – те го правят присъединен кредитор, когато в/у запорираното или възбранено право е насочено принудително изпълнение от друг кредитор, разполагащ вече с изпълнителен лист; г) правните последици на запора и на възбраната като ОМ при искове за собственост се ограничават в лишаване на ответника от държане на вещта, като тя се предава на пазач или пък в задължение на ответника да се грижи за вещта като добър стопанин, когато тя се оставя в негово държане

Налагането на други ОМ и техните правни последици се предопределят от тяхното съдържание

Заменяне и отменяне на ОМ.

Заменяне на ОМ. Налице е когато постановената ОМ се отменя и вместо нея се определя друга ОМ за същия иск. Заменянето на ОМ заличава правните последици на старата ОМ и създава правните последици на новата ОМ. Заменянето на ОМ предпоставя начално или последващо несъответствие м/у старата ОМ и обезпечителната нужда(м/у ОМ и справедливия интерес на ответника да се задоволи обезпечителната нужда на ищеца без ненужно обременяване на ответника). Производството за заменяне на ОМ започва по молба на заинтересованата страна.Тя се подава до съда, постановил ОМ, ако се иска замяна на ОМ по бъдещ иск, и до съда, който разглежда делото, когато се иска замяна на ОМ по висящ иск.

Отменяне на ОМ. Изчерпва се в преустановяване действието на наложена ОМ. Отменянето предпоставя първоначална липса или последващо отпадане на предпоставките за допускане на ОМ.

Когато ОМ е била допусната въпреки липсата на предпоставките за обезпечаване, тя ще бъде отменена ч/з обжалване на определението, с което е била постановена. Отменителното определение влиза веднага в сила и въз основа на него ОМ ще бъде вдигната

Когато ОМ е била допусната законосъобразно, но ищецът се отказва от нея и моли тя да бъде вдигната, съдът е длъжен да я вдигне, без да спазва производството по отмяната й. То важи когато отменянето се иска от ответника.

ОМ може да бъде допусната процесуално законосъобразно, но впоследствие се разкрива, че тя е неоправдана, з/то очакваното уважаване на обезпечения иск не е настъпило. Така отменянето на ОМ ще стане по реда предвиден в ГПК. Като активно легитимиран тук е ответникът и предмет на проверка от страна на съда ще бъде дали е отпаднало основанието за допуснатата по- рано ОМ. Отменената ОМ се вдига, след като влезе в сила определението за нейното отменяне.

ПРОИЗВОДСТВО ПО ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА ИСКА.

Приложно поле на обезпечаването на иска (ОИ) се определя от обезпечителната нужда. Такава нужда може да възникне по повод на всеки иск без оглед на вида на защитата, търсена с иска /осъдителни,конститутивни и осъдителни искове/. Нещо повече, нуждата от обезпечаване може да възникне не само по повод на заплашени имуществени права, но и по повод на неимуществени права. Затова е допустимо ОИ и на искове относно права, неоценими в пари

Обезпечителната нужда може да възникне, преди да е бил предявен иск относно спорното право. Затова ГПК допуска да се обезпечава и бъдещ иск.

Нуждата от обезпечаване може да възникне по всяко време докато делото е висящо, и отпада след като решението е влязло в сила. Затова ОИ е допустимо даже и производството по иска да е спряно.

Типичното ОИ е това, което се иска по вече висящ исков процес без оглед на особености на страните и на предмета на иска.

Компетентен да допусне ОИ е не само първоинстанционният съд, но и въззивният и ВКС.

Производството по ОИ започва по молба на ищеца. Молбата за ОИ може да бъде включена в исковата молба.Тя трябва да бъде писмена и в нея ищецът трябва да посочи обезпечителната мярка и цената на иска. Препис на молбата не се връчва на ответната страна.

За да допусне исканото ОИ, съдът трябва да установи, че ищецът има право на ОИ. Такова право той има: 1) когато предявеният иск е допустим и вероятно основателен; 2) когато е налице интерес от ОИ- нужда от обезпечение.

Законът не поставя изрично изискване предявеният иск да е допустим, но това следва от целта на ОИ – да осигури осъществяването на правните последици на решението

Допустимият иск трябва да е вероятно основателен. Трябва да има данни, сочещи, че правото, претендирано с иска, вероятно съществува или че правото, отричано с иска, вероятно не съществува. Налице е вероятна основателност на иска, когато той е подкрепен с писмени доказателства, доказващи било факта, пораждащ претендираното право, било факт, изключващ, унищожаващ или погасяващ отричаното с иска право. Представеният документ не трябва да буди съмнение относно неговата автентичност.

Когато не разполага с документ, подкрепящ основателността на предявения иск, ищецът може да удостовери вероятната му основателност, като изрази готовност да представи гаранция в определен от съда размер. Касае се за вещно право на залог или ипотека, обезпечаващо евентуалното вземане за вреди, което би имал ответникът с/у ищеца, ако ОИ се окаже неоправдано. Съдът може да обуслови допускането на ОИ от гаранция и когато ищецът е представил в подкрепа на иска документи, които обаче не създават у съда убеждението за вероятна основателност на иска.

Даже и искът да е вероятно основателен, съдът не ще допусне ОИ, ако ищецът няма нужда от него – липсва интерес.

Увери ли се, че ищецът има право за исканото ОИ, съдът го допуска.

Да се допусне ОИ, означава да се постанови определена обезпечителна мярка (посочената от ищеца). Намира ли тази мярка неоправдана с оглед на обезпечителната нужда, съдът ще отхвърли исканото ОИ, но не може да постанови мярка, различна от исканата от ищеца.

Когато искът се основава на договор, в който договарящите са уговорили кое имуществено право на ответника ще служи при нужда като обект на обезпечение, запор или възбрана могат да бъдат наложени само в/у този имот. Към друг обект на обезпечение в този случай може да се прибегне само ако договорно посоченият обект не е вече на лице или пък е обременен междувременно с др/и тежести (залог,запор).

Когато съдът обуславя ОИ от гаранция, ОИ се допуска условно: ако бъде представена определената от съда гаранция. Докато не бъде представена, допуснатото ОИ няма сила, обезпечителна заповед не се издава.

Когато една обезпечителна мярка не обезпечава иска в целия му размер, ОИ може да стане с няколко обезпечителни мерки (няколко запора). А когато писмените доказателства се отнасят до част от иска, като правят само тази част вероятно основателна, съдът може да допусне ОИ само относно тази част.

По допускането на ОИ съдът се произнася с определение и когато допуска ОИ и когато го отхвърля.

Определението на съда по ОИ се обжалва с частна жалба. Легитимиран да обжалва е ищецът, ако молбата за ОИ бъде отхвърлена или уважена при неблагоприятни за ищеца условия (с/у гаранция). Когато ОИ е допуснато, легитимиран да обжалва е ответникът. Той може да оспорва наличността на условията за ОИ.

