вт. авг. 20th, 2019

Обезпечаване на законната лихва и разноските, присъдени с решението на въззивния съд пред ВКС

Владислав Дацов

(Коментар на т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2014 г., постановено по тълкувателно дело № 6 по описа за 2014 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС)

Honoré Daumier (French, 1808 – 1879 ), La Souscription Napoléonienne, 1851, lithograph, Rosenwald Collection 1958.8.45

В т. 1 на цитираното Тълкувателно решение ВКС е трябвало да се произнесе по следния въпрос: „Как се определя размерът на обезпечението за спиране изпълнението на осъдително въззивно решение с предмет парична сума по чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК?“ До предложение за постановяване на тълкувателно решение по така поставения въпрос е довела противоречивата съдебна практика, която до този момент може да бъде обобщена като даваща три различни решения:

Първото от тях е, че понятието „присъдена сума” включва само главницата или главница и присъдено обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД, но не и разноските и законната лихва, която макар и определима, не е определена като конкретно дължима сума в съдебния акт на въззивния съд.

Второто разрешение е, че понятието „присъдена сума” включва както математически конкретизираните суми, така и присъдената лихва, която е определяема за периода от началната дата, посочена в решението до датата на произнасяне на въззивното решение, както и сумата на разноските.

Третото становище е, че понятието „присъдена сума” включва главницата и разноските без законната лихва.

ВКС е очертал тези три възгледа, които са водили съставите до постановяване на различни решения, тълкувайки понятието „присъдена сума“, като се е опитал да даде отговор, с който да уеднакви практиката по приложение на чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК, каквато би следвало и да е целта на едно тълкувателно решение. За съжаление ВКС не се е справил с тази задача. Постановеното в тази част тълкувателно решение е зле мотивирано, нелогично, а поради това и неправилно. Волята на законодателя е тълкувана превратно, поради което се е стигнало до дописване на закона, а не до преодоляване на неяснотите в него. В последващото изложение ще представя своите аргументи в подкрепа на това становище.

Всъщност разсъжденията на ВКС относно характера на обезпечението и неговата цел започват в правилна посока: „Спирането по чл. 282, ал. 2, изр. първо ГПК има за цел да се избегне принудителното изпълнение на невлязлото в сила осъдително въззивно решение докато делото е висящо за разглеждане пред ВКС, когато жалбоподателят смята, че касационната му жалба е основателна. Обезпечението по чл. 282, ал. 2 или ал. 3 ГПК следва да е достатъчно да гарантира удовлетворяването на признатото с решението притезание, респ. обезщетяването на ответника по жалбата за вреди от евентуално неоснователно забавяне на изпълнителното производство. Изискването на процесуалния закон за представяне на надлежно обезпечение от страна на касатора е свързано с охрана на интереса на другата страна, в чиято полза е налице постановеното невлязло в законна сила въззивно решение.“ Наистина основната цел на представеното обезпечение е да гарантира на ответника по касационната жалба, че постановеното в негова полза решение на въззивната инстанция, с което му е присъдена определена парична сума, ще може да бъде удовлетворено, ако и касационната инстанция го потвърди. С други думи, че притезанието му, което е вероятно основателно (все пак има постановено съдебно решение на въззивната инстанция) няма да бъде осуетено от длъжника. Обаче ВКС неправилно е определил това притезание, като драстично е стеснил неговия обхват. Ето и съображенията ми за това:

            На първо място, чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК гласи:

Жалбоподателят може да поиска спиране на изпълнението на въззивното решение. В този случай той е длъжен да представи надлежно обезпечение. Размерът на обезпечението се определя:

  1. по решения за парични вземания – присъдената сума;

