22/10/2020

Индивидуална петиция № 1098/2018г. от член на сдружението до комисията по петиции на ЕП

ДО КОМИСИЯТА ПО ПЕТИЦИИТЕ

КЪМ ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ

От Марио Виденов Живков,

с ЕГН: ………………………….,

лично и като заместник-председател на „Сдружение на потърпевшите от частните съдебните изпълнители и съдебната система – Солидарност“

с адрес за кореспонденция: гр. София, ул. „Пиротска“ №5, ет. 3, оф. 7,

тел. за връзка: 08 766 711 09

mail: sdsolidarnost@gmail.com;

office@sd-solidarnost.com

 

П Е Т И Ц И Я

 

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА ЧЛЕНОВЕ НА КОМИСИЯТА ПО ПЕТИЦИИ,

С настоящата жалба се обръщам към Вас за съдействие и решаване на проблема съобразно предоставените Ви правомощия тъй като българските институции не обръщат му необходимото внимание, а дори се опитват да заличат следите от него!

***

От фактическа страна съм сключил договор за покупко-продажба на недвижим имот (13.12.2005 г.) – закупил съм къща и дворно място по нотариален акт и скица. За да се признае правото на собственост върху недвижимия имот, поискахме извършване на обстоятелствена проверка от името на стария собственик. В хода на процедурата пуснах молба до съда с искане за възбрана на недвижимия имот. През месец януари 2006 г. пуснах молбата за това в съда, която остана без разглеждане в законоустановените срокове. Това беше причината след около два месеца от това да внеса втора искова молба за възбрана на имота. На 01.03.2006 г. възбраната беше допусната – след около два месеца от подаване на първата молба, но за това бях уведомен едва към края на месец март посочената година, като в това време бях поискал друга възбрана, която отново излезе доста след установените срокове. Когато процедурата по обстоятелствената проверка приключи, поканих предишната собственичка за сключване на окончателен договор, след което през януари 2007 г.  придобих имота.

През 2009 г. реших да продам гореспоменатия имот и сключих договор за покупко-продажба чрез банков кредит и с купувача внесохме първоначално изискуемите документи в банката за обследване на имота. По този повод се установи, че върху имота все още стоят възбраните, поискани от мен през 2006 г., след което проведох многократни срещи с и получих консултации от адвокати, които ме информираха, че е трябвало до шест месеца от придобиване на имота от мен те да бъдат служебно заличени (Определение № 49 от 01.02.2010 г. по ч. гр. д. № 13/2010г., ІІ г. о. на ВКС). Това парадоксално не се е случило и отключи поредица от материални и нематериални вреди, които настъпиха за мен. Отправих молби за заличаване на възбраните, а докато получа одобрение за заличаването им, беше изтекъл срокът за получаване на кредита от купувача, поради което сделката не се състоя. Това от своя страна доведе да претърпя неустойка по договора.

Загубих много купувачи затова, че възбраните са останали дълго време, въпреки че вече е прехвърлен имотът на мое име и възбраните са обезсилени, тъй като тълкуванията на закона не са еднозначни, това с времето стана причина да загубя много клиенти – всичко това водеше до съмнения за нередовност в документацията. Въпреки това през се 2010 г. появиха се купувачи, с които пред нотариус оформихме нотариален акт за покупко-продажба и уточнихме дата за изповядване на сделка. Беше необходимо да взема от Агенцията по вписванията Удостоверение за вписвания, отбелязвания и заличавания за имота, където беше установено, че има наложена възбрана върху имота от ЧСИ Александър Бизов по искане на банката кредитор по потребителски, а не ипотечен кредит. За това не бях уведомен нито от банката, нито от частния съдебен изпълнител. Това стана причина купувачите да се откажат от имота. В тази връзка направих опит с молба до частния съдебен изпълнител и банката да сваля възбраната върху посочения имот, а да посоча като обезпечение върху друго движимо и недвижимо имущество, както и банковите сметки, които за размера на задължението ми бяха достатъчни за размера на задължението. Целях да се извърши посочената по-горе сделка, чрез която за мен можеше да възникне възможност да се издържам сам и да мога да покрия задължения, които изникнаха по ипотечен кредит, по който в полза на трето лице беше ипотекирано жилището на родителите ми. Впоследствие жилището на родителите ми беше продадено, тъй като не можех да покрия задълженията по имота. Озовах се в безизходно положение, тъй като запорите и възбраните върху несеквестируемото ми имущество си останаха (ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2013, гр.София, 26 юни 2015 год. на Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегия). Изпитвам затруднения при намиране на работа, тъй като работодателите се притесняват запорите да не рефлектира върху тях. Това ми нанася допълнителни морални и материални вреди вече над 8 години.