Срокът за обжалване е 7-дневен. Подадената жалба не спира налагането на обезпечителната мярка.

Втората инстанция разглежда жалбата по реда на производството за частни жалби. Определението на въззивния съд, с което се произнася по жалбата с/у определение за допускане на обезпечение на иск, не подлежи на касационно обжалване.

Особености на обезпечението на бъдещ иск.

Родово компетентен да допусне ОИ в този случай е винаги районният съд. Местно компетентен е районният съд по местожителството на ищеца или по местонахождението на имота, обект на исканата обезпечителна мярка. Изборът е предоставен на ищеца.

Допусне ли ОИ, съдът винаги трябва да определи и срок, в който възнамеряваният иск следва да бъде предявен. Съдът определя срока съобразно с времето, необходимо за подготовката на иска. Срокът може да бъде продължен. Ако в даденият срок искът не бъде предявен, погасява се допуснатото ОИ.

Особености на ОИ за издръжка.

Това ОИ може да бъде допуснато не само по молба на ищеца, но и по служебен почин на съда, пред който е висящо делото за издръжка.

ОИ в полза или с/у държавните учреждения,общините и лечебните заведения,субсидирани от републиканския и/или общинските бюджети: а) според ГПК, когато изброените искат ОИ, то се допуска и без да се представи гаранцията; б)изброените са сигурни платци.

Въпрос 82. Охранителни производства. Характеристика и общи правила. Нотариални производства. Регистърно производство.

Охранителният акт не е акт на защита, тъй като неговото издаване не е предизвикано от правонарушение, поради което той не е санкцияОхранителният акт е акт на съдебно съдействие при упражняване на граждански права. Целта на охранителния акт е да се породят в правната сфера на молителя, които по дефиниция не засягат чужда правна сфера. Тъй като не дават защита и не налагат санкция те са едностранни актове – 1 страна е молител, дори и при няколко молители те пак са едностранни. Актовете са безспорни – при издаването на охранителен акт действията на съда са съдебна администрация (т.е. намеса в гражданските правоотношения) и за това са допустими само в изрично предвидените от закона случаи. Поради това няма общо охранително производство, а много производства, по които се издават съответни охранителни актове.

ОХРАНИТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО има всички белези на производството като динамичен ФС. Това са съдебните производства. Органът, който придвижва производството и постановява охранителния акт е съдът или нотариус (затова не са охранитлни производства, производствата по съставянето на актовете за гражданското състояние, за назначаванеот на настойник и др.).

Съдийска независимост: Това е основанието за причисляването на охранителното производство към юрисдикционната дейност. Това е доброволна юрисдикция, различна от исковите производства – спорна юрисдикция. Правните последици на охранителните производства са свързани с гражданските правоотношения в широк смисъл на думата, т.е. гражданските дела.

Охранителният акт не е акт на защита на накърненото гражданско право. Тези актове лежат извън сферата на защитата по повод правонарушенията. Той не е санкция за правонарушителя. Това е акт на съдебно действие при правомерно проявление на гражданската правоспособност и на упражняване на гражданските права. Предназначението им е да се породи изгодна за молителя правна последица, без същевременно да има посягане върху чужда правна асфера. Само ако е порочен, охранителният акт може да засегне чужда правна сфера, т.е. охранителни са тези производства, които целят издаването на охранителни актове.

За разлика от защитните и санкционните производства, охранителните производства са едностранни и безспорни. Едностранни – развиват се само с участието на молителя и съдаБезспорни, тъй като молбата не е в състояние да предизвика правен спор. Имат не репресивен, а превантивен характер. Целят предотвратяване на нарушенията в областта на гражданските правоотношения. С оглед на тази характеристика, те не подлежат на принудително изпълнение.

Различават се от актовете на спорната администрация по това, че обременяват правната сфера на друго лице. Общото е, че представляват държавна (съдебна) намеса в областта на гражданските правоотношениякоято не е предизвикана от правнонарушение и затова може да се окачестви като съдебно управление на гражданските отношения.

Съдът не разполага с обша власт за охранително въздействие върху гражданските отношения. Законът овластява съда в определени случаи, т.е. няма общо охранително производство, а съвкупност от такива, съобразно особеностите на акта, към който са насочени.

ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ОХРАНИТЕЛНИТЕ ПРОИЗВОДСТВА (чл. 530 – 541 ГПК)

Започват по молба на заитересованото лице. Молбата трябва да е писмена, да сочи охранителния акт и да бъде подписана.

Охранителните производства са родово подсъдни на районните съдилища. Местната подсъдност се определя от постоянният адрес на молителя. При няколко молители – местожителството, на който и да било от тях.

Разглеждането на молбата, поради едностранния характер на производството, става в закрито заседание. Възможно е, по преценка на съда и в открито (напр. за разпит на свидетел).

Важи принципът за дирене на обективната истина. В случая става служебно. За съда съществува задължението да провери по свой почин дали са налице условията за издаване на охранителен акт. Може сам да събира доказателства. Може да постанови молителят да се яви лично пред него, за да го разпита- чл. 534 ГПК – може да изиска от молителя декларация, потвърждаваща твърдените факти. За истинността й молителят носи отговорност по чл. 290а НК. Декларацията няма доказателствена сила за съда. Тя се преценява с оглед другите данни по делото. Допустими са всички доказателствени средства.

Съдът се произнася с решение: а) Ако са налице условията, уважава и издава акта. Това решение не подлежи на обжалване; б) Отказът подлежи на обжалване. Жалбата се подава в едноседмичен срок от деня на връчване на решението, чрез съда, който го е издал. Ако решението се отхвърли, ОС сам съставя съотвтния охранителен акт. Решението, с което молбата се отхвърля не е пречка да се подаде повторно молба пред същият съд за издаване на същия акт.

Решенията по охранителните производства нямат сила на присъдено нещо. Правните последици на охранителните актове се пораждат след влизането в сила. По естеството си те са разнообразни: а) Формална удостоверителна сила на формалните охранителни актове (нотариалните удостоверения, решенията за установяване на факти с правно значение по чл. 542 ГПК); б) Оповестяващо действие на вписванията; в) Създаване на ново правно полжение чрез актовете за разрешаване и потвърждаване на сделки или за назначаване на представители.

Спиране и прекратяване на охранителните производства.

Спирането е възможно при две основания: а) наличие на дело относно правоотношение, което е условие за издаване на искания акт или е предмет на установяване с този акт; и б) по молбата за издаване на акта възникне гражданскоправен спор между молителя и друго лице, което се противопоставя на молбата. В този случай съдът дава едномесечен срок на молителя за предявяване на иска срещу третото лице. Ако в този срок искът не бъде предявен – производството се прекратява.

