20/10/2020

Потребителският кредит. Неравноправни клаузи, уговорени в договори за потребителски кредити. Преглед на съдебната практика.

Потребителският кредит. Неравноправни клаузи, уговорени в договори за потребителски кредити. Преглед на съдебната практика.

Със ЗПК, в сила от 12.05.2010 г., бе изпълнено задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИОна Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), и на Директива 2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г. за изменение на част II на Приложение I към Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, в която са предвидени допълнителни допускания за изчисляването на годишния процент на разходите (ОВ, L 296/35 от 15 ноември 2011 г.), наричана по-долу „Директивата”.

Но с измененията на закона – в сила от 25.07.2014 г., националният законодател доразви целите на Директивата, като се уредих редица разпоредби, които закрилят потребителя на кредитни услуги, обезпечаващи упражняването на техните субективни права и защита на техните законни интересите. Уредени бяха нормативни правила, чрез които се засили прозрачността и яснотата при предоставяне на потребителски кредити – относно преддоговорната информация, при сключване на договори за потребителски кредит и при изпълнение на породените договорни задължения от потребителя. От друг страна, нормативната цел е насочена към предотвратяване нелоялната търговска практика на кредитодателите, които представляват икономически по-силната страна в правоотношението и които сключват договори за потребителски кредит при предварително установени от тях общи условия.

С промените се уреди приложимостта на някои от разпоредбите на ЗПК и по отношение на т. нар. ипотечни кредити, които за целите на настоящото изложение ще бъдат назовавани „потребителски кредит в широкия смисъл на думата” – напр. относно таксите и комисионните по договора за кредит, лихвата за забава, предсрочното погасяване на кредита, променливия лихвен процент по кредита и референтния лихвен процент. Следва да се държи сметка за обстоятелството, че наименованието „ипотечен кредит” не определя вида кредит, а само обстоятелството, че правното задължение за връщане на отпуснатия кредит, ведно с уговорената възнаградителна лихва и други съпътстващи основното задължение такси и комисионни, е обезпечено с учредяване на законна или договорно ипотека.

Съществените закрилни разпоредби на ЗПК се прилагат и за потребителските кредити с преназначение придобиване или запазване правото на собственост върху земя или друг недвижим имот, включително сграда, която е построена или предстои да бъде построена (по своята правна същност тези кредитни сделки представляват банков кредит, тъй като се отпускат с определена, конкретна цел, която е конститутивен елемент на договора за банков кредит – арг. чл. 430, ал. 1 ТЗ) – допълнение в чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗПК; за този вид договори се прилагат съответно разпоредбите на чл. 5, чл. 6, чл. 9, ал. 3 и 4чл. 10, чл. 10а, чл. 11, ал. 1, т. 1 – 79 – 20 и 22 – 27 и ал. 23 и 4чл. 14, чл. 16, чл. 17, чл. 18, чл. 25, чл. 32, ал. 12ал. 3, т. 1 и 2 и ал. 5 – 8чл. 33, 33а и § 1 от допълнителните разпоредби на ЗПК[1].

Законодателят не е придал ретроактивно действие на тези изменения и допълнения на материалния закон, като в § 13 от ПЗР на ЗПК изрично е уредил правилото, че разпоредбите на ЗИДЗПК – ДВ, бр. 35/2014 г., не се прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, с изключение на забраната за заплащане на компенсаторна неустойка при предсрочно погасяване на потребителските кредити в широкия смисъл на думата по чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗПК (обезпечен с ипотека и за придобиване и запазване на вещни права върху недвижими вещи) след заплащане на 12-месечни погасителни вноски.

Но за т. нар. ипотечни кредити, сключени преди изменението на ЗПК (ДВ, бр. 35/2014 г.), при които кредитополучатели са физически лица и заетият финансов ресурс не се използва за извличане на имуществени облаги като търговци, а за потребителски нужди, вкл. и за закупуване и обзавеждане на жилище, се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗП, които гарантират правото на защита на икономическите интереси на потребителите при сключване договори за потребителски кредити, обезпечени с ипотека, както и при изпълнението на породените от тях правни задължения, вкл. и при уговаряне на неравноправни клаузи (една от изрично уредените в закона нормативни цели – чл. 1, ал. 2, т. 3 ЗЗП). Тъй като на практика – в преобладаващия брой от случаи, т. нар. ипотечни кредити се сключват от банки, кредитополучателите-физически лица, които не придобиват заемния финансов ресурс с цел да реализират търговска печалба (като търговци), са „потребители на банкова услуга” съгласно дефинитивната разпоредба, уредена в § 13, т. 1 ЗЗП[2]. В този смисъл всички закрилни разпоредби в ЗЗП, уреждащи неравноправността на клаузите в т. нар. ипотечни кредити, сключвани от потребители, се прилагат и в отношенията между банките и потребителите на банкови услуги. Националните юрисдикции са задължени да прилагат и формираната по преюдициални запитвания практика на Съда на Европейския съюз – относно правилното тълкуване и прилагане на общностното право при сключване на банкови сделки за потребление. Тя ще бъде разгледана в настоящото изложение.

