21/10/2020

Индивидуална ПЕТИЦИЯ – №0051/2019г. от Е. В. И. до ЕК

ДО КОМИСИЯТА ПО ПЕТИЦИИТЕ

КЪМ ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ

 

От Е……..а В.И.

с адрес за кореспонденция: гр. София, ул. „М……..“ №……

тел. за връзка: 088…………5

 

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА ОТ КОМИСИЯТА ПО ПЕТИЦИИ КЪМ ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ,

Настоящата петиция подавам като потърпевша от закононарушенията на съда и частните съдебни изпълнители, които неспазвайки правото на Европейския съюз, нарушават основните права на българските граждани като европейски такива, залегнали в ХОПЕС.

Петицията ми  има за задача да изложи аргументирано отказа на органите на съдебната власт по прилагане примата на Правото на Европейския съюз в България – в българското законодателство се съдържат законови разпоредби, които противоречат на  Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и на принципа на ефективност.

Основните закононарушения, извършени от съда и ЧСИ са следните:

  1. Съдът не е издал валидни самостоятелни разпореждания с мотиви.

Съгласно чл. 417 и сл. от българския Граждански процесуален кодекс, титулярите на определени правни актове, изброени в тази разпоредба, имат правото да бъдат снабдени от българските съдилища със заповед за изпълнение, въз основа на документ. Като порочният момент идва оттам, че в производството по издаване на заповед за изпълнение често не бива издаден предходен валиден съдебен акт – разпореждане. От друга страна обаче съобразно чл. 406, ал. 1 ГПК, в заповедното производство съдът е задължен да извърши проверка, за да прецени дали следва да издаде изпълнителен лист. Преценката си дали са налице тези изисквания, или не, съдът е задължен да изложи в отделен писмен съдебен акт – Разпореждане. Издаването на същото е правно основание за издаването на заповедта за изпълнение и същото е неразривно свързано с нея, като по правната си същност то е изпълнително основание. Неиздаването на отделния писмен съдебен акт – Разпореждане, изцяло опорочава цялото заповедно производство и конкретно издадената заповед за изпълнение, както и последващото образувано изпълнително производство.

Разпореждането като отделен писмен акт на съда следва да е надлежно мотивирано, като  в него съдът изложи мотивите си по фактологията и по правото и да изложи логиката на разсъжденията си защо приема заявлението за основателно и представените с него писмени доказателства за редовни и законосъобразно съставени и издава заповед за изпълнение. Това разпореждане следва да бъде надлежно мотивирано и тъй като същото е основният акт на съда, въз основа на който се определя изхода на производството: дали ще се издаде, или ще се откаже исканата заповед, то неговото съдържание следва да е като на съдебно определение и решение. То следва да съдържа всички задължителни реквизити, каквито следва да съдържат съдебните определения и решения (чл. 254 от ГПК).

Следователно при неиздаването на тези съдебни разпореждания е налице нищожност на всички последващи актове на съда и ЧСИ като издадени без валидно правно и процесуално основание.

В огромната си част делата са изначално опорочени от районните съдии, които умишлено не издават съдебни актове (разпореждания), които трябва да са следните:

– Разпореждане за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение;

– Разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на издадената заповед за изпълнение;

– Разпореждане за издаване на изпълнителен лист;

– Разпореждане за оправомощаване на ЧСИ (посочва се кой е частният съдебен изпълнител) да бъде връчител на съдебните актове по делото по чл. 42, ал. 2 ГПК.;

  1. Съдът не е издава съответните съобщения за връчване на заповедта и преписа от неиздаденото разпореждане съгласно чл. 55 ГПК, Наредба №7, чл. 2, т. 20. Това по съществото си е документна измама, извършвана умишлено от длъжностно лице с користна цел-въвеждане на длъжника в заблуда за да се обърка, да не разбере и да не реализира законното си право на защита, което да даде възможност да се продължи изпълнителното производство и да се разпродаде имуществото и имотите му на безценица!;
  2. Съдът не е извършва връчване на заповедта за изпълнение и преписа на разпореждането, съгласно чл. 7, ал. 2 от ГПК и чл. 418, ал. 5 от ГПК чрез служител на съда и не приключва делата, а ги премества в т, нар. „тъмна стая“, за наличието и предназначението на която е налице официално изявление на Софийския районен съд;
  3. Съдът допуска, без да има подадена молба от заявителя по заповедното производство за връчване на книжата от ЧСИ, препис от заповедта и оригиналът на изпълнителния лист да напуснат кориците на делото и то преди да бъдат връчени от никого книжата по делата. По този начин не е влязла в сила нито една заповед за изпълнение и разпореждането, с което се допуска незабавното изпълнение на вече издадената заповед за изпълнение;
  4. Всички съдии издават заповед за изпълнение и изпълнителен лист по нередовни заявления, тъй като не са окомплектовани книжата и вземанията не са безспорни, с което се нарушава законът – чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК;
  5. Частните съдебни изпълнители не връчват книжата по заповедните производства и самата заповед за изпълнение.
  6. ЧСИ не са оправомощени от съда да връчват съобщенията вместо служител на съда съгласно чл. 42, ал. 2 от ГПК, а издават покани за доброволно изпълнение (поканата е съобщение по чл. 55 ГПК, Наредба №7, чл. 3, т. 1, Приложение №21), като по този начин превишават правата си;
  7. ЧСИ или преправят поканата за доброволно изпълнение в частта, че се прилага заповедта за изпълнение, или удостоверяват невярното събитие, тъй като самите заповеди все още се намират в кориците на заповедните дела, което е лесно проверимо от прокуратурата и същото би могло да се квалифицира като документно престъпление, извършено от ЧСИ.
  8. ЧСИ не издават разпореждане (постановление) за образуване на изпълнително дело и не го връчват, за да може да бъде обжалвано;
  9. ЧСИ преминават към принудително изпълнение по невалиден изпълнителен процес.

