24/10/2020

По някои въпроси за наказателноправната репресия за неизпълнение на парично задължение

След като прочетох заглавието на настоящата статия се почувствах странно. Защо ни е цялото изпълнително производство с всичките му институти, защо съществува длъжността на частните и държавни съдебни изпълнители при положение, че щом някой не ни плаща, направо отиваме в прокуратурата/в полицията и искаме от тях да предприемат действия по компетентност. Целта ми е именно с тези редове да очертая най-разпространените виждания в съдебната практика по въпроса, а също така да се опитам да изведа пред скоби разграничителни критерии, които донякъде да поставят граница между чисто гражданскоправните отношения и съставомерното поведение, очертано в разпоредбата на чл. 293а от НК. Горното ми желание се породи от редица жалби, сигнали и неща, от вида на които ставам свидетел по служебна линия, при които се прави опит органите на досъдебното производство да заменят частните съдебните изпълнители по една много проста причини – в полицията и прокуратурата не се дължат такси за изпълнение. Предвид на това, че на този етап горепосоченият състав представлява действаща разпоредба и няма как да се инициира законодателното й преформулиране, единственото, което ни остава, е да се опитаме да очертаем характеристиките от обективна и от субективна страна на разпоредбата и това как същите следва да се тълкуват.
Съгласно разпоредбата, предмет на тълкуване с настоящата статия, Който, след като е осъден да изпълни парично задължение с влязъл в сила съдебен акт и в продължение на една година от влизането му в сила не изпълни задължението си към кредитора, въпреки наличие на парични средства или имущество за това, се наказва с лишаване от свобода до една година или с пробация.
На практика при този текст на разпоредбата се получава следното. По предявен осъдителен иск съответният съд се е произнесъл с решение, което е влязло в сила и по което е издаден изпълнителен лист. Пред кредитора са налице две възможности: Първата от тях е да образува изпълнително дело, по което освен таксите по раздел I от Тарифа за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители, същият да дължи отделно пропорционална такса за опис на движими и недвижими имущества, съгласно чл. 20 от Тарифата и в случай на изпълнение на парично вземане – пропорционална такса в размери, посочени в чл. 26 от Тарифата. Нещо повече. Съгласно чл. 29 от Тарифата, взискателят следва да внесе авансово голяма част от гореизброените такси, т.е. без въобще да има яснота дали длъжникът има някакво секвестируемо имущество.
А какъв е вторият вариант?- Изчаква една година от влизане в сила на решението, с което длъжникът се осъжда да плати претендираното парично задължение, и пуска сигнал до съответната районна прокуратура, в който твърди, че от страна на длъжника е извършено престъпление по чл. 293а от НК. И изправен пред угрозата от наказателно преследване, длъжникът заплаща дължимите суми и се надява на това, наблюдаващият прокурор да приеме, че макар и от обективна страна да е осъществен съставът на престъплението, същото засяга обществените отношение в по-ниска степен в сравнение с други случаи от този вид, поради което са налице основанията за прекратяване на наказателното производство по чл. 24, ал.1, т.1 НПК вр. чл. 9 ал.2 НК.
Според така описаните начини е доста по-лесно и доста по-евтино просто да се пусне един сигнал до прокуратурата. Но в тази връзка следва да се има предвид няколко неща. На първо място, решението, което е влязло в сила и с което се осъжда дадено лице да заплати парично задължение, следва да е връчено лично на задълженото лице. В такъв случай интерес предизвиква какви наказателноправни последици би имало връчване на горепосочения съдебен акт в хипотезата на чл. 46, 47 и 48 от ГПК? И в тази връзка от коя дата следва да изчисляваме тази една година – от датата на влизане на решението в сила или от датата на уведомяването, респективно на узнаването от страна на длъжника за влизането в сила? Да приемем, че при наличие на хипотези, при които връчването на влезлия в сила съдебен акт е станало месеци след влизане в сила на решението, не би било съставомерно от субективна страна, тъй като няма как да обосновем настъпването на неблагоприятни правни последици за дадено лице от юридически факт, за който същият е нямало как да знае. Така че в редица случаи, макар и този срок формално да е изтекъл, няма как да се докаже, че длъжникът е знаел за изтичането му. Също така, по отношение на връчването следва да се има предвид, че в хипотезите на връчване на решението по реда на чл. 47 и 48 от ГПК – чрез залепване на уведомление и чрез публично обявление, същите биха били предпоставка за определяне на несъставомерност на деянието от субективна страна, тъй като при тях лицето не узнава лично и непосредствено за юридическия факт на влизане в сила на решението, с което същият бива осъден да изпълни парично задължение. В хипотезата на чл. 46, ал.1 от ГПК, а именно при връчването на друго лице, е възможно да се изследва наличието на субективна страна предвид на това, че е възможно събирането на гласни доказателства за личното уведомяване на дееца, от лицето, на което е връчен влезлият в сила съдебен акт. Същото следва да се има в предвид в хипотезата на постановено решение срещу длъжника по реда на чл. 238 ГПК. Тогава също от субективната страна деянието би било несъставомерно.