Обърнах се към всевъзможни институции в страната с очакване пороците по делата ми да бъдат видени и премахнати, тъй като те са налице и са груби, но срещнах бездействие и некомпетентност от страна на всичките адресати.

Накратко:

По делата ми липсват следните валидни съдебни актове и надлежни съдебни мотиви съгласно чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България:

– Разпореждане за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение;

– Разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на издадената заповед за изпълнение;

– Разпореждане за издаване на изпълнителен лист;

– Разпореждане за оправомощаване на ЧСИ Александър Бизов да бъде връчител на съдебните актове по делото по чл. 42, ал. 2 ГПК.

– Молба по чл. 42, ал. 2 от ГПК от взискателя до съда съобщенията да бъдат връчени от ЧСИ и разноските да са за сметка на страната.

– По делото липсва и съобщение по чл. 55 ГПК, Наредба №7, чл. 2, т. 20, Приложение № 20, което удостоверява, че заповедта за изпълнение и препис от разпореждането, въз основа на което е издадена, са връчени същите.

 ***

От друга страна са налице нарушения на правото на Европейския съюз, които се изразяват в следното:

  1. НЕРЕГЛАМЕНТИРАНА ДЪРЖАВНА ПОМОЩ

По този начин се създава нерегламентирана държавна помощ в полза на мнимия кредитор най-малко в четири момента –

  1. При заплащане на държавната такса – в заповедното производство тя е 2%, а в исковото – 4%;
  2. Въпреки препоръката, отразена в РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 1896/2006 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 12 декември 2006 година в полза на мнимия кредитор за сметка на набедения длъжник се начисляват огромни адвокатски хонорари, несъответстващи на извършената работа, но определи императивно като минимум;
  3. Мнимия кредитор си избира частен съдебен изпълнител по своя преценка, на когото също заплаща „такси“ в огромни размери;
  4. Частния съдебен изпълнител сам, по своя преценка безконтролно оценява имотите на набедения длъжник обичайно 3-4 /често и повече/ пъти ( в моя – 10-20 пъти) под пазарната им стойност. Поради наложените запори и възбрани на имуществото на мнимия длъжник същия няма възможност нито да плати доброволно като продаде свое имущество на пазарни цени, нито да представи обезпечение за спиране на изпълнителното производство и мнимия кредитор/лично или чрез подставени лица/ придобива атрактивни имоти на цени няколко пъти под пазарните за сметка на набедения длъжник, като обичайно към този момент дължимата от същия сума е нарастнала в пъти.

5.В полза на банките априори, по силата на закона /чл.417ГПК/ се създава възможност за получаване на непозволена държавна помощ, доколкото на същите, въз основа на документ, издаден от самите тях и при липса за каквито и да било изисквания за удостоверяване или проверка на сключения от същите договор за неравноправни клаузи и спазване на правилата за конкуренция, при държавна такса в размер на 2% се издава заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на който да започнат принудително изпълнение срещу набеден длъжник преди той изобщо да разбере за техните претенции.

В тази връзка е и Решение на Комисията (ЕК) от 30 януари 2008 година относно Държавна помощ C 35/06 (ex NN 37/06) приведена в действие от Швеция в полза на Konsum Jämtland Ekonomisk Förening

  1. НАРУШЕН ОСНОВЕН ПРИНЦИП НА ПЕС, ЗАЛЕГНАЛ В ЧЛ. 47 и чл. 21 ОТ ХАРТАТА НА ОСНОВНИТЕ ПРАВА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