При действащия законов регламент на заповедно производство и този на изпълнителното производство по образуваното изпълнително дало въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение и ИЛ, се създава гарантирана от закона възможност съдебният изпълнител да наложи запор върху парични средства на длъжника и възбрани върху неговите имоти, на само преди да е доказана безспорност на заявената в заповедното производство претенция, но преди още длъжникът да е получил заповедта за незабавно изпълнение и ИЛ и да е разбрал въобще за заведените срещу него производства. на длъжника, без да е имал възможност да се защити.

Чрез действащия Граждански процесуален кодекс заповедно производство и изпълнителен процес водят до пълна неравнопоставеност на заявителя – взискател и длъжника, което е недопустима форма на узаконена дискриминация, както и до злоупотреби с ползването на съда и съдебните изпълните за незаконни и користни цели.

Като доказателство за всичко гореизборено, Ви представям фактическата обстановка по движението на мое конкретно дело:

По частно гражданско дело №19373/11 г. СРС аз като физическо лице съм поръчител по кредит, получен от „Метропол Пропъртис“ ЕООД от Българо-Американската Кредитна Банка. През 2011 г.  БАКБ пристъпва към заповедно производство към Софийски районен съд само с извлечение от банковата сметка като документ по чл. 417, т. 2 от ГПК и въпреки, че аз като ФЛ нямам сметка в банката, съм посочена като длъжник-поръчител, което е изцяло невярно събитие и факт, послужил за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист.

В конкретния случай съдът е издал заповед и изпълнителен лист по отношение на мен, без да е извършил задължителната проверка за неравноправни клаузи в договора и в нарушение на чл. 147 от Закона за задълженията и договорите, съгласно който поръчителят остава задължен до шестмесечен срок от прекратяването на договора. В случая са изминали повече от шест месеца и моите задължения за плащане отпадат по силата на закона, като това не е констатирано от съда и представлява грубо нарушение, неспазване или непознаване на посочения. Издадената заповед и изпълнителният лист са в нарушение на закона – чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК. По делото липсват издадени валидни съдебни актове – разпорежданията, описани по-горе в изложението. Същите поради липса на форма, номер, дата, подпис на съдията, мотиви и диспозитив са нищожни – усни, неиздадени. Съдът е допуснал изпълнителният лист да напусне кориците на делото, преди да бъде дадена възможност на мен като длъжник да обжалвам разпореждането за неговото издаване. В това производство съдебното изпълнително основание е разпореждането, с което се допуска незабавното изпълнение на заповедта (неиздадено), а не изпълнителният лист, който е само един титул.

Частният съдебен изпълнител ЧСИ Ренета Милчева с рег. №790, район на действие СГС, е образувала изпълнителното дело без валидно съдебно изпълнително основание, а само с изпълнителен лист и нестабилизирана заповед за изпълнение в грубо нарушение на закона и е наложила запор на моя банкова сметка, от която са изтеглени 6 000 лв., без да има правно основание за това и без да има валидно разпределение на сумата преди това. По този начин са ми причинени материални и морални вреди – обезверена от българското разбиране за законодателство и неговото приложение от страна на съдебните ни органи. Същият запор продължи над пет години и беше пречка за нормалното ми съществуване. Частният съдебен изпълнител не ми е връчил заедно с поканата за доброволно изпълнение всички книжа и актове по заповедното производсво, които имам право да обжалвам. За същото съм възпрепятствана, тъй като съдът не е издал валидни съдебни актове и не е осигурил тяхното навременно връчване чрез призовкар на съда. По делото липсва искане от заявителя книжата да бъдат връчени по чл. 42, ал. 2 от ГПК – от ЧСИ или ДСИ. Същото дело беше съхранявано в т.нар. „тъмна стая“ повече от три години от датата на издаване на заповедта поради липса на посоченото връчване по-горе. С това ми е нарушено правото на справедлив и ефективен съдебен процес, заполжени в чл. 7 от ГПК, както и в чл. 47 от ХОПЕС.