Спирането в тези хипотези цели предотвратяване на засягането на правата на третото лице.

Прекратяване на производството има, когато развитието на охранителното проиводство се преустановява окончателно, без да се издаде охранителен акт. Предпоставки – чл. 539, ал.1 ГПК: а) молбата за издаване на акта бъде оттеглена; б) молителят не бъде намерен на посочения от него адрес.

Определението, с което се прекратява производството, подлежи на обжалване с частна жалба.

Отменяне или унищожаване на охранителен акт, когато е порорчен – чл. 537, ал.3. Право на иск има прокурорът в случаите, когато издаденият акт е постановен в нарушение на закона. Пасивно легитимирани са лицата, за които охранителният акт е създал благоприятни правни последици. Исковият ред е възможен, тъй като охранителният акт не притежава силата на присъдено нещо (напр. прекратяване на порочно осиновяване, по чл. 64 СК, може да се атакува с иск за унищожаване, включително и от прокурора).

Решението по охранителното производство може да се обжалва по общия исков ред, когато този акт засяга правата на трети лица. Активно легитимирано е и лицето, чиито права са засегнати – пасивно легитимирани са лицата, които се ползват от акта..

Възможно е преминаването от исково в охранително проиводство, когато в хода на исковия процес възникнат условия, при които може да се издаде охранителен акт. Обратното преминаване обаче е недопустимо в рамките на охранителното производство.

Разноските по охранителните производства са за сметка на молителя.

Нотариални производства. Нотариалното производство е нарочно производство, чиито актове имат определена от закона форма, като нарушаването на нотариалното производство прави нотариалното удостоверяване нищожно. Нотариалното удостверяване има обвързваща доказателствена сила и конститутивно действие.

Нотариалните производства (НП) са изчерпателно посочени в член 569 от ГПК. Това са правни сделки с нотариални актовеудостоверяваниявписванияотбелязвания и техните заличаваниянотариални поканипротестиприемане и връщане на предадени за съхранение документи и книжасправки от нотариалните книги. Извън тези случаи нотариално удостоверяване е недопустимо.

Нотариално удостоверяване. Това са писмени свидетелстващи изявления (за знания) на нарочно овластени от държавата лица, които се извършват по реда на уредени в закона производства с участието на заинтересованите лица.Те имат обвързваща доказателствена сила за фактите, посочени в тях.

Органи на нотариалното производство. Упражняването на нотариалната власт е възложено от закона на определени органи, които с оглед естеството на функциите си се наричат нотариални органи. Те са нумеросклаузос, т.е изчерпателно посочени в закона. Само тези лица могат да извършват нотариални удостоверявания. Основен субект с нотариална компетентност е нотариуса. Другите лица, които разполагат с нотариална компетентност имат ограничена компетентност или особена нотариална компетентност.

Освен нотариуса, според действащото нотариално право, нотариални правомощия имат още следните лица: – съдиите по вписванията, чийто правен статут е определен в ЗСВ, а в гл. шеста, чл. 82 ЗННД се определят предпоставките, при които съдията по вписванията освен специалната си нотариална компетентност може да упражнява и функции на нотариус. Тази разпоредба на закона дава основание да се счита, че при наличие на посочените в закона предпоставки съдията по вписванията по изключение може да действа и като орган с обща нотариална компетентност!

С обща компетентност са нотариусите при всички РС, държавните органи, включени в съдебната система – според ЗСВ, там, където няма нотариус неговата дейност се извършва от съда или съдията. С особена (специална) компетентност са кметовете и заместник – кметовете на общините и населените места, дипломатическите и консулските представители. Те могат да извършват само някой от нотариалните действия – нотариално удостверяване на дата, подпис, съдържание на документ. Не могат да извършват нотариални действия по сключване на правни сделки.

 

Общи правила. Страна в НП е лицето, от чието име се иска извършването на нотариалното действие, а участващо лице е това, чието волеизявление нотариусът удостоверява. Нотариалният орган е трето независимо и безпристрастно лице. Нотариусът не може да участва в нотариалното производство, когато страна или участващо лице е нотариуса, негов съпруг, роднини, лица спрямо които нотариусът е настойник, осиновен, осиновител. Ако е нарушено това изискване актът е нищожен.

По принцип местната нотариална компетентност е непозната на европейското законодателство. У нас този принцип важи също, с едно изключение, което е особеност на българското нотариално право и това изключение се отнася до сделките върху вещни права с недвижимо имущество. По отношение на тях ГПК в чл.466 определя, че тези сделки валидно могат да бъдат извършени само от нотариус, в чийто район на действие се намира имота. Проява на това изключение е и изискването за местна компетентност на съдиите по вписванията. Извън тези изключения, действащото законодателство не изисква връзка между постоянния адрес на молителя и съответния район на действие на нотариуса.

Местната нотариална компетентност не следва да се смесва с териториалния район на действие. Под териториален район разбираме района, в който нотариуса, съдията по вписвания, органа с нотариална компетентност, дипломатите и капитаните на кораб могат валидно да извършват нотариални действия, включени в нотариалната им компетентност. Ако тези лица извършват нотариални удостоверявания, включени в нотариалната им компетентност, но извън техния район, нотариалните удостоверявания ще бъдат абсолютно нищожни. Например, един нотариус с район на действие София не само не може да изповядва сделка с недвижим имот с местонахождение извън София, но не може да извършва никакво нотариално удостоверяване извън София.

Допустимост. Те са за сделки, за чиято валидност законът изисква да бъдат извършени под формата на нотариален акт – сделки за прехвърляне и учредяване на вещни права върху недвижим имот. Особености – за извършването им са компетентни само нотариусите или съдиите. Местно компетентен е нотариуса, в чиито район се намира недвижимият имот. Сделката може да се извърши само в канцеларията на нотариуса и само в работно време, защото актовете подлежат на последващо вписване и трябва да се спази тази поредност. Обикновено страните и техните представители се явяват с проект за нотариален акт по образец. Производството започва с писмена молба на участващите в сделката лица, въз основа на която нотариуса определя денят и часът, когато ще се изповяда средката. Нотариусът е длъжен да проверява самоличността на лицата, чиито изявления съдържа акта и затова те се явяват лично. Проверява се дали те са дееспособни и пълномощното на представителя. В нотариалният акт се отбелязва начина на извършената проверка.

Процедура. Нотариалният акт, представен в проект и при лично явяване на страните се прочита и те трябва да заявят, че го одобряват. След това се подписва от тях. Следва подпис и подпечатване от нотариуса. Съдържанието на нотариалният акт е стандартно и е посочено в член 580 от ГПК. В член 583 от ГПК са посочени специални правила за неграмотни, глухи, неми, глухонеми. За всички тези сделки нотариуса проверява правото на собственост в полза на праводателя по тях. Вписва се и наличието на особен закон за извършването на тия сделки и как нотариуса се е убедил в наличието на предпоставките. Един от актовете се подрежда в нотариалната книга, а другите два се дават на страните участници след като платят.