А. Правно действие на договора за потребителски кредит

В правната норма на чл. 9, ал. 1 ЗПК е уредена легална дефиниция на договора за потребителски кредит – „Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът 1) предоставя или 2) се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане”.

Следователно, договорът за потребителски кредит може да бъде реален (сходно с договора за паричен заем по чл. 240, ал. 1 ЗЗД) или консенсуален (сходно с договора за банков кредит по чл. 430, ал. 1 ТЗ, но за неговата действителност като конститутивен елемент не се изисква уговаряне на определена цел за ползване на заетите средства).

С оглед на това определение на договора за потребителски кредит той е едностранен – при реалните договори за потребителски кредити, при които правните задължения възникват само за кредитополучателя: да върне заемната сумата, предмет на двустранната сделка, в същата валута и размер, както и уговорената възнаградителна лихва и други комисионни, респ. двустранен – при консенсуалните договори за потребителски кредит, при които за двете страни по материалното правоотношение се пораждат корелативни субективни права и правни задължения – за кредитодателя: да предостави заемната сума в уговорената валута и в определения срок, а за кредитополучателя: да върне заемната сума, ведно с уговореното възнаграждение – в уговорения срок.

По дефиниция договорът за потребителки кредит е възмезден – срещу отпуснатия кредит потребителят дължи заплащане на уговорените граждански плодове (възнаградителна лихва, такси и комисионни). Безвъзмездните заемни сделки не представляват договор за потребителски кредит – арг. чл. 4, ал. 1, т. 5, 6, 7 и 10 ЗПК (общото при тях е, че при тези кредитни договори не се начисляват лихва или други разходи за потребителя, респ. те са незначителни).

Тази двустранна правна сделка е субективна (относителна) търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ – една от страните е търговец (кредитодателят), който сключва тези договори по занятие, а когато отпускането на заемни средства е предмет на банкова дейност, договорът за потребителски кредит е абсолютна търговска сделка (арг. чл. 286, ал. 2 ТЗ, във вр. с чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ), поради което всички юридически факти – по повод пораждането, изпълнението и прекратяването на материалното правоотношение по договор за потребителски кредит, се подвеждат под правните норми, уреждащи търговските сделки.

Формата за действителност на договорите за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК (за потребителски кредити в тесния смисъл на думата – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; всички клаузи следва да се обективирани с шрифт, не по-малък от 12), респ. чл. 430, ал. 3 ТЗ (за потребителските кредити в широк смисъл на думата – банковите кредити).

Следователно, при липса на писмена форма страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението – арг. чл. 293, ал. 3 ТЗ (напр. ако е отпуснат кредитът и е започнало изпълнението по нищожния договор за потребителски кредит).

Б. Сключване на договори за потребителски кредит при предварително установени от кредитора Общи условия

Общите условия за сключване на договор за потребителски кредит представляват предварително и едностранно формулирани клаузи, които са установени от кредитора за сключването на множество еднотипни договори с различни лица и стават задължителни само ако бъдат писмено приети – арг. чл. 298, ал. 2 ТЗ, във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК чл. 11, ал. 2 ЗПК. Следователно, те се прилагат за неопределен период от време и за неограничен кръг от правни субекти, които желаят да сключат договор за потребителски кредит.

Правните норми, уреждащи института на общите условия, са насочени към защита интересите на страната в по-неизгодна от икономическа гледна точка позиция, тъй като тя обичайно не може да дискутира по тях или да наложи тяхната промяна.

В чл. 298 ТЗ и чл. 11, ал. 2 ЗПК са уредени следните кумулативни материални предпоставки (юридически факти), при проявлението на които потребителят е обвързан от Общите условия към договора за потребителски кредит: 1. Писмено приемане от потребителя (чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ); 2.Предаване на екземпляр от Общите условия от кредитора на потребителя при сключването на договора (с оглед уредената в закона писмена форма за действителност на договорите за потребителски кредит – чл. 298, ал. 1, т. 2 ТЗ) и 3. Всяка страница трябва да бъде подписана от страните по договора (чл. 11, ал. 2 ЗПК) – при неспазване на това изискване е налице пълна недействителност (нищожност) на договора за потребителски кредит (арг. чл. 22 ЗПК).

Общите условия трябва да отговарят на нормативните изисквания, предписани в чл. 143 ЗЗП и чл. 20, ал. 1 ЗПК – клаузите не трябва да бъдат установени 1) във вреда на потребителя, т.е. да не ограничават неговите права по ЗПК и ЗЗП, 2) да не противоречат на изискването за добросъвестност и 3) да не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,

В чл. 24 ЗПК е регламентирано пряко препращане към правилата, уреждащи нормативните изисквания, забраняващи уговарянето на неравноправни клаузи, вкл. и в предварително установените от търговците Общи условия към договорите за потребление (препращане към разпоредбите на чл. 143 – 148 ЗЗП).