В производството по издаване на заповед за изпълнение е нарушен основен принцип на ПЕС, залегнал в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Съгласно чл. 47 от тази Харта, параграфи 1 и 2, „Всеки , чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от  независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван”. Уредените в чл. 47 от Хартата права, съответстват на правата на „справедлив процес” и на „ефективни средства за защита”, утвърдени като основни права на човека в чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧ. Правото на справедлив процес, прогласено в чл. 6 от ЕКПЧ създава процесуални гаранции за разглеждане на правните спорове при спазване на върховенството на закона и осигуряване на достъп до правосъдие. Правото на достъп до съд включва възможността всяко физическо или юридическо лице да се обърне към съд и да представи своите доводи и доказателства.  Издавайки заповед за незабавно изпълнение по този ред, съдът  лишава мнимия длъжник от възможността да ползва ефективни средства за защита предвид ограничените възможности и липсата на достатъчно информация относно действията и мотивите на съда /поради липсата на редовно издадени и връчени актове/, както   и с оглед на обстоятелството, че обжалването на издадената заповед се извършва само на формални основания, без провеждане на исково, състезателно производство.

Обръщам Ви внимание, заповедта по чл. 417 от ГПК противоречи на решението от 15.05.1986 г. по делото „Jonston” 222/84, задължаващо държавите -членки да имат ефективен съдебен контрол и ефективна правна защита спрямо всеки акт, предявен пред националния съд до последна инстанция, т.е. актовете са обжалваеми.

Твърдя също така, че съдът на Република България е нарушил и чл. 21 от Хартата на основните права, тъй като  е налице дискриминация при упражняване на правото ми за предоставяне на ефективни средства за правна защита и на правото ми за справедлив съдебен процес между. Всички други правни субекти в Република България, срещу които не се претендира вземане, обосновано с някой от документите по чл. 417 от ГПК, имат правото да бъдат страни в исков състезателен процес, в хода на който да се установи основателността, респективно неоснователността на претенция срещу тях със всички доказателствени средства и способи, регламентирани в ГПК и едва след като се докаже по този начин дали предявения срещу тях иск е основателен, да се пристъпи към принудително изпълнение на доказаното пред съд вземане. На мен, само въз основа на твърдението, че съм длъжник, в хипотезата на незабавното заповедно производство по чл. 417 от ГПК, за разлика от останалите правни субекти, не ми е предоставена възможността да се разгледа по исков път основателността на претенцията на лицата, твърдящи, че имат качеството на кредитор. /дело С-432/05 Unibet с решение от 13.03.2007 г. –  „Принцип на ефективната съдебна защита“/

До тук е налице достатъчно тежко нарушение на прилагане на норма от националното право – заповедно производство – при липса на правна защита /или /пазар на финансови услуги -Директива 2004/39/ЕО и СЕ/ по силата дело С-432/05 Unibet с решение от 13.03.2007 г.с § 37 .В самото начало следва да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика принципът на ефективната съдебна защита представлява основен принцип на общностното право, който произтича от общите конституционни традиции на държавите-членки, който е записан в членове 6 и 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (Решение от 15 май 1986 г. по дело Johnston, 222/84, Recueil, стр. 1651, точки 18 и 19, Решение от 15 октомври 1987 г. по дело Heylens и др., 222/86, Recueil, стр. 4097, точка 14, Решение от 27 ноември 2001 г. по дело Комисия/Австрия, C 424/99, Recueil, стр. I 9285, точка 45, Решение от 25 юли 2002 г. по дело Unión de Pequeños Agricultores/Съвет, C 50/00 P, Recueil, стр. I 6677, точка 39 и Решение от 19 юни 2003 г. по дело Eribrand, C 467/01, Recueil, стр. I 6471, точка 61) и който също е потвърден с член 47 от прогласената на 7 декември 2000 г. в Ница Харта на основните права на Европейския съюз (ОВ C 364, 2000 г., стр. 1).

Спрямо лицата, представящи се за мои кредитори е налице непозволена държавна помощ, даваща им възможност вместо законоустановената държавна такса в размер на 4% да заплатят такса от 2% и само въз основа на твърдения да ме обявят за длъжник, без да ми бъде предоставена възможност за пълноценна защита и без каквато и да било необходимост  доказване на твърденията им /още повече че в конкретния случай дори от външна страна представените доказателства не обосновават наличието на задължение, а указват на възможно престъпление/.