Констативен нотариален акт. Уреден е в член 587 от ГПК. Той е специфичен за българското право. Използва се от лица, които са собственици въз основа на давност. Той е удостверителен и възпроизвежда не възприятията на нотариуса за факти, а правния му извод за правото на собственост. Процедура – задължително се разпитват трима свидетели, които са съседи на имота, като това им качество се удостверява от кмета на общината, района или кметството, в чийто район се намира имота. Те удостверяват факта и продължителността и начина на владението. Този нотариален акт съдържа извода на нотариуса за правото на собственост, което трябва да бъде индивидуализирано – граници и индивидуални белези на имота.

Удостверителни нотариални производства (на дата, подпис, съдържание на документи). Те започват с устна молба като няма изисквания за нотариална компетентност и лично явяване. Изключение е удостоверяването на подпис – лицето се явява лично и или се подписва пред нотариуса, или потвърждава подписа си. Тези действия могат да се извършват от органите с особена компетентност. Наричат се нотариални засвидетелствувания. Нотариалната заверка на дата внася сигурност относно факта за времето на извършване. За преписите се удостверява верността им, след сравняването от нотариуса с първообраза на документа.

Нотариални покани. Когато бъдат извършени се заверява датата и се внася сигурност, че нещо е извършено спрямо трето лице.

Регистърно производство

Регистърно производство – РП важи за вписвания (В), отнасящи се до ЮЛ и еднолични търговци. Няма значение какъв е видът на ЮЛ (ТД, държавно или общинско предприятие). Регистърното производство е уредено в Закона за търговския регистър. Търговският регистър е единна централизирана електронна даза банни. Води се от Агенцията по вписванията към министъра на правосъдието.

Вписване, заличаване и обявяване се извършват въз основа на заявление по образец. Заявлението съдържа: 1. данни за заявителя; 2. данни за търговеца или за клона на чуждестранен търговец, по чието дело се иска вписване, заличаване или обявяване; 3. подлежащото на вписване обстоятелство, вписването, чието заличаване се иска, или подлежащия на обявяване акт и 4. подпис на заявителя.

Към заявлението се прилагат документите, съответно подлежащият на обявяване акт, съгласно изискванията на закона.

Заявленията и актовете на съда на хартиен носител се подават в което и да е териториално звено на агенцията по седалищата на окръжните съдилища. Заявителят подписва декларация за истинността на заявените от него обстоятелства или за приемането на представените актове. При приемане на заявлението се проверява самоличността на заявителя.

Актове на съда. Вписване, заличаване и обявяване се извършват незабавно и въз основа на актове на съда в случаите, предвидени със закон. Съдът служебно изпраща на агенцията съдебния акт.

Вписване, заличаване и обявяване се заявяват от търговеца лично или от негово име чрез лице или лица, които го представляват по закон, а в предвидените от закон случаи – и от името на друго лице. Заявленията, актовете на съда и жалбите, подадени на хартиен носител, се копират и въвеждат в информационната система. Идентичността на представените документи на хартиен носител с документите в електронна форма се удостоверява от служител на агенцията върху всяка страница. До доказване на противното се смята, че електронният документ е идентичен с документа, подаден на хартиен носител.
(3) Представените от заявителя документи по ал. 1 се съхраняват от агенцията в териториалните поделения по първоначалната регистрация на търговеца.

Заявлението и приложенията към него се подават на български език. Документите приложени към него може да се представят и на всеки от официалните езици на Европейския съюз. В този случай документите се представят заедно със заверен превод на български език.

Разглеждане на заявленията. Заявленията за вписване, заличаване и обявяване се разглеждат от длъжностно лице по регистрацията по реда на постъпването им. Длъжностното лице по регистрацията се произнася по заявлението за вписване или заличаване най-късно до приключване на първия работен ден след приемането му, освен ако със закон е предвиден друг срок за произнасяне.

За длъжностно лице по регистрацията се назначава лице, което има завършено висше юридическо образование, придобита юридическа правоспособност и юридически стаж не по-малко от 3 години.То е държавен служител. Извършваната от него проверка по подаденото заявление и придружаващите го документи е по отношение законосъобразност на регистрацията.

За всички лица, вписани в търговския регистър се определя Единен идентификационен код (ЕИК). Той се определя при първоначалното вписване на търговците и клоновете на чуждестранните търговци в търговския регистър и остава непроменен до заличаването им.

Отказ. Длъжностното лице по регистрацията постановява мотивиран отказ, когато не е налице някое от предвидените изисквания. Отказът се връчва на заявителя незабавно след постановяването му по реда на Гражданския процесуален кодекс. Същият подлежи на обжалване пред окръжния съд по седалището на търговеца или клона на чуждестранен търговец в 7-дневен срок от връчването му. Жалбата се подава чрез агенцията, която изпраща незабавно на съда подадената жалба заедно с приложенията към нея, постановения отказ, заявлението и приложенията към него.

Съдът разглежда жалбата в състав от един съдия в закрито заседание по реда на глава двадесет и първа “Обжалване на определенията” от ГПК. Решението на съда подлежи на обжалване в 7-дневен срок от съобщаването му пред съответния апелативен съд, чието решение е окончателно. При отмяна на отказа съдът постановява решение, с което дава задължителни указания на агенцията да извърши исканото вписване, заличаване или обявяване.

При отказ и при неизвършване на исканото вписване, заличаване или обявяване в съответния срок, заявителят може да подаде ново заявление за вписване, съответно заличаване, на същото обстоятелство или за обявяване на същия акт. Новото заявление се разглежда по реда на постъпването му.

Въпрос 83. Арбитраж – понятие и характеристика. Видове арбитраж. Арбитражно споразумение. Арбитражно производство. Изпълняемост на арбитражните решения. Признаване и отмяна на арбитражни решения.

Същност на арбитража(А). Арбитража представлява разрешаване на спор от трето лице, овластено от страните по спора с това правомощие. Опора на А е разпоредителната власт на страните относно техните частноправни имуществени правоотн-я. В упражнение на тази власт те могат да уредят сами ч/з договор за спогодба, спора относно такова правоотношение да се разреши от избрано от тях трето лице. Тогава третото лице става арбитър, а разрешаването на спора от него представлява Арбитраж.

Определение: Арбитража е проява на недържавно, доброволно, договорно и частно правораздаване, а арбитражното производство е несъдебен исков процес, основан на договор за А.