Подадените от мен възражение и частна жалба бяха оставени без разглеждане от съда с аргумент, че срокът за обжалване е изтекъл, а същият не е започнал да тече, видно от описаното, тъй като не е налице връчване на актове и книжа по делото.

Обобщено:

Не се издават и не се връчват документи на длъжниците и не удостоверява това с необходимите разписки. Вместо това съдът позволява на взискателите да получат изпълнителните листове по делото. Частните съдебни изпълнители не връчват на длъжниците пълните комплекти документи – неиздадени разпореждания (устни), документите в копие, въз основа на които са издадени заповедта и изпълнителният лист, поради което последните не могат да се защитят адекватно в последващия процес и са нарушени техните граждански права, както като граждани на Република България, така, и най-вече като граждани на ЕС. Нарушено е основното право на справедлив съдебен процес по чл. 6 и чл. 47 от ХОПЕС.

Грубо нарушение на съда е да не оправомощава ЧСИ с акт – разпореждане за връчване на книжата по заповедното производство по реда на чл. 42, ал. 2 от ГПК, а направо предава изпълнителния лист на заявителя, което нарушава принципа на случайно разпределение на делата при частните и държавните съдебни изпълнители. Не се удостоверява връчването на заповедта за изпълнение и разпореждането, въз основа на което е издадена и по този начин делата не се приключват бързо и в срок и се съхраняват в така наречената „тъмна стая“ на СРС.

С всичко гореспоменато е нарушен основен принцип на ПЕС, залегнал в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, който урежда правата на „справедлив процес” и на „ефективни средства за защита”, утвърдени като основни права на човека в чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧ. Правото на справедлив процес, прогласено в чл. 6 от ЕКПЧ създава процесуални гаранции за разглеждане на правните спорове при спазване на върховенството на закона и осигуряване на достъп до правосъдие. Правото на достъп до съд включва възможността всяко физическо или юридическо лице да се обърне към съд и да представи своите доводи и доказателства. Именно затова, издавайки заповед за изпълнение, въз основа на документ по посочения ред, съдът  в България лишава длъжника от възможността да ползва ефективни средства за защита предвид ограничените възможности и липсата на достатъчно информация относно действията и мотивите на съда /поради липсата на редовно издадени и връчени актове/, както   и с оглед на обстоятелството, че обжалването на издадената заповед се извършва само на формални основания, без провеждане на исково, състезателно производство.

Считам, че българското законодателство е в противоречие със законодателството на Европейския съюз и в частност на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Считаме, че това законодателство прави невъзможно или изключително затруднява приложението на правото на ЕС, тъй като принудителното изпълнение, инициирано по силата на заповед за изпълнение въз основа на документ, по силата на който се преминава към незабавно изпълнение, се извършва преди постановяването на решение от съда, разглеждащ исковото дело, който може да прогласи за неравноправни договорните клаузи, на които се основава принудителното изпълнение.

По силата на чл. 420, ал. 1 от Гражданско-процесуалния кодекс, депозирането на възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение не води до спиране на принудителното изпълнение в случаите по чл. 417, т. 1-8 от Гражданско-процесуалния кодекс, освен ако длъжникът не представи надлежно обезпечение, което следва да бъде в размер на изискуемото вземане. Представянето на обезпечение в такъв размер е често невъзможно в случаите на договорите за ипотечни кредити.

Също така, бихме искали да Ви посочим, че съгласно чл. 420, ал. 2 от Гражданско-процесуалния кодекс, длъжникът може да поиска спиране на изпълнителното производство в случаите, когато искането му е подкрепено с убедителни писмени доказателства.  По този начин законът дава на българските съдилища широка свобода на преценка дали да спрат изпълнението, като те обикновено не постановяват спиране на това основание. Българският Гражданско-процесуален кодекс не предоставя право да бъде поискано от съда, разглеждащ исковото производство, да постанови спиране на принудителното изпълнение.

Следователно, следва да се заключи, че посочените процесуални правила накърняват защитата, предоставена от Директивата, тъй като те създават невъзможност да бъдат постановени привременни мерки за спиране или прекратяване на изпълнителното производство, когато такива мерки са необходими, за да се обезпечи ефективността на крайното решение на съдилищата, разглеждащи исковото производство, и пред които потребителят е навел твърдение, че са неравноправни договорните клаузи, въз основа на които се извършва принудителното изпълнение (в противоречие на задължителното тълкуване, дадено в дело C-432/05 и дело C-415/11).