На свой ред редица специфики предизвиква ситуацията, при която длъжник по паричното задължение е юридическо лице. Тогава възниква следната хипотеза – дадено търговско дружество, представлявано от един управител, бива осъдено с влязъл в сила съдебен акт да заплати дадена парична сума, като същото, да речем в най-простатата хипотеза, е връчено на управителя. И няколко месеца след това въз основа на предвидения в търговския закон или в устава, или дружествения договор на дружеството, управителят бива освободен от длъжност. Тогава възниква въпросът може ли след като изтече една година от влизане в сила на решението за дължимостта на паричното задължение да приемем, че новият управител следва да носи отговорност по реда на чл. 293а НК? И отговорът както обикновено е : „Зависи!“ В случай, че могат да се съберат надлежни доказателства за това, че при избирането му за управител, същия въз основа на вътрешнофирмена политика е получил отчет за приходи и разходи на дружеството, инвентаризационни описи или други документи, в които процесното задължение да фигурира като безспорно, тогава би могло да се твърди знание от страна на управителя. Също така, ако преди изтичане на едногодишния срок от влизане в сила на съдебния акт, бива проведено общо събрание, на което се приема годишният финансов отчет на дружеството, в който задължението е отразено по надлежния ред, също би могло да се търси отговорност на управителя.
На следващо място, ми се иска да се спра на една от предпоставките от обективна страна на престъплението, а именно: наличието на парични средства или имущество за това. Само по себе си това представлява доста труден за преценка факт, поради редица причини. На първо място, ми се иска да разгледам въпроса за това, по какъв начин се отразява фактът на съставомерност на деянието при наличие и на други задължения за конкретен длъжник. Много интересна би била хипотезата, при която кредиторът по процесното задължение, определено с влязъл в сила съдебен акт, е хирографарен и преди него има други кредитори с обезпечени вземания, които са по-напред от него в реда на привилегиите по чл. 136 от ЗЗД. И по този начин би се получила ситуация, при която спрямо даден длъжник има образувано изпълнително дело, същият има налично имущество и активи, които биха му позволили безпроблемно да изпълни процесното парично задължение, но съгласно изготвеното разпределение от съдебния изпълнител, имуществото му отива за удовлетворяване на привилигерованите вземания. Очевидно в тази ситуация и в ситуацията, при която освен образувано изпълнително дело има наложени запори и възбрани върху активи на длъжника, няма как да се приеме наличие на парични средства и имущество като елемент от обективната страна на процесното престъпление.
Въпреки оскъдната практика на ВКС по анализираното в настоящата статия престъпление, ми се иска да обърна внимание на някои решения. В Решение № 265 от 27.05.2009 г. на ВКС по н. д. № 239/2009 г., I н. о., НК, се очертава едно по-скоро теоретично описание на обективната и субективната страна на деянието.:
Престъплението по чл. 293а НК е формално умишлено престъпление, защото съставът не свързва възможността за реализиране на наказателна отговорност с настъпването на определени обществено-опасни последици, а е достатъчно самото извършване на деянието, без да е необходимо от това да е настъпил конкретен резултат. Престъплението по чл. 293а НК не е резултатно, а е от онези, които създават само състояние на опасност за настъпване на вреда. Изпълнителното деяние се осъществява чрез бездействие – неизпълнение на задължение, установено с влязъл в сила съдебен акт. При това не просто неизпълнение, а неизпълнение в изрично очертан от законодателя срок – една година от влизане в сила на съответния съдебен акт. Иначе казано в закона е посочен моментът, до който деецът е длъжен да предприеме съответното действие. Ако в срока и към момента на изтичането му деецът не разполага с имущество и/или парични средства, ако липсва влязъл в сила съдебен акт или е налице цялостно изпълнение на установеното с последния парично задължение, няма как да се претендира съставомерност по чл. 293а НК. От друга страна, без значение за съставомерността на деянието е частичното или цялостно изпълнение на задължението след изтичане на посочения едногодишен срок, частичното изпълнение в рамките на същия срок, както и цялостната загуба на имуществото и/или паричните средства след изтичането на този срок. Законодателят не е инкриминирал поведение на дееца извън посочения едногодишен срок. С изтичането на последния деянието се явява довършено, щом са осъществени всички признаци от обективна и субективна страна. Престъпленията, изразени чрез бездействие, които, като не изискват настъпването на определени обществено опасни последици, каквото е това по чл. 293а НК, се явяват довършени в момента, до който деецът е бил длъжен да предприеме съответното действие, като до това време не може да се говори още за начало на изпълнение, тъй като дължимото действие все още може да бъде извършено.
В горното тълкуване, направено от съда, прави впечатление едно нещо – „без значение за съставомерността е частичното изпълнение на задължението в рамките на същия срок“. Наистина, разпоредбите на наказателния кодекс не могат да се тълкуват разширително, но едно подобно виждане поставя редица въпроси най вече относно обсъдените по-горе хипотези. Означава ли това, че ако от изготвеното разпределение от съдебния изпълнител за процесното вземане е отредено същото да бъде само частично удовлетворено за сметка на привилигерованите вземания, то тогава деянието е съставомерно? Не мисля, че подобен подход е законосъобразен.