Понеже е изключение от държавния правосъден монопол по граждански дела, А трябва да бъде допуснат от правопорядъка на държавата,с която е свързан. Няма ненационален А (изключение прави арбит.съд създаден с Вашингтонската конвенция за разрешаване на инвестиционни спорове.Той не е свързан с определена държава,нито е подчинен на национално право)

Национален е и т.нар. международен търговски А. Той е м/ународен с оглед на местожителството или седалището на страните по спора, но е национален( български, немски и пр.) според държавния правопорядък, с който е свързан. Според чл.1/1 ЗМТА той се прилага, ако мястото на А е в РБ, като страните не могат да подчиняват на чужд закон А, чието място е в РБ. Но ако една от тях е с местожителство или седалище в друга държава, т.е. ако А е м/ународен, те могат да уговарят мястото на А да бъде в чужбина. При вътрешен А неговото място може да бъде само в РБ. Мястото на А го прави местен(български) или чужд, като го подчинява на бълг. или на съответния чужд закон и на юрисдикцията на бълг. или чуждите съдилища.

В РБ арбитражен съд има към Българската търговско-промишлена палата. За да бъде отнесен един спор до Арбитражния съд, между страните трябва да е сключено арбитражно споразумение (арбитражна клауза), с което страните декларират, че са съгласни евентуален бъдещ спор между тях да бъде решен от арбитражен съд и приемат неговото решение.

1. Според устройството различаваме: а) А ’ (инцидентен А) – когато се учредява само за разрешаване на спора/те, посочени в арбитражното споразумение, така че след тяхното разрешаване той престава да съществува. Винаги когато страните уговарят разрешаване на спора от А, но не го възлагат на арбитр. институция, налице е А ад хок;

  1. Арбитражната институциясе учредява с оглед разрешаването на неограничен брой спорове, които могат да и бъдат възложени в бъдеще.Тя е постоянно действаща.Тя не решава сама споровете, а те се решават от арбитри, които действат от нейно име, като образуват по отделните дела едноличен или колегиален арбитражен съд. Има органи (председател, секретариат и т.н.), както и правилник, според който се образува арбитр.съд по конкретно дело и се разглеждат арбитр. дела. Постоянните арбитр. институции се учредяват обикновено към търговски палати или асоциации от арбитри, но могат да бъдат учредени и към др/и организации (борси и др/и).

В РБ арбитражен съд има към Българската търговско-промишлена палата. За да бъде отнесен един спор до Арбитражния съд, между страните трябва да е сключено арбитражно споразумение (арбитражна клауза), с което страните декларират, че са съгласни евентуален бъдещ спор между тях да бъде решен от арбитражен съд и приемат неговото решение.

С оглед на споровете,които приемат за разглеждане,постоянните арбитр.институции са:

а) с обща компетентност (всякакви спорове с арбитражен предмет) или специализирани (само за решаване на определена категория спорове: морски, борсови и пр.);

б) закрити, разглеждащи само спорове м/у предприятия, членуващи в организацията, към която арбитражната институция е създадена или

в) открити – разглеждащи спорове без оглед на страните по тях;

Арбитражната институция може да има листа от арбитри с препоръчителен или задължителен х-р.Във втория случай арбитри по възложените на институцията дела могат да бъдат само лица включени в листата.

В РБ действат както А ад хок,така и институционни А. ЗМТА важи и за 2-те, щом тяхното седалище е в РБ.

  1. Според местожителството или седалището на страните А може да бъде:

а) международен, когато местожителството или седалището на поне една от страните не е в РБ, а в друга държава (може да са в 2 различни чужди държави или в една и съща, когато и 2-те не са в РБ). Решаващо е седалището на страната;

б) вътрешен, когато и 2-те страни по него са с местожителство или седалище в РБ. А е вътрешен и когато една от страните или и 2-те страни са предприятия с чуждестранно участие със седалище в РБ.

  1. От гледна точка на предмет на възложения на А спор:

а) А по правни спорове е по предмет сходен с държавното гражданско правосъдие;

бА по неправни спорове (във връзка с дългосрочни договори за строителство). Касае се за попълване на празнини в договора или приспособяването му към нови обстоятелства, възникнали след неговото сключване, които съществено накърняват първоначално уговореното равновесие на насрещните права и задължения на страните.Тези спорове не са правни, з/то никоя от страните по д-ра няма право спрямо другата страна да иска предварително определено от закона допълнение или изменение на д-ра. Решението по неправния спор не се ползва със сила на пресъдено нещо и с изпълнителна сила. Неговите правни последици са материално правни.

АС е договор за арбитраж. С него страните по д-ра възлагат на арбитража (А) -институционен или ad hok- всички или някои от споровете, които могат да възникнат или са вече възникнали м/у тях относно определено договорно или извъндоговорно частноправно имуществено право отн-е, което може да бъде предмет на А. АС е централният институт на А. Той е негово начало и основа, източник на правораздавателно правомощие на арбитрите и на силата на а.решение, з/то е условие за неговата валидност. Несъобразяването с правилата на А, уговорени с АС, опорочава а.решение и е основание за неговата отмяна. Ето защо е желателно АС да бъде скроено съобразно особеностите и изискванията на спора/овете, до които се отнася.

Факултативно и максимално детайлно съдържание – от тях зависи къде да бъде мястото на А, дали той да бъде институционен или ад хок, дали а.съд да бъде едноличен или колегиален и т.н. Минимално необходимото съдържание се изчерпва с взаимно съгласие на страните по определен спор той да бъде решен от А. Спорът може да бъде вече възникнал или бъдещ (евентуален). И в 2-те хипотези той се конкретизира в АС с правоотн-ето, от което е възникнал или по повод на което може да възникне. Правоотн-ето може да бъде договорно или извъндоговорно (непозволено увреждане).

Когато АС предвижда А, но не възлага спора на посочена в АС а.институция, то е винаги АС за А ад хок. Възлагането на спора на институционен А изисква да бъде посочена предпочетената от страните а.институция. Ч/з белезите посочени в АС, тя трябва да бъде индивидуализирана. Ако това е невъзможно, АС ще бъде недействително. То ще бъде недействително и когато институция с посочените в АС белези не съществува или е престанала да съществува.

АС е един процесуален д-р, з/то неговите правни последици са процесуални. В качеството му на д-р АС трябва да отговаря на изискванията за валидност на д-рите (дееспособност на страните по АС; воля неопорочена от специф. за правните сделки пороци (грешка, измама); позволен от закона предмет). Същевременно АС трябва да отговаря на изисквания за ва лидност (изискванията за арбитруемост на спора и за писмена форма на АС). АС може да бъде сключено под срок или условие. При отлагателен срок или условие то не встъпва в сила, докато срокът не е изтекъл или събитието не се е сбъднало. При прекратителен срок или условие то губи силата си след изтичане на срока или при сбъдване на прекратителното условие.