  1. НАРУШЕНИЯ НА ДИРЕКТИВА 93/13

Нарушението в нашето законодателство се изразява в неспазване на изискванията за спазване на ефективното прилагане на Директива 93/13, формулирани във задължителната практика на Съда на ЕС – постановяваните преюдициални заключения. Съгласно практиката на Съда в Люксембург, националните съдилища са длъжни СЛУЖЕБНО ДА ИЗВЪРШВАТ ПРЕЦЕНКА ДАЛИ В ПОТРЕБИТЕЛСКИТЕ ДОГОВОРИ СА НАЛИЦЕ НЕРАВНОПРАВНИ КЛАУЗИ, СЛУЖЕБНО ДА СЪБИРАТ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА НАЛИЧИЕТО НА ТАКИВА КЛАУЗИ, и то не само в рамките на исковите, но и  В ЗАПОВЕДНИТЕ ПРОИЗВОДСТВА, винаги когато дадена държава – членка е въвела този институт в националното си законодателство.

Съдът на Европейския съюз в редица преюдициални заключения е постановил, че процесуалната  уредба на испанското право, сходна с  българското заповедно производство, регламентирано в чл. 417 от ГПК и свързаните с тази норма разпоредби, която не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно неравноправния характер на клаузите в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение, (в този смисъл Решение от 21 ноември 2002 г. по дело Cofidis, C-473/00, точка 35, Решение по дело Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 53). Съдът многократно е постановявал, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, предвид характерът и значимостта на обществения интерес, на който се основава защитата, гарантирана от Директивата на потребителите, за да бъде компенсирана неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (вж. в този смисъл Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C240/98—C244/98, точка 26, Решение по дело Mostaza Claro, C-168/05, точка 38, Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C-243/08,  точка 31, Решение по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08, точка 49, Решение по дело Aziz C-415/11, точка 46, Решение по дело Barclays Bank SA, C280/13, точка 34. Съдът е категоричен, че ефективната защита на потребителите може да бъде гарантирана само ако на националния съд бъде признато правото да преценява служебно такава клауза / Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C240/98—C244/98/.

Ролята, възложена на националния съд от правото на Съюза в разглежданата област, не се ограничава само до правото да се произнесе относно евентуално неравноправния характер на договорна клауза, а също включва задължението служебно да разгледа този въпрос, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства (вж. Решение по дело Pannon GSM, C-243/08, точка 32, Решение по дело Banco Español de Crédito SA, C-618/10,).

Съдът на Европейския съюз с  преюдициално заключение по делото VB Pénzügyi Lízing, C-137/08г. вменява на националния съд  задължението не само служебно да установява дали дадена клауза е неравноправна, но и задължението служебно да проведе съдебно дирене и  да събира доказателства, за да установи правните и фактическите обстоятелства, необходими за преценката дали е налице неравноправна клауза. Това задължение националният съд има както в  състезателно производство, образувано след възражение на потребител срещу заповед за изпълнение (Решение по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08,), така и в рамките на заповедните производства (така изрично е постановено в Решение по дело Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 44).

Съдът на Европейският съюз е категоричен, че защитата на потребителите, гарантирана от Директива 93/13 се разпростира и в случаите, когато в рамките на заповедното производство потребителят не е подал възражение срещу подаденото заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение.  (Решение по дело  Banco Español de Crédito SA, C-618/10,  Решение по дело дело Aziz C-415/11,  Решение по дело Barclays Bank SA vs Sara Sánchez García,Alejandro Chacón Barrera, C-280/13, и мн.др).

Посочените нарушения на ПЕС се осъществяват със заблуждаваща практика на България, включително и на Народното събрание, което всячески отказва да отмени същата.

Налице е нарушение на ПЕС, като въпреки че България е уведомена с СОМ(2014)144/11.03.2014 г. за задължение по прилагането му от магистрати, адвокати, съдебни изпълнители, както и върховенството му по СОМ(2014)158 и Европейската Комисия, е завела по EU Pilot рег.№ 8135/15/JUST и явно е запозната със системния проблем, както има и притежава доказателства за това.

Още повече, че самата Европейска Комисия публично е афиширала задължението си за контрол по върховенството на закона на ПЕС във всички държави-членки чрез прессъобщение IP-14-237/11.03.2014 на ЕК.