За удачно и юридически коректно решение намирам подхода, възприет в Решение от № 615 от 14.01.2002 г. на ВКС по н. д. № 577/2001 г., II н. о. В него се посочва, че обективният признак от състава на престъплението по чл. 293а, НК обхваща само влезлите в сила осъдителни съдебни решения, постановени в исков процес, които освен че са необжалваеми, по силата на пресъдено нещо съдържат забрана за втори процес относно същия спор, имат обвързваща сила относно предмета на спора и се ползват с изпълнителна сила. Определенията по чл. 244 ГПК/отм/ за издаване на изпълнителен лист не се ползват със сила на пресъдено нещо нито по отношение на изпълнителното право, нито по отношение на правото на иск.

Напълно съобразено със същността на заповедното производство, не би могло да се приеме за безспорно вземането, установено въз основа на издадена Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 или чл. 417 от ГПК. Дори и спрямо същите да не е подадено възражение по реда на чл. 414 от ГПК, следва да се има предвид разпоредбата на чл. 423 ГПК, която дава възможност, при наличие на описаните в нея предпоставки да се подаде последващо възражение срещу издадената заповед и да доведе до нейното обезсилване.

В заключение, бих искал да споделя, че е неправилен и несъобразен с целта на закона подход, при който се търсят наказателноправни способи за уреждане на гражданскоправни отношения. И, въпреки че това очевидно, трудно е да се поправи на законодателно ниво, следователно е редно правоприлагащите органи да полагат усилия да ограничават процесуално поведение, което представлява откровена злоупотреба с права.

Автор: Алексан

Източник: gramada.org

Вашият коментар