АС относно бъдещ спорове се наричазащото се включва в материалноправния д-р като една от неговите клаузи. Тя е гаранция за изпълнение на д-ра. А.клауза се отнася до спорове, произтичащи от договорни отн-я. АС за вече възникнал спор може да има за предмет и спор относно извън договорно правоотношение. АС трябва да бъде сключено в писмена форма, под страх от недействителност.

АС е пречка да се предяви пред държавен съд иск относно спора, който е предмет на АС. То поражда м/у страните по него насрещни права и задължения за сътрудничество при осъществяване на А, открива възможността да се учреди а.съд въпреки съпротивата на една от страните.

 (АП). Страните могат да уговарят АП. Арбитражният процес е договорно уреден процес. Устността и непосредствеността важат и в АП, но воденето на протокол за а.заседание не е необходимо. Публичността е недопустима в АП – в а.заседание могат да присъстват само лица, изпълняващи едни или др/и функции във връзка с него (арбитри, страни, свидетели, вещи лица), но със съгласие на страните на него могат да присъстват и др/и лица;

Принципи на АП: а) равенство на страните – всяко споразумение на страните, което нарушава равната възможност на всяка страна да защити своите права в АП, е недействително. Нарушаването на този принцип е основание за отмяна на а.решение; б) състезателното начало – страната разполага с неограничено право на избор на своя пълномощник.

Образуване и развитие на АП: Съдебният исков процес започва с подаване на искова молба до съда, така може да започне и АП, когато арбитражът е институционен и правилникът му предвижда същото. Когато обаче арбитражът е ад хок, първо трябва да се образува арб.съд и тогава до него може да се подаде искова молба. Затова А при ад хок АП започва в деня, когато ответникът получи искането за А, отправено до него от ищеца, освен ако страните по А са уговорили друго. Искането за А е покана, която ищецът отправя до ответника да назначи свой арбитър или да се започнат преговори за назначаване на единствения арбитър, когато а.съд е едноличен. АП се развива съгласно уговорената от страните процедура (в рамките на ЗМТА). По въпросите,неуредени по взаимно съгласие на страните,се прилагат диспозитивните правила на ЗМТА,а по въпросите,неуредени и от тях – а.съд разполага със свобода как да процедира.

При АС ответникът може да предяви насрещен иск само ако той има за предмет спор, възложен с арбитражно споразумение на страните по първоначалния иск на същия арбитражен съд. Това става най-късно с отговора на исковата молба – съгласно чл. 27 /2/ ЗМТА. ЗМТА допуска принципа за изменение на иска (допустимо е едновременно изменение и на основанието и на петитума), както и на защитата срещу иска, освен ако страните не са уговорили друго. Разглеждането на делото става в заседание, освен ако страните се съгласят спорът да бъде решен без да бъдат призовавани, а само въз основа на представени от тях писмени доказателства и становища.  По редица въпроси доказването е сходно с това в съдебния исков процес (доказателствена тежест, видове доказателствени средства и т.н.). Но има и отклонения – допустими са доказателствени договори. Може да възникне нужда от съдействие от държавен съд с оглед обезпечаване на доказателствата. АС има обезпечително правомощие, което зависи от волята на страните и важи САМО спрямо тях, но не и спрямо ТЛ, като постановените от АС обезпечителни мерки по отношение на спора не подлежат на принудително изпълнение.

В АП се стига до десезиране на АС: а)Когато ищецът оттегли иска си (освен ако ответника възрази и съда намери, че той има законен интерес да се постанови решение); б) Страните са съгласни производството да се прекрати; в) Страните сключат спогодба.

АП няма да се прекрати ако страните поискат АС да възпроизведе спогодбата в свое решение – т.н. “решение при уговорени условия”; но АП се прекратява при: 1. ако АС се десезира; 2. недопустимост на иска; В тези два случая (ако искът е недопустим или АС се десезира), АС прекратява делото с определение.

Арбитражно решение – АР: Ако няма основание делото да бъде прекратено АС постановява АР. Ако АС е колегиален – с мнозинство.  АР трябва да е писмено и мотивирано, освен ако страните са се уговорили да няма мотиви или се касае за решение при уговорени условия; АР трябва да е подписано. Изпраща се на всяка от страните по делото и се счита обявено с връчването му на една от тях. То е окончателно. Не подлежи на обжалване. Ако е порочно може да бъде отменено само по исков ред.

 

Правни последици на АР: 1. то е едностранно волеизявление с частноправен характер; 2. има процесуални, т.е. публичноправни последици – СПН и изпълнителната сила. Ако АР е конститутивно има и конститутивно действие; 3. АР има същата правна сила като съдебно решение. То е изпълнително основание и въз основа на него може да бъде издаден изпълнителен лист. С посочената сила се ползва само АР, което е постановено от АС, чието седалище е в РБ. Чуждо АР трябва да бъде признато или изпълнението му допуснато от български държавен съд. Това става съобразно сключени от РБ двустранни и многостранни договори; 4. както съдебното решение,  и АР може да бъде засегнато от явна фактическа грешка, да бъде неясно или непълно. Тогава АР може да бъде поправено: по искане на страните или по почин на АС.  АР може да бъде тълкувано само по искане на страна. Допълнително АР може да се постанови само ако АС е пропуснал да се произнесе по някои от исканията.

Отмяна на АР – когато е порочно. Отмяната е проява на държавния контрол върху А. Отмяната става по исков ред – компетентен е Софийски градски съд (има изключителна подсъдност и международна подведомственост). Срокът за предявяване на иск за отмяна на АР е 3 месеца от деня, в който ищеца е получил АР. Срокът е преклузивен. Пропускането на срока прави АР неатакуемо и то окончателно се стабилизира, независимо от пороците му. Производството се развива съобразно правилата на общия исков процес. Основанията за отмяна са изчерпателно посочени в ЗМТА: а) Недееспособност на ищеца; б) Липса на АСп (или то е недействително); в) Предметът на спора не подлежи на А; г) АР противоречи на обществения ред в РБ; д) АР разрешава спор, непредвиден в АСп; е) Неуведомяване на страната, искаща отмяната, за назначаването на арбитър или АП, както и възпрепятстването ú да вземе участие по независещи от нея причини; ж) Образуването на АС или арбитражната процедура не е било съобразено със споразумението на страните.

Тези процесуални нарушения са изброени изчерпателно в чл. 47 ЗМТА.  Ако решението е порочно с оглед нарушаване на арбитражната процедура, държавният съд го връща на АС за ново разглеждане и постановяване на безупречно решение. Ако порокът води до недействителност или АР противоречи на обществения ред,  на заинтересуваната страна се предоставя възможност да предяви иск относно същото спорно право пред компетентния държавен съд.

Въпрос 84. Международен граждански процес. Международно гражданско дело. Подведомственост на международните граждански дела. Чуждестранното съдебно решение. Изпълнението му в България.