При договорите за потребителски кредит не е приложима уредената в чл. 16, ал. 3 ЗЗД правна възможност за постигане на фингирано съгласие от страна на потребителя при едностранна промяна на Общите условия от търговеца (при договори с продължително изпълнение изменяването или заменяването на общите условия има сила за насрещната страна по заварен договор само ако й е било съобщено и ако тя не е заявила в дадения й писмено достатъчен срок, че го отхвърля), тъй като за промяна и допълване на Общите условия – неразделна част от договора за потребителски кредит (чл. 11, ал. 2 ЗПК), се изисква съгласие на двете страни, т.е. съвпадане на две насрещни волеизявления. От това императивно нормативно правило е уредено едно изключение – само в случаите, когато договорът изрично предвижда възможност за промяна на лихвения процент едностранно от страна на кредитора – арг. чл. 10, ал. 3 ЗПК, но само при спазване на изискванията за равноправност на клаузите, пораждащи това потестативно субективно право в полза на търговеца, които ще бъдат разгледани подробно в настоящото изложение.

В. Неравноправни клаузи в договори за потребителски кредит

В чл. 143 ЗЗП, към който изрично и пряко препраща разпоредбата на чл. 24 ЗПК, е уредена т. нар. генерална (обща) клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори, вкл. и за потребителския кредит. Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2) не отговаря на изискването за добросъвестност и 3) води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно тази легална дефиниция тези положителни материални предпоставки трябва да са проявени кумулативно. В чл. 143 ЗЗП са уредени отделни проявни форми на неравноправност на клаузите в потребителския договор, като общото между тях е, че се предоставя право на търговеца едностранно и без наличието на обективни предпоставкида изменя сключения договор, респ. значително се накърнява еквивалентността на насрещните престации или се ограничават способите за защита на потребителя при виновно неизпълнение на договорни задължения от търговеца.

В следващото изложение ще бъдат разгледани поотделно всички нормативни изисквания, определящи уговорени в договори за потребителски кредити клаузи като неравноправни:

1. Клаузите не са индивидуално определени – когато те са предварително изготвени от търговеца (най-често в Общи условия към договора за потребителски кредит), респ. потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП;
2. Уговорени са във вреда на потребителя, а именно – накърняват се уредените в закона права на потребителя, респ. увреждат се неговите законни интереси (арг. чл. 20 ЗПК);
3. Не отговарят на изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика. В ЗЗП и ЗПК липсва законово определение на понятието „добросъвестност”. Но от общите правила на гражданското право, уреждащи изискванията за добросъвестност в преддоговорните отношения (арг. чл. 12 ЗЗД), тълкуването на действителната обща воля на страните при породено договорно правоотношение (арг. чл. 20 ЗЗД) и при изпълнението на действително възникнало договорно задължение (арг. чл. 63, ал. 1 ЗЗД), може да се формулира дефиниция на използвания в ЗЗП правнотехнически термин „добросъвестност”, на чиито изисквания следва да отговорят уговорките в договорите за потребление. Те трябва да са съответни на установената и наложила се в съвременното общество нравствена норма на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския и търговския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление, като чрез техните проявни форми се изгражда понятието за добросъвестната търговска практика – съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави, не създават опасност за изменение на икономическото поведение на средния потребител (в негов ущърб) и са в противовес на наложилите се нелоялни търговски практики (те са запретени от закона – чл. 68в ЗПК).
4. Уговорката да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя – тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено, радикално несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по договора.

Най-често установените от търговците в Общите условия към договорите за потребителски кредит неравноправни клаузи съставляват уговорките за едностранно изменение на клаузите относно определянето и размера на възнаградителната лихва и останалите разноски по кредита (вкл. и по отношение структурата на дълга – съответния размер на погасяваната главница и възнаградителната лихва, формиращи месечните анюитетни погасителни вноски), както и относно правната възможност кредиторът да упражни правото си да превърне разсроченото парично задължение за връщане на потребителския кредит с уговореното възнаграждение в предсрочно (небавно) изискуемо – чрез превратно упражняване на уговорено преобразуващо право. За да се обезпечат субективните права и законните интереси на икономически по-слабата в това облигационно правоотношение страна – на потребителя, националният законодател, транспонирал общностното право, е уредил следните нормативни изисквания: а) основанията за изменение на „цената” на банковата услуга (възнаградителната лихва и другите разходи) трябва да са уговорени ясно и разбираемо за средния потребител – арг. чл. 147, ал. 1 ЗЗП; б) безусловно и изцяло да се уговорят всички разходи по кредита и в) едностранно изменение от търговеца е допустимо само въз основа на предвидените в договора случаи (арг. чл. 58, ал. 2 ЗКИ – „разходите по кредита се определят изрично и изчерпателно с договора за кредит, включително за случаите на предсрочно погасяване”). Тази разпоредба представлява частно проявление на основния принцип в гражданското право – забрана на недобросъвестното поведение и в частност на недобросъвестната търговска практика на частноправните субекти при сключване и изпълнение на сделки за потребление.