Също така, противно на установената съдебна практика на Съда на Европейския съюз /дело C-618/10 Banco Espanol de Credito и дело C-415/11/, българското законодателство не предвижда възможност съдът, пред когото е депозирана молба за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, по силата на който се преминава към незабавно изпълнение, in limine litis или на всеки друг етап от процедурата, дори и да разполага с всички правни и фактически основания, необходими в това отношение, да извърши служебна проверка дали е неравноправна една клауза относно лихва върху забавено плащане и размера на тази лихва за забава, инкорпорирана в договор, сключен между банка или друг продавач или доставчик и потребител, включително в случаите, когато потребителят не е депозирал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение.

Моля да се вземе предвид и това, че винаги, когато се пристъпва към принудително изпълнение върху движима вещ или недвижим имот преди постановяване на решението на съда в исковото производство, с което договорната клауза, въз основа на която е образувано принудителното изпълнение, се обявява за неравноправна, а изпълнителното производство – за нищожно, с това решение на потребителя би се предоставила само последваща защита под формата на иск за обезщетение за вреди, която е непълна и недостатъчна и не представлява подходящо и ефективно средство за преустановяване на прилагането на посочената клауза, а това е в противоречие с разпоредбата на член 7, параграф 1 от Директива 93/13.

Друг важен момент е, че в случаите, в които потребител е осъден в рамките на процедурата по чл. 417 от Гражданско-процесуалния кодекс, той бива уведомен за издадената заповед за изпълнение въз основа на документ от съдебния изпълнител, който, съгласно българското законодателство, вече е наложил на длъжника мерки за обезпечаване на дълга, за който е издадена заповедта за незабавно изпълнение. Поради това е невъзможно или изключително трудно потребителят да упражни правото си на защита в случаите, когато съдебният изпълнител е запорирал неговите банкови сметки, заплата и движими вещи, възбранил е недвижимите му имоти и е започнал действия по принудително изпълнение за продажба на имуществото на лицето, за което се твърди, че има дълг и освен това в негова тежест е наложено изплащането на много високи разноски, вследствие на несъстезателната процедура, уредена в чл. 417 от Гражданско- процесуалния кодекс.

Искам да добавя, че липсва реална законова възможност за обжалване на действията и на бездействията на съдебните изпълнители и това допълнително е утежнено от липсата на реален контрол върху тях.  Съгласно българското законодателство, контролът върху съдебните изпълнители се извършва от Камарата на частните съдебни изпълнители и от Инспектората към Министерството на правосъдието. Този контрол е неефективен, от една страна поради обстоятелството, че съдебните изпълнители следва да контролират самите себе си, а от друга страна поради това, че Инспекторатът не осъществява активно контролната си дейност. Вследствие на това, много частни съдебни изпълнители не зачитат правата на длъжниците или даже извършват измами по отношение на тях.

Изводът е, че поради процедурата, регламентирана в чл. 417 и сл. от Гражданско-процесуалния кодекс, липсата на ефективни средства за защита срещу съдебните изпълнители и липсата на контрол върху тях, потребителите са лишени от защитата на  Директива 93/13.

Поради причините, изложени по-горе, се нарушават не само правата на потребителите, но и основни човешки права на всяко лице, срещу което е започнато принудително изпълнение съгласно чл. 417 и сл. от Гражданско-процесуалния кодекс и при условията на липса на правни гаранции за законосъобразно провеждане на изпълнителното производство. Чл. 417 и сл. от Гражданско-процесуалния кодекс и законовите разпоредби, регламентиращи принудителното изпълнение, засягат живота, перспективите за бъдещето и препитанието на длъжниците, които понякога губят всичко, дори своя живот.

 

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА ОТ КОМИСИЯТА ПО ПЕТИЦИИ КЪМ ЕП,

Обръщам се към Вас като последна надежда за намиране на изход от тази порочна практика, поддържана, подкрепяна и прикривана от българските институции и тъй като съгласно практиката на Съда на ЕС, когато е невъзможно националната правна уредба да бъде тълкувана и приложена по начин, съответстващ на изискванията на правото на Съюза, националните юрисдикции и административните органи имат задължението да приложат правото на Съюза в неговата цялост и да защитят правата, които то дава на частноправните субекти.

Очакването ми е Европейския Парламент и Европейската Комисия да изледват проблема, описан по-горе и да бъдат премахнати посочените нарушения на ПЕС в България, тъй като са стеснени правата на милиони българи като граждани на Европейския съюз

 

***

 

Индивидуална ПЕТИЦИЯ – №0051/2019г. от Е. В. И. до ЕК

Вашият коментар