В осъдителното решение на въззивния съд присъдената сума не се изчерпва само с главницата, но и с поисканата от ответника по касационната жалба и уважена претенция за присъждане на законната лихва. Вярно е, че лихвата е акцесорно вземане, което се дължи дотолкова, доколкото съществува главното вземане за главницата. Но както главницата е парично вземане, така също и лихвата е такова вземане. Не само съществуването на лихвата, но и нейният размер са обусловени от вземането за главницата. Така че тук имаме две парични вземания – за главница и за лихва, които са присъдени от въззивния съд в полза на ответника по касационната жалба. Едното вземане е определено, а другото е определяемо, като определяемостта му зависи от уважения размер на главницата и известен период от време. Т.е. двете вземания заедно образуват уважената в полза на ответника по касационната жалба част от иска. И това е присъдената сума. Разбира се, присъдени са му и разноските по делото, а това също е парично вземане, което е определено по размер. Затова присъдената сума би следвало да включва всички парични вземания, които са признати от въззивния съд на ответника по касационната жалба, а именно: главницата, лихвата и разноските. Ако законодателят искаше да изключи някое парично вземане от кръга на подлежащите на обезпечаване, то той щеше да направи това изрично. Примерно формулировката на чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК можеше да гласи: „по решения за парични вземания – присъдената сума, с изключение на относително определените и променливи във времето вземания“ или „по решения за парични вземания – конкретно определените от съда по размер парични суми“ и т.н. Но законодателят не е стеснил кръга на паричните вземания само до определените по размер със съдебното решение на въззивната инстанция, а е бил максимално общ, поради което стеснителното тълкуване тук ми се струва недопустимо. По този начин кредиторът по вземането ще бъде обезпечен само за част от него, а не за цялото вземане, тъй като законната лихва би била изключена, според логиката на ВКС. Систематичното тълкуване с чл. 391, ал. 1 и ал. 3 ГПК („(1) Обезпечение на иска се допуска, когато без него за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението.“„(3) Размерът на гаранцията се определя от размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно.“ също не дава основание за такова стеснително тълкуване, защото неудовлетворяването на вземането за законна лихва, също както и в случая с главното вземане, ще представлява за лицето, в чиято полза е присъдена тази лихва, преки и непосредствени вреди. Оттук правя извода, че няма логически или правни основания законната лихва да бъде изключвана от „присъдената сума“, която следва да бъде обезпечена. Дотук се очерта обхватът на вземанията, които трябва да бъдат обезпечени, а в по-нататъшното изложения ще се спра на размера на обезпечението.

На второ място, аргументът, че „за касатора следва да съществува яснота какъв е размерът на дължимото обезпечение по чл. 282, ал. 2, т.1 ГПК още при предявяване на искането му за спиране изпълнението на невлязлото в сила осъдително въззивно решение, поради което следва да се приеме, че в понятието „присъдена сума” се включват уважените от съда за конкретна сума главни и акцесорни вземания, предмет на предявения иск, респ. искове, но не и относително определени и променливи във времето вземания, каквото е акцесорното вземане за лихви, изтекли след предявяване на иска, респ. исковете, чийто размер е обусловен и от периода от началния им момент до момента на погасяване на главното вземане“ е несъстоятелен. Прави се недопустимото смесване между основателност (обхват) и размер на подлежащата на обезпечение сума. Всъщност ВКС е следвало да даде отговор на въпроса как, след като е определен обхватът на подлежащата на обезпечение парична сума, включваща и законната лихва, следва да се определи последната и към кой момент, за да има яснота касаторът каква сума трябва да внесе за нейното обезпечаване. Вместо това ВКС е направил сериозна грешка приемайки, че макар и дължима, поради своята неопределеност, сумата за законна лихва не следва да бъде обезпечена. Неопределеността на размера е равнозначна според ВКС на необоснованост на обезпечението. Това е неправилно. Вярно е, че законната лихва е неопределена, но също така е вярно, че е определяема. В предходната част от изложението беше изтъкнато, че тя зависи от две величини – размера на уважената част от главницата и изтеклия период от време. Първата величина е дадена – тя е определена в диспозитива на осъдителното решение на въззивната инстанция. Остава да се определи моментът, към който да се изчисли законната лихва, за да е налице и втората величина.

Във второто очертано от ВКС становище, цитиращо противоречива съдебна практика по приложение на чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК, е посочено, че „понятието „присъдена сума” включва както математически конкретизираните суми, така и присъдената лихва, която е определяема за периода от началната дата, посочена в решението до датата на произнасяне на въззивното решение, както и сумата на разноските.“ Неоправдано ВКС не е обсъдил това становище на практиката, което е правилното в случая, тъй като присъдената сума според него включва всички парични вземания, на които касаторът е осъден с невлязлото в сила решение на въззивния съд, а и е възприет критерий, по който да се определи размера на законната лихва, така че касаторът във всеки момент при подаване на касационната жалба да може да изчисли сумата, която следва да обезпечи и по вземането за лихва. Така проблемът с неяснотата относно размера на обезпечението за касатора се решава и се гарантират в пълна степен интересите на ответника по касационната жалба. Дали размерът следва да се определи към момента на постановяване на решението на въззивната инстанция или към момента на подаване на касационната жалба е спорен въпрос, но съм склонен да подкрепя разрешението, възприето в цитираната съдебна практика – меродавен е моментът на постановяване на решението от въззивната инстанция, тъй като най-малкото носи достоверна дата (официален документ, който се ползва с материална доказателствена сила в частта, в която удостоверява датата на постановяване). С това и въпросът за определяне на размера е решен. Касаторът трябва да направи проста сметка, като срокът, за който се дължи лихвата (от началната ѝ дата до постановяването на решението на въззивния съд), се умножи по лихвения процент, определен съгласно чл. 1 от ПМС № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения: „Определя годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта.“ С възприемането на този критерий (моментът, към който следва да се изчисли законната лихва) отпада неопределеността на това акцесорно вземане, заменя се с определеност, отпадат аргументите на ВКС в тази част на т. 1 от тълкувателното решение, а интересът на ответника по касационната жалба бива защитен.