Това изискване е препотвърдено и в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС, формирана по преюдициално запитване с Решение от 26.04.2013 г. по дело C-472/10 – „Националната юрисдикция следва да прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателносъображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали… съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора”.

Всяко „основателно съображение” по смисъла на това решение представлява всяко обективнообстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено или установено преди или при сключване на потребителския договор, и което обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата.

В този нормативен смисъл е и обективното българско право – арг. чл. 33а, ал. 3 ЗПК, който предписва, че методиката за определяне на референтния лихвен процент (променливата величина, формираща възнаградителната лихва) се описва в договора за потребителски кредит и не може да се променя едностранно от кредитора след сключването му.

Изключение за едностранно изменение на клаузите на потребителския договор от търговеца въз основа на непредвидено в него обстоятелство (арг. чл. 144, ал. 2 ЗЗП) е регламентирано при договори, свързани с финансови услуги (вкл. потребителски кредити) – той може да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя, но само при наличие на основателна причина, като на потребителя трябва да е обезпечено правото незабавно да прекрати договора.

Следователно, приложение на изключението е допустимо ако предварително, в договора за потребителки кредит, по ясен, разбираем и недвусмислен начин са определени всички обстоятелства от обективно естество (извън волята и контрола на търговеца), при наличието на които може да се изменя размерът на ГПР, респ. на общите разходи по кредита.

В този смисъл е и разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП – търговецът може да измени условията по договора, в случай че цената на финансовата услуга е свързана с колебанията/измененията на размера на лихвения процент на финансовия пазар, които обаче са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги.

Г. Примери за неравноправни клаузи в договори за потребителски банкови кредити

І. Страните са уговорили, че променливата величина от структурата на възнаградителната лихва по договора за банков кредит (т. нар. Базов лихвен процент – БЛП) се определя едностранно и периодично от банката – при възникване на някоя от следните обстоятелства: 1) при изменение от поне 1% за месец на стойността на Leonia, Euribor, Libor; 2) при изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; 3) при изменение от поне 0,5% за месец на индекса на потребителските цени за България (CPI); 4) въвеждане на рестрикции от страна на БНБ върху банковата система и/или върху „Банка” АД; 5) промени в нормативните актове, както и в регулациите на БНБ, засягащи функционирането и изискванията към банките; 6) при изменение от поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявявани в статистиката на БНБ и 7) съществена промяна в паричната политика на БНБ като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите.

Установява се, че в т. 1, т. 2 и т. 3 от посочената клауза привидно са уговорени обективни обстоятелства за изменение на уговорената възнаградителна лихва. Но по своето правно естество тези уговорки не „представляват основателно съображение за едностранна промяна на възнаградителната лихва”, тъй като не е установен нито размерът на промяната на БЛП при изменение на съответния обективен показател, нито правната възможност да бъде намаляван БЛП при снижаване на променливия индекс, формиращ възнаградителната лихва. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 33а, ал. 2 ЗПК (след изменението в ДВ, бр. 35/2014 г.), който предписва, че методиката за определяне на референтния лихвен процент трябва да съдържа ясна и разписана изчислителна процедура (формула), в която се посочват видът, количествените изражения и относителната тежест на отделните компоненти (пазарни индекси и/или индикатори). Тази клауза е приета за неравноправна в Решение № І-35-50/19.04.2013 г., постановено по гр. дело № 41362/2011 г. по описа на СРС, І ГО, 35 състав, частично потвърдено с Решение от 14.03.2014 г., постановено по гр. д. № 8877/2013 г. по описа на СГС, ІІ „А” състав[3].

ІІ. Уговорено е, че за усвоения кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, намален с 0.3 пункта. Посочено е и че към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в лева е в размер на 7.0% процента. Съгласно ал. 5 действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони,  като договорените в договора надбавки не се променят. В чл. 6, ал. 3 е установено, че промените в БЛП за жилищни кредити, извършени от банката, изменящи размера на погасителните вноски, определен съгласно ал. 1 на същия член, стават автоматично, в съответствие с промяната на лихвата, за което кредитополучателя с подписването на настоящия договор, дава своето неотменяемо и безусловно съгласие.

По същество е уговорена едностранна промяна на възнаградителната лихва от банката, без да са установени обективни критерии, което поставя в неравностойно положение потребителя на банкови услуги, като това обстоятелство води до съществена несъразмерност, нееквивалентност в насрещните престации на страните по договора. Тази клауза е приета за неравноправна с Решение от 28.02.2013 г., постановено по гр. д. № 44721/2011 г. по описа на СРС, 39 с-в, потвърдено с Решение от 08.04.2014 г., постановено по гр. д. № 12088/2013 г. по описа на СГС, ІV „А” състав[4].