  1. НЕСЪОТВЕТСТВИЕ НА БЪЛГАРСКОТО ЗАПОВЕДНО ПРОИЗВОДСТВО С РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 805/2004 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ

Съобразно РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 805/2004 понятието „безспорни вземания“ покрива всички положения, при които кредитор при установена липса на каквото и да е оспорване от страна на длъжника относно естеството и размера на парично вземане е получил или съдебно решение срещу длъжника, или документ, подлежащ на изпълнение, който изисква изричното съгласие на длъжника, което се дава или със съдебна спогодба, или публичен документ. В българското заповедно производство по чл.410 ГПК целта на производството е не установяване на самото вземане, а само проверка дали същото е спорно/ТР 4/2013г. на ОСГТК задължително за всички съдилища/. Следователно задължение на съда е да установи безспорността на вземането, проверявайки дали е налице една от хипотезите по чл.5 от РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 805/2004 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА при спазване на   предвидените в чл. 12 от същия  минимални изисквания за съдебната процедура, която води до съдебно решение, за да се гарантира, че длъжникът е информиран за съдебните действия срещу него, по такъв начин и в такова време, за да може да организира своята защита, за изискванията по активното му участие в съдебната процедура за оспорване на вземането, както и за последствията от неучастието, доразвити в чл.13 от   РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 1896/2006 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 12 декември 2006 година: за създаване на процедура за европейска заповед за плащане ищецът следва да бъде задължен да предостави информация, която е достатъчна за установяването и подкрепата на вземането, за да може ответникът да направи добре информиран избор дали да се противопостави на вземането, или да не го оспорва и чл. 18 от същия: Освен че на ответника се предоставя цялата информация, свързана с вземането, съгласно представеното от ищеца, той трябва да бъде уведомен за правното значение на европейската заповед за плащане, и по-специално за последиците от неоспорването на вземането. Тези изисквания следва да са залегнали и в българското заповедно производство както на основание зачитане на основните права и отчитане на принципите, които са признати по-специално от Хартата на Европейския съюз за основните права и задължението да се гарантира пълно зачитане на правото на справедлив процес, признато от член 47 от Хартата, така и на основание на принципа за примат на правото на съюза над националното право и директния му ефект. Тези изисквания в никаква степен не се спазват в националното право. На набедения длъжник се връчва една заповед за изпълнение, в голяма част от случаите дори несъответстваща напълно на действителните претенции на заявителя, без в нея да са изложени каквито и да било мотиви и аргументи за издаването и още по-малко същата е придружена с документите, представени от заявителя, като българския съд избягва да издава разпореждане, в което да мотивира решението си да уважи искането за издаване на заповед за изпълнение, с издаването каквото мотивирано разпореждане, придружено с документите, представени от заявителя единствено би могло частично да бъде спазено изискването за достатъчна информираност на набедения длъжник.

Още по-тежко е положението с чл. 417 от ГПК. На практика, при издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документите по чл. 417 от ГПК, първо се образува изпълнително дело срещу  лицето, за което се твърди, че е длъжник и едва известен период след като е инициирано принудителното изпълнение, би могло да се образува исково производство/ ако набеденият длъжник случайно разполага със средства да си осигури адвокат, след наложените му възбрани и запори на всичко, с което разполага и прояви изключителна настойчивост да се снабди с копия от намиращите се в кориците на делото документи и да доразвие/да си доизмисли/ закона с оглед на липсата на издаване и връчване дори на подлежащи на самостоятелно обжалване актове. Често в практиката исковият процес приключва след като вече се е развило и е приключило изпълнителното дело. Това е така защото лицето, за което се твърди, че има дълг, има изключително ограничени права за защита в заповедното производство. Лицето  има право да подаде възражение срещу заповедта по чл. 415 от ГПК /ако такава изобщо му бъде връчена/, но съгласно чл. 420 от ГПК, това възражение не спира принудителното изпълнение на заповедта.  При подадено възражение, съдът указва на кредитора, поискал издаването на заповед по чл. 417 от ГПК, че следва, в едномесечен срок, да предяви иск за установяване на вземането си. Съгласно чл. 422, ал. 2 от ГПК, предявеният иск отново не спира допуснатото незабавно изпълнение.  Набеденият длъжник има право отделно да обжалва пред въззивния съд и разпореждането за допускане на незабавно изпълнение, но такова обичайно изобщо не се издава.