На трето място, вярно е, че законната лихва се дължи до нейното окончателно изплащане, но е немислимо да се спекулира кога ще стане това и на базата на тази неопределеност да се дават някакви прогнозни оценки, които да определят обезпечението. Също така е немислимо поради невъзможността да се направят такива оценки изобщо да не се изисква обезпечение. В първия случай се увреждат интересите на касатора, а във втория – тези на ответника по касационната жалба. Затова критерият „до момента на постановяване на въззивното решение“ защитава интересите и на двете страни.

От казаното дотук безспорно се правят изводи, че вземането за законната лихва: първо, е основателно и дължимо (вж. и чл. 404, т.1 ГПК) в същата степен, в която и това за главницата; второ, е определимо; трето, следва да бъде обезпечено след като вече е определено.

На четвърто място, трябва да се обърне внимание и на разноските. Тук ВКС отново допуска смесването на две несъвместими величини: необходимостта да се обезпечи едно парично вземане, което е присъдено със съдебно решение, и характера на решението в тази му част. ВКС посочва, че: „Вземането за присъдените с невлязлото в сила въззивно решение разноски не подлежи на изпълнение. Произнасянето на съда по възстановяване на направени от страните разноски е подчинено на специални правила и в тази част решението има характер на определение – арг. от чл. 248, ал. 3 ГПК, поради което подлежи на изпълнение едва след влизането му в сила.“ Размерът на разноските се определя според правилата на чл. 78 ГПК като функция на уважената, респективно отхвърлената част от иска. Следователно този размер зависи от паричните вземания, които съдът е присъдил на ответника по касационната жалба. Този размер е определен в решението на въззивната инстанция. Той е част от паричните вземания, присъдени на лицето, в полза на което се извършва обезпечението. Това какъв е характерът на решението в тази му част, по какъв ред подлежи на обжалване, кога подлежи на изпълнение, не засяга въпроса за характера на разноските на парично вземане. Ако въззивното решение бъде изменено в тази част, обезпечителната мярка може да бъде изменена, тъй като ще се е променила обезпечителната нужда (арг. от чл. 402, ал. 1 ГПК), но към момента на постановяване на въззивното решение този размер е определен, той е част от присъдената сума и следва да бъде обезпечен. Това, че евентуално може да се промени, няма отношение нито към необходимостта от първоначалното му обезпечаване, нито към размера на обезпечението.

В заключение мога да посоча, че в т.1 от Тълкувателно решение № 6/2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълкувателно дело № 6 /2014 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия, ВКС допуска множество логически грешки, тълкува неправилно процесуалния закон и с това уврежда интересите на ответника по касационната жалба. ВКС възприема за правилна една практика, която не е обоснована и предлага извънредно стеснително тълкуване на правни норми, които предоставят защита на субективни права. ВКС е трябвало да подкрепи становището на съдебната практика, което е очертал на второ място, тъй като то гарантира правата на ответника по касационната жалба и предлага разумен и справедлив критерий за определяне на дължимото обезпечение.

 

автор Владислав Дацов

 

*Следва да се отбележат като заслужаващи подкрепа Определение № 1558 на Апелативен съд Пловдив от 15.07.2013 г., Определение № 382 от 21.05.2012 по ч.гр.д.№ 341/2012 г. на ВКС, IV г.о., ГК, докладчик съдията Недежда Зекова; Определение № 854 от 31.10.2011 г. по ч.т.д.№ 774/2011 г. на ВКС, II т.о., ТК, докладчик съдията Емилия Василева

 

 

Източник: praven-pogled.eu

Вашият коментар