ІІІ. Съгласно т. 9.3.5 банката има правото да променя (увеличава/намалява) едностранно въз основа на решение на Управителния съвет размера на приложимия към даден лихвен период базов лихвен процент, като променя определения към датата на договора размер на Премията в съответствие с ценовите условия на кредитния пазар и при спазване на методологията за това, определена в договора и ОУ, без да е необходимо заявеното чрез подписване на отделен анекс изрично съгласие на кредитополучателя и солидарните длъжници. При кредити, погасявани чрез Анюитетни вноски, годишният лихвен процент по кредита се променя с размера на сумарната промяна на двата компонента (индекс и Премия – фиксирания елемент) на базовия лихвен процент, в случай че тази сумарна промяна представлява изменение с повече от 0,25 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер на базовия лихвен процент /т.9.4. от общите условия/.

В т.11.1.3. от Общите условия е предвидено, че при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки месец, включващи главница и лихви към падежа на задължението за плащане на съответната анюитетна вноска/, годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а. и не се променя освен, когато пазарните условияводят до необходимост от увеличаването му най – малко с един пункт.

В тази клауза е установено едностранна възможност за промяна съдържанието на съществени уговорки относно начина на формиране на възнаградителната лихва (насрещната парична престация за ползване на заетия финансов ресурси), но нито е определено обективно обстоятелство, извън контрола на страните, нито относителната тежест на отделните лихвенообразуващи компоненти, т.е. с какъв размер ще се промени (увеличаване или снижаване) възнаградителната лихва при настъпване на определен обективен факт, извън волята на страните по материалното правоотношение. Уговорена по този начин, тази клауза противоречи на установените правила за добросъвестност в частноправните отношения – тя е установена във вреда, в ущърб на средния потребител на банкови услуги.

Тази клауза е обявена за неравноправна с Решение от 03.02.2012 г., постановено по гр. д. № 15502/2011 г. по описа на СРС, 36 състав, потвърдено с Решение от 05.06.2012 г., постановено по гр. д. № 6209/2012 г. по описа на СГС, ІV „Г” с-в, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 72/13.02.2013 г., постановено по гр. д. № 802/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.[5]

ІV. Базовият лихвен процент се определя на базата на референтни лихвени проценти в зависимост от валутата на кредита и следните фактори: 1) 3-месечен Софибор или 3-месечен Euribor; 2) задължителни минимални резерви, поддържани в БНБ; 3) годишната премийна вноска за гарантиране на влоговете в банката; 4) годишната инфлация; 5) промяна във валутния риск; 6) промяна в правната рамка (законодателни или регулаторни изисквания или рестрикции върху банковата дейност с пряко финансово измерение – данък транзакции, резервни фондове, др.); 7) промяна във финансовата система на страната. Комитетът за управление на активите и пасивите на банката (АЛКО) разглежда базовия лихвен процент на всеки три месеца и „в случай, че изменението на посочените фактори би довело до съществено повишение или намаление на БЛП, АЛКО може да промени нивото на действащия БЛП”.

По същество в тази клауза не е уговорено „основателно съображение за едностранна промяна на възнаградителната лихва”, което да е поставено извън волята и контрола на страните по учреденото облигационно отношение. Макар и част от тези уговорени основания за изменение на възнаградителната лихва да са от обективно естество – напр. по т. 1, т. 2, т. 3 и т. 4, не е установен нито размерът на промяната на БЛП при изменение на съответния обективен показател, нито правната възможност да бъде намаляван БЛП при снижаване на нефиксирания индекс, формиращ възнаградителната лихва.

Принципно в Решение № 77 от 22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/2014 г., III г. о., ГК[6] се приема, че клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 ЗЗП. ВКС е приел, че клауза в договор за потребителски кредит, в която е уговорено, че банката има право едностранно да променя размера на годишната такса за управление и обслужване на кредита, без да са посочени никакви външнипричини, независещи от банката, които биха могли да доведат до промяната на размера на таксата, не може да се приложи изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗПП, поради което тя като неравноправна е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗПП.

След тези принципни разяснения при разглеждане спора относно неравноправността на уговорката за правната възможност банката едностранно да изменя (да увеличава) размера на възнаградителната лихва, без да са установени обективни критерии за това, ВКС е достигнал до правния извод, че по-горе цитираната клауза в договора за банков кредит не е неравноправна, а е породила целените от търговеца (банката) правни последици – „В т. 5.3 от договора е предвидено, че банката има право едностранно да променя размера на лихвения процент в зависимост от размера на инфлацията, основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия, за което уведомява кредитополучателя в едноседмичен срок или изнася информация за това в банковите салони. Понятието „пазарни условия” само по себе си е твърде общо, както посочва касаторът. Това понятие обаче се съдържа в клауза на договор за ипотечен банков кредит, поради което следва да се тълкува съобразно чл. 145, ал. 1 ЗПП във връзка с условията, при които търговските банки отпускат такъв вид кредити. Пазарните условия, при които се извършва кредитната дейност на търговските банки, се регулират от БНБ /чл. 2, ал. 6 ЗБНБ/. Съгласно чл. 35 ЗБНБ Българската народна банка обявява основния лихвен процент и го обнародва в „Държавен вестник”. Този лихвен процент отразява и размера на инфлацията. Следователно клаузата на т. 5.3 от договора съдържа достатъчно ясна и разбираема за касатора информация за условията и начина на изменение на размера на лихвения процент по договора за ипотечен кредит… Действително, такива усилия от страна на касатора не биха били необходими, ако банката беше предоставила предварително конкретна методика за изчисляване на изменението на лихвения процент. Такова задължение за кредитора обаче е въведено едва с чл. 33а от Закона за потребителския кредит /ДВ, бр. 58 от 2010 г./ и не е съществувало към момента на сключване на договора на 6.6.2007 г.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че в т. 5.3 от договора между страните се съдържат достатъчно ясни и разбираеми условия за промяната на размера на лихвения процент по договора. Тези условия са външни и независещи от търговската банка, а са предизвикани от въздействието на свободния пазар и регулатора на банковата дейност. Ето защо спрямо клаузата на т. 5.3 се прилага изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗПП, поради което тази клауза не е нищожна.”