МГП (международен граждански процес) е съвкупност от процесуални норми , а не отделно МГдело. Той е част от вътрешното право и е съставка от ГПП.

МГП се състои от :

а) стълкновителни норми;

б) норми, които уреждат по начин, различен от общата уредба, отделни процесуални въпроси на МГД. Първата категория норми образуват стълкновителното МГПП, а втората категория образуват Особеното ГПП, което важи само по МГД.

Стълновителните норми на МГП нямат за задача да дадат уредба по същество.Тяхната задача е да посочат закона, които дава уредбата по същество.Тази задача те изпълняват , като отграничават личното или пространственото действие на местния от това на чуждия процесуален закон. Втората задача на тези норми е да отграничат и обсега на компетентността на местните и чуждите органи по граждански дела.

Обратна е задачата на особените норми регулиращи МГД. Те са отговор по същество на особените проблеми, които само МГД поставят.

Връзката м/у двете категории норми на МГП се състои в мълчаливото стълкновително правило, което се съдържа във всяка особена норма на МГП. Според това правило, особената норма на българското МГП, когато са налице за нейното прилагане , изключва прилагането на чужд процесуален закон по уредения от нея въпрос. По този въпрос тя претендира за изключителна важимост освен ако законът не предвижда друго (възможност да се подчини арбитражно споразумение за арбитражен съд у нас на чужд процесуален закон- чл.47, т.2 ЗМТА).

Всички местни ГДела са подчинени само на местния процесуален закон и на компетентността на местните органи за защита или за съдействие. Всички чужди дела са изключени от действието на местния процесуален закон и от обсега на местната юрисдикция .

Нормите на МГП се създават било от всяка държава с неин национален (вътрешен ) нормативен акт, било от 2 или повече държави с международен акт (международно нормативно съглашение). Държавите – страни по международното нормативно съглашение, съвместно разпределят обсега на действие на техните процесуални закони и на компетентността на техните органи по гр.дела и\или уеднаквено уреждат процесуалните въпроси на интересуващите ги МГД (взаимна правна помощ). Междудържавните източници на МГП имат примат спрямо вътрешните източници.

Източниците на нашия МГП са: международни и национални:

Международните са: многостранни конвенции и многостранни договори (Виенска конвенция за дипломатически отн-я; Конвенция за събиране на доказателства в чужбина по граждански и търг.дела и др.);

Двустранни договори – договори за правна помощ по граждански и наказателни дела, сключени от нашата държава и ретифицирани от НС. По силата на Конституцията международните договори с нормативен характер , които РБ е страна , когато са ратифицирани по надлежния ред и са обнародвани, стават част от вътрешното законодателство и се ползват с предимство спрямо националните закони.

Националните източници ГПК- ще важат по въпроси неуредени от международния договор, както и в отношенията с държави, които не са страни по съответния международен договор.

Международно ГД е това дело, което с един от своите елементи се свързва лично или териториално с една държава, а с други свои елементи се свързва с друга държава или държави (дело заведено пред наш съд м/у чужденци). Достатъчно е делото да е свързано с друга държава само по един от своите елементи (само чрез доказателствените средства) за да бъде то с международен елемент- международно.Кръгът на тези дела се очертава от териториалната или личната връзка, в която те се намират с нашата държава.

Териториалната връзка – всяка връзка, миродавна за местната подсъдност (постоянен адрес на страната, местонахождение на недвижимия имот и пр.) може да свърже делото териториално с нашата държава. Достатъчно е и ако някоя от тези връзки се намира в район на наш (местен) съд, съдия изпълнител или нотариус.Териториалната връзка прави делото международно подведомствено на наш орган даже и ако то се води от или срещу чужденец (спор между чужденци за собственост върху недвижим имот у нас ). Правилата за местната подсъдност изпълняват едновременно и функция на правила за международна подведомственост. От гледна точка на нашия закон те разпределят в световен мащаб гражданските дела между нашите и чуждестранните органи ( чл.105 ГПК дело срещу лице живеещо в чужбина е подведомствено на чуждия съд, докато дело срещу чужденец с местожителство у нас е подведомствено на БГ съд, в чиито район е постоянният адрес или седалището на чужденеца). Даже и делото да не е подведомствено на нашите съдилища по критерия за териториалната връзка, то може да бъде подведомствено по силата на личната връзка, в случаите предвидени от закона.

1) Подвемоствено на нашите съдилища е не само делото заведено от БГ гражданин, живеещ у нас , но и делото, заведено от БГ гражданин, с местожителство в чужбина. Няма значение дали живеещият в чужбина ответник е БГ гражданин или чужденец. Подведомствеността няма важи, ако ответникът е лице ползващо се със съдебен имунитет или ако делото е за вещни права за недвижим имот намиращ се в чужбина. Искът на Бг гражданин срещу ответник чужденец , живеещ в чужбина ще бъде предявен пред съда по местожителството на ищеца, когато ответникът няма пълномощник или друг представител в РБ.

2) При исковете за наследство (чл.110,ал.2 ГПК), ако наследодателят е български гражданин, но наследството е открито в чужбина, исковете могат да се предевят по последният му постоянен адрес в българия или пред съда, в района на който се намират неговите имоти.

3) На нашите съдилища са подведомствени и дела срещу БГ държава и нейните дипломатически представители в чужбина, когато тези дела са изключени по силата на съдебния имунитет от подведомствеността на чуждата държава .

На наши органи са подведомствени международните граждански дела, по които ищецът е БГ гражданин или които спадат в района на БГ орган, даже с другите свои елементи делото да е свързано с друга държава. И обратно – ако делото се намира в разглежданите лични или териториални връзки с нашата държава то ще бъде подведомствено на чужд орган , даже и с други свои елементи да е свързано с нашата държава (дело срещу БГ гражданин живеещ в чужбина водено от чужденец).

Посочените правила за международна подведомственост са общи и не важат когато особени правила (с межд . или национален произход) въвеждат друга или особена подведомственост по межд. граждански дела .

Международната подведомственост е изкючителна или паралелна. Изключителна е, когато нашият закон не допуска защита или съдействие по международното дело от чужд орган, а възлага това дело само на наш орган, като не допуска дерогиране по съгласие на страните на компетентността на нашите органи (само БГ нотариус може да удостовери сделка учредяваща или прехвърляща вещни права върху недвижим имот у нас). Решение на чужд съд по дело, което спада в изключителната подведомственост на нашите съдилища, не може да бъде зачетено у нас.

Паралелна международна подведомственост съществува, когато нашият закон допуска делото да бъде образувано както пред нашите така и пред чуждите органи (нотариална компетентност). Когато чуждият съд разполага с подведомственост паралелна на нашия съд, неговото решение ще бъде зачетено у нас.