Съгласно нашето законодателство принудителното изпълнение може да бъде спряно само в хипотезите по чл. 420 от ГПК, когато длъжникът  изпълни едно от следните законови изисквания алтернативно:

а/ представи надлежно обезпечение /според установената съдебна практика, обезпечението трябва да е представено с възражението и следва да бъде  в размер на дължимата сума, заедно с лихвите до датата на депозиране на възражението. Това се оказва практически невъзможно тъй като към този момент са запорирани всички средства на набедения длъжник и са възбранени всички негови имоти, особено ако същите са достатъчно атрактивни/.

б/ или когато искането на длъжника за спиране на изпълнителните действия е подкрепено с убедителни писмени доказателства, че това лице не дължи.

По този начин законът (ГПК) дава на българските съдилища широка свобода на преценка дали да спрат изпълнението, като те рядко /почти никога/ не постановяват спиране на това основание.

За тази втора хипотеза следва да се има предвид, че дори при липса на дълг или при наличие на дълг в по-малък размер от претендирания от кредитора, поради едностранния, формален и несъстезателен характер на заповедното производство,  в рамките на това производство не се събират доказателствата, допустими в общия исков процес. На практика са налице случаи, в които заповедният съд е отказвал спиране на това основание, а впоследствие исковият съд е отхвърлял предявения от мнимия кредитор иск по чл. 422 от ГПК, образуван след подаване на възражение по чл. 415 от ГПК срещу издадената заповед за незабавно изпълнение. Поради обстоятелството, че в заповедното производство по чл. 417 от ГПК, първо се провежда принудително изпълнение, а едва след това исково дело, необосновано,  чрез  налагане на обезпечителни мерки и чрез продажбата на имуществото чрез някой от способите, предвидени в ГПК, се навлиза в имуществената сфера на лицето-мним длъжник или на длъжника на дълг, който е в по-малък размер от претендирания в заповедта. Съгласно нашето национално законодателство, в тези случаи длъжникът, след отхвърляне на иска срещу него, има право да се снабди с обратен изпълнителен лист срещу мнимия кредитор, но само за паричната сума, която е изплатена на този мним кредитор за извършените в изпълнителното дело продажби на имуществото на длъжника, без да има възможност в патримониума му да бъдат реституирани движимите и недвижимите вещи, които са били предмет на тези продани. С оглед на обстоятелството, че по нашето право, оценката на имуществото, върху което се извършва принудително изпълнение не подлежи на обжалване, то това имущество се продава в пъти под реалната му пазарна цена и на мнимия длъжник в тези хипотези се възстановява парична сума, която не съответства на реалната стойност на продаденото негово имущество.

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,

Обръщам се към Вас като последна лична и обществена надежда за намиране на изход от тази порочна практика, поддържана, подкрепяна и прикривана от българските институции и тъй като съгласно практиката на Съда на ЕС, когато е невъзможно националната правна уредба да бъде тълкувана и приложена по начин, съответстващ на изискванията на правото на Съюза, националните юрисдикции и административните органи имат задължението да приложат правото на Съюза в неговата цялост и да защитят правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост оставят без приложение разпоредбите от вътрешното право, които са в противоречие с него (вж. в този смисъл Решение от 22 юни 1989 г. по дело Costanzo, 103/88, Recueil, стр. 1839, точка 33, Решение от 11 януари 2007 г. по дело ITC, C 208/05, Решение по дело Fuß).  Ежедневно в България съдът и съдебните органи пренебрегват правото на справедлив съдебен процес на „длъжниците“ и нарушават ХОПЕС.

Преди да приключа с изложението, искам да обърна внимание на факта отново, че проблемът е огромен и касае съдбата на милиони българи, граждани на ЕС. Съдът и частните съдебни изпълнители, от една страна, нарушавайки масово закона по един и същи начин, са създали една привидно валидна съдебна практика, което е причина огромна част от длъжниците, от друга страна, да не търсят и отстояват правата си, тъй като им е втълпено, че с такива не разполагат.

Проблемът не само е личен, не само е национален, но и наднационален.

 

14.11.2018 г.

гр. София

С уважение: Марио Живков

 

Изтегли в word файл!

 

Отовор от ЕП относно регистрация на личната петиция под № 1098/2018г.

 

Регистрация на peticiq № 10982018г. JMV do EC

Вашият коментар