Авторът на настоящата статия не може да се съгласи с основните решаващи правни съждения на касационната инстанция при решаване на спора относно нищожността на цитираната клауза – поради нейната неравноправност. Наистина, инфлацията е един от обективните пазарни индекси, който отчита обезценката на съответната парична единица като универсален изразител на стойност, вкл. и възможността на потребителите да придобиват определени блага чрез използване на парични средства. Поради това обстоятелство този пазарен индекс би могъл да служи като един от структуроопределящите критерии на референтния лихвен процент (променливата компонента в уговорената възнаградителна лихва по смисъла на дефинитивната разпоредба, уредена в § 1, т. 6 от ДР на ЗПК), но за да отговаря на изискванията за добросъвестност (арг. чл. 143 ЗПК), уговорената в тази клауза правна възможност за едностранно изменение на референтния лихвен процент от банката трябва да определя относителната тежест на отделните компоненти, вкл. и при промяната в покупателната стойност на съответната валута (при намаляване – инфлация, а при увеличение – дефлация), като по ясен и разбираем за средния потребител на банкови услуги начин да се установи в какво съотношение промяната на инфлационния индекс ще се отрази върху размера на референтния лихвен процент (в конкретно измеримо съотношение). По същия начин трябва да е изяснена между страните и относителната тежест на останалите пазарни, обективни показатели (компоненти). В противен случай се предоставя едно потестативно право на икономически по-силната страна в облигационното правоотношение, породено от договор за потребителски кредит, произволно – по свое усмотрение (при упражняване на дискреционна власт), чрез едностранно волеизявление да променя референтния лихвен процент, респ. размера на насрещната парична престация за използване на заетия финансов ресурс (възнаградителната лихва), като по този начин да прехвърли изцяло или отчасти стопанския риск от своята търговска дейност на добросъвестните потребители на банкови услуги. Следователно, тази клауза е уговорена в ущърб на потребителя – „в негова вреда” по смисъла на чл. 143 ЗЗП, което е довело до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Тя противоречи както на правилата на добросъвестност – на честното, почтеното поведение на страните при сключване гражданскоправни сделки за потребление и при изпълнение на породени договорни задължения по тях, така и на основополагащи за частното право принципи – свободата на договаряне и автономията на волята (арг. чл. 8 и чл. 9 ЗЗД). Тъй като договорът представлява съвпадане на две насрещни волеизявление с един и същи предмет за постигане на признат от закона интерес (постигнато съгласие между два равнопоставени правни субекти), всяка уговорка за едностранно изменение на предметното съдържание на учреденото облигационно правоотношение, вкл. и по отношение на насрещната парична престация за използване на заетия финансов ресурс (възнаградителната лихва), когато този правна възможност не е обусловена от външни, обективни за страните по материалното правоотношение обстоятелства (настъпили извън тяхната воля и контрол), като противоречаща на повелителни правила на закона и правилата на добросъвестност в частноправните отношения при сключване и изпълнение на сделки за потребление е нищожна (неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗПК), поради което не поражда целените от търговеца правни последици.

Следователно, в правомощията на съда е да установи дали дадена клауза, уговорена в договори за потребителски банкови кредити, е нищожна поради нейната неравноправност – поради накърняване на правилата за добросъвестност на частноправните субекти при сключване и изпълнение на сделки за потребление, прилагайки императивните правила на закона – чл. 143 ЗПК, чл. 8 и чл. 9 ЗЗД, вкл. и когато тя е уговорена преди влизане в сила на чл. 33а ЗПК.