ДЕРОГИРАНЕ НА ПОДВЕДОМСТВЕНОСТТА НА НАШИТЕ СЪДИЛИЩА ПО МЕЖДУНАРОДНИ ГРАЖДАНСКИ ДЕЛА

I.Подведомствеността на съдилищата не може да бъде дерогирана с договори между страните възлагащина друг орган дела , които са подведомствени на съдилищата.От това общо правило чл.9/3 допуска едно важно изключение , което важи при наличие на следните предпоставки

  1. 1-на от страните трябва да е с местожителство или седалище в друга държава
  2. делото трябва да има за предмет право , което може да бъде предмет на арбитраж
  3. законодателството на чуждата държава трябва да допуска да се възлагат на нейни съдилища дела подведомствени на съдилищата на друга държава.

Ако тези условия са налице се допуска страните по спора (той може да е вече възникнал или бъдещ) да се съгласят той да бъде възложен на държавните съдилища в посочена в тяхното споразумение държава.Кой е конкретният съд се определя от законодателството няа тази държава.Споразумението трябва да бъде в писмена форма.Договорът по чл.9/3 е процесуална пречка да се упражни правото на иск пред БГ съд.

  1. II. Същевременно чл.9 допуска да бъдат възлагани на БГ съдилища дела подведомствени на съдилища на друга държава ако са спазени изискванията , които чл.9/3 поставя .

ПРИЛОЖИМ ЗАКОН ПО МЕЖДУНАРОДНИ ГРАЖДАНСКИ ДЕЛА

Нашият Международен граждански процес подчинява на БГ процесуален закон не само местните граждански дела, но и всички международни граждански дела, образувани пред БГ правораздавателни, изпълнителни, обезпечителни или охранителни органи. В това се състои основната отпращаща процесуална норма, важаща във всички държави, изразена кратко като важимост на закона на съда по всички граждански дела образувани пред местен орган .

За тази важимост е необходимо делото да е образувано пред местен орган и то да е свързано по всички свои елементи с чужда държава. Основанието за важимост на закона на съда е, че когато упражнява възложената му държавна власт държ. орган не може да се ръководи от чуждия закон, а само от закона на държавата, от чието име действа. По правило процесуалните действия се извършват на територията на държавата, в която е седалището на сезирания орган. Законът на съда важи както за процесуалните действия на сезирания съд, така и за процесуалните действия на страните.

Предмет на международното гр. дело може да бъде правоотношение регулирано от чуждия материален закон. Страни по него могат да бъдат чужденци, чиято право – и дееспособност се уреждат от чуждия закон. Местната процесуална форма може да се окаже несъответна на чуждото материалноправно съдържание и да изпадне в противоречие с него. За да се избегне противоречието, се налагат известни отклонения от важимостта на закона на съда, свързани с въпросите относно процесуалната правоспособност и дееспособност; за доказателствената тежест и т.н. Затова по тези въпроси нашият съд би трябвало да приложи чуждият закон. Чуждестранният процесуален закон ще се приложи доколкото неговото прилагане не противоречи на обществения ред.

При изпълнение на чуждестранни съдебни поръчки, нашите съдилища прилагат БГ процесуален закон. По молба на чуждия съд може да бъде приложено процесуалното законодателство на съответната чужда държава, ако то не противоречи на основните принципи на правото на РБ и не застрашава общ. ред и сигурност на РБ. До прилагане и зачитане на чуждия закон от наш съд се идва и във връзка със зачитане и изпълнение на чуждестранни защитни или охранителни актове у нас.

ОСОБЕНОСТИ НА ДОКАЗВАНЕТО

Доказването по международни гр.дела се отличава от доказването по местни гр. дела по ред особености, които са: а) важимост на чуждия закон относно доказателствената тежест; б) доказване чрез доказателства, събрани в чужбина от чужд съд; в) доказване чрез документи издадени в чужбина; г) доказване на чуждия материален закон приложим относно спорното право.

Всяка страна носи тежестта на доказване на фактите, от които извежда годни за себе си правни последици. Тези последици се определят от материалния закон . Този закон е меродавен за разпределение на тежестта на доказване. Когато чужд закон урежда спорното пр-ние, така че определя фактите релевантни за него, то именно той, а не БГ закон ще е меродавен за разпределение на тежестта на доказване.

Събраните в чужбина от чужд съд доказателства (свидетелески показания, заключения на вещи лица) по поръчка на наш съд по образувано от него дело, имат същото док-но значение, което имат док-та събрани от нашия съд. Нашият съд е длъжен да ги обсъди и вземе предвид, след като са събрани законосъобразно било според правилата на чуждия, било според правилата на нашия процесуален закон.

Издаденият в чужбина документ има док-на сила, която му предава чуждия закон. С тази сила нашият съд трябва да се съобрази при условие, че чуждия закон не противоречи на нашия общ. ред. Не може да има сила у нас документ, който с оглед на изискванията на чуждия закон е нищожен. Квалификацията на документа като официален или частен ще стане според нашето право. Оспорването на истиността на чужд документ става по правилата на нашия закон .

Нашият съд е длъжен да знае БГ закон, такова задължение той няма относно чуждия материален закон. Затова действащите в др.държава правни норми следва да бъдат доказани от страната, която се позовава на тях, когато те са неизвестни на съда и той не е успял да ги издири. Доказателствените средства относно чуждия закон трябва обаче да бъдат представени по делото за да могат да бъдат обсъдени с участието на страните. Съдът не може да се позовава на док-ва относно чуждия закон несъбрани по надлежния ред. Когато съдът разполага с чуждо тълкуване на чуждия закон даден от компетентен орган от чуждата държава, нашият съд трябва да предпочете това тълкуване.

Неправилното прилагане на чуждия закон (доказания) е основание за отмяна на решението. Ако чуждият закон не бъде доказан, той не може да бъде приложен и законодателната празнота ще бъде попълнена от БГ закон.

ОТВОД ЗА ВИСЯЩ ПРОЦЕС В ЧУЖБИНА

Макар и местното дело да е образувано по-късно (след чуждестранното), местното преодолява чуждестранния процес. Висящият чуждестранен процес не е основание нито за отвод за висящия процес, нито за отвод за връзка м/у делата. Ако развитието по чуждото дело изпревари развитието по местното дело, местният висящ процес ще трябва да бъде прекратен въз основа на чуждото решение (преодоляването става по силата на договори за взаимна помощ). От гледна точка на нашия закон, единственото влязло в сила решение е решението на нашия съд, чуждото решение ще преодолее нашето само ако е постановено по дело, образувано, след като чуждото решение е влязло в сила и то при условие, че чуждото решение бъде признато у нас по реда на ГПК.

 

 

Източник: microslushalka.eu

Вашият коментар