В заключение – само клаузи, с които е уговорена правната възможност за едностранна промяна от кредитора (банката) на установения между страните референтен лихвен процент, биха породили целените правни последици, ако отговорят на изискванията за добросъвестност, а именно когато са определени конкретни обективни обстоятелства, извън контрола и волята на страните, и тяхното относително отражение върху стойността на референтния лихвен процент. В този случай тази клауза няма да доведе до значителна нееквивалентност на насрещните престации, до уговарянето й във вреда на средния потребител, водещо в крайна сметка до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

В противен случай – ако изменението на възнаградителната лихва[7] е поставено под контрола и волята на търговеца, без да са възникнали факти за това от обективно естество, би се достигнало до неоснователно обогатяване на икономически по силната страна в облигационното правоотношение, като по усмотрение на търговеца би се изменила гарантираната доходност (неин изразител е т. нар. фиксирана надбавка), която се уговаря между страните при сключването на договора за потребителски кредит, респ. до изцяло прехвърляне на стопанския риск от кредитора, притежаващ специални знания в областта на публичното предлагане на заемни средства, в правната и икономическата сфера на средния потребител. Именно за да се предотвратят нелоялните търговски практики по смисъла на чл. 68г ЗЗП при сключване и изпълнение на договори за потребителски кредит, респ. за да се предотврати увреждането на законните интереси на потребителите на банкови услуги, законодателят е уредил най-тежката санкция по отношение на неравноправните клаузи – тяхната нищожност (чл. 20, ал. 1, изр. 2 ЗПК и 146, ал. 1 ЗПК).

Когато е сезиран с иск за защита на накърнено материално право, съдът ще установи или със сила на пресъдено нещо (когато е предявен отрицателен установителен иск) или инцидентно, в мотивите, ad hoc нищожността на тази клауза при предявен осъдителен кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на надплатените без правно основание (без пораждане и съществуване на годен юридически факт) възнаградителни лихви, но субективните предели на силата на пресъдено нещо ще обвържат единствено страните в процеса и техните универсални или части правоприемници (арг. чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК). От друга страна, исковото (състезателното) производство се развива на поне две съдебни инстанции (когато цената на иска е над 10000 лв., респ. над 20000 лв. след изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК – ДВ, бр. 50/2015 г., въззивното решение по тези правни спорове подлежи на касационно обжалване[8]), поради което дори и да бъде защитен индивидуалният (частният) интерес на съответния потребител на банкови услуги, тази съдебна защита ще бъде предоставена в един значително дълъг период от време – след момента на накърняване на субективните права на потребителя. Но общественият, респ. колективният интерес на потребителите, които са страна или биха били страна по договори, сключени при Общи условия, съдържащи неравноправни клаузи, би се защитил ефективно и пропорционално само при упражняване на властническите правомощия (служебно) от компетентните контролни административни органи – при КЗП и БНБ (при упражняване на надзорните функции върху дейността на търговските банки – напр. относно точното приложение на правилото за поведение, регламентирано в диспозицията на чл. 58 ЗКИ, както и чрез ангажиране на тяхната административно-наказателна отговорност чрез налагане на имуществена санкция по чл. 152, ал. 2 ЗКИ, във вр. с чл. 152, ал. 1 ЗКИ), вкл. и чрез предявяване от КЗП на искове за колективна защита на потребителите, както и искове за преустановяване или за забрана на действия или търговски практики, които са в нарушение на колективните интереси на потребителите (арг. чл. 165, ал. 3, т. 3 ЗЗП, чл. 186, ал. 3 ЗЗП), както и при констатиране на нелоялни търговски практики да бъде ангажирана административно-наказателната отговорност на търговците, извършващи нарушения на установения ред на държавна управление, чрез налагане на имуществени санкции (чл. 210а ЗПК, във вр. с чл. 68в и чл. 68г ЗПК), респ. чрез налагане на принудителни административни мерки по реда на чл. 68л, ал. 1 ЗЗП.

В този смисъл съдът, когато разглежда конкретен материалноправен спор, повдигнат от потребител, свързан със защита на накърнено материално право – чрез отрицателни установителни искове за прогласяване на определени клаузи от договор за потребителски кредит, сключен при Общи условия, за нищожни, респ. за недължимост на едностранно увеличения размер от търговеца на възнаградителна лихва или чрез осъдителен (кондикционен) иск за връщане на недължимо заплатени възнаградителни лихви при начална липса на основание (по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД), не притежава свръхкомпетентност и макар да установи, че кредитодателят е наложил и провежда нелоялна търговска практика чрез едностранно установяване на неравноправни клаузи, не може да постанови преустановяването на това правонарушение. Цивилизованите държави, наред със съдебната защита, са създали друг ефективен и надежден правен способ – чрез съответни контролни административни органи оперативно да се защити накърненият колективен, респ. обществен интерес. Разбира се, в Република България номинално съществуват властнически органи – част от единния държавен административен апарат, които националният законодател е овластил да осъществяват превенция и контрол по точното прилагане на нормативните изисквания за спазване на установения държавен ред на управление, вкл. и за защита на потребителите – за предотвратяване налагането и използването на нелоялни търговски практики. Следователно, въпрос на държавна воля е добросъвестното упражняване на широките властнически правомощия на административните органи, които действат и като административно-наказващи органи, за да се предотврати в кратки срокове налагането и използването на нелоялни търговски практики от търговци при сключването и изпълнението на сделки за потребление.

След формираната значителна по обем съдебна практика, с която се установява неравноправността на множество клаузи в Общите условия към договори за банкови (вкл. ипотечни) кредити, увеличаването на броя на исковете за установяване нищожността на клаузи в Общите условия към договорите за банкови кредити, респ. за възстановяване на недължимо заплатения едностранно увеличен размер на възнаградителните лихви представлява индиция за неефективно упражняване на властническите правомощия от компетентните контролни административни органи, свързани с установяване и предотвратяване на наложените нелоялни търговски практики от кредитни институции, сключващи договори за потребителски кредити, вкл. и т. нар. ипотечни кредити при Общи условия. Засилената превантивна и надзорна дейност на тези държавни органи би притежавало съществено възпиращо въздействие пред недобросъвестните търговци, сключващи договори за потребителски кредит, като същевременно ефективно и пропорционално би се защитил колективният интерес на средните потребители на банкови услуги. В това отношение, макар и съдът да не е безсилен, в образувано исково производство за защита на накърнени материални права на конкретен потребител на банкови услуги той не е компетентен да защити колективния интерес, което е във властническите правомощия на овластените контролни административни органи.

Автор:Красимир Машев


[1] 1. За преддоговорната информация и предметното съдържание на договора за потребителски кредит – яснота, пълнота и разбираемост; 2. Формата за действителност; 3. Забрана за събиране на такси и комисионни за действия, свързани с усвоява и управление на кредита; 4. Годишен процент на разходите (ГПР); 5. Структурата на дълга – при разсрочени анюитетни вноски; 5. Правото на предсрочно погасяване на кредита и обезщетението при упражняване на това субективно право; 6.Ограничаване отговорността на потребителя при длъжникова забава – само в размер на законната лихва7. Възможността за уговаряне на променлив лихвен процент за част или за целия период от действието на договора за потребителски кредит и пр.

[2] По смисъла на този закон „потребител” е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.

[3] – „Банката е обезпечила за себе си правото произволно, при упражняване на дискреция (право на автономна преценка) да изменя БЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна. По този начин се накърнява принципът на добросъвестност, тъй като е уговорено право на банката едностранно да изменя размера на възнаградителната лихва без да е установено конкретно обективно обстоятелство, извън волята на страните, при настъпване на което да се изменя променливият индекс, формиращ възнаградителната лихва – с посочване конкретнатастойност на изменението (увеличение или снижаване), като тази възможност да е в полза както на банката (при увеличаването му), така и на потребителя (при намаляването му)… С тази клауза се създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което в крайна сметка води и до увреждането на последния.”

[4] „Страните не твърдят, а и в представения договор за кредит липсват клаузи, в които да са уговорени обективни критерии за промяна на БЛП. Такива следва да бъдат уговорени и съгласно чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ, в който е посочено, че договорът следва да съдържа методиката и условията за определяне на лихвата до края на договора.”

[5] Цитат от Решението на СГС: „Видно и от буквалното съдържание клаузата – предвижда се забрана за всяко друго изменение на първоначално определения лихвен процент от 7,20 %, освен в посока увеличаване и то минимум с 1 пункт. Противно на доводите на ответника същата няма само технически характер и не определя само минималната стъпка на изменението чрез увеличаване, доколкото изрично е посочено, че „годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т. 4.1.а и не се променя” освен при посочените условия – ако се налага увеличение най-малко с 1 пункт. Липсва възможност за намаляване на лихвата по т. 4.1., а при аналогична обратна промяна на пазарните условия. Така формулирана процесната клауза очевидно води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя и не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което същата несъмнено е неравноправна съобразно чл. 143, ал. 1 ЗЗП, което води до нейната нищожност съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП – по твърдения и на двете страни същата не е индивидуално уговорена, тъй като е била предварително изготвена от банката”.

[6] До настоящия момент това решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, представлява единствената задължителна за въззивните и първоинстанционните съдилища практика на ВКС – по практическите проблеми относно квалифицирането на определени уговорки в договорите за банкови потребителски кредити като неравноправни.

[7] Едностранното изменение на възнаградителната лихва по договори за потребителски кредити е допустимо единствено по отношение на един от нейните структуроопределящи компонентни – референтния лихвен процент, но не е и на фиксираната надбавка, която по силата на правната норма, уредена в § 1, т. 5а, изр. 2 от ДР на ЗПК, не може да бъде променяна едностранно за целия срок на договора за кредит.

[8] Тъй като надплащането на недължима възнаградителна лихва е било в изпълнение на породено „задължение” по търговска сделка, правният спор, макар и възникнал по извъндоговорно правоотношение, е търговски, а образуваното въз основа на този материалноправен спор съдебно производство е търговско дело по смисъла на чл. 280, ал. 2, т. 1, предл. 2 ГПК. В този смисъл е и константната практика на ВКС – напр. Определение № 139 от 8.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 2665/2014 г., I т. о., ТК; Определение № 284 от 8.06.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1686/2015 г., II т. о., ТК и пр.

 

Източник: gramada.org

Вашият коментар