вт. авг. 20th, 2019

ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ВЪЗРАЖЕНИЕТО ПО ЧЛ. 423 ГПК – II част

(Част втора)

3. За таксите

В т. 15 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г., ВКС, ОСГТК, е поставен въпросът: „Какъв е размерът на дължимата в производството по чл. 423 ГПК държавна такса?” Очертани са три противоречиви разрешения (практики), които съдилищата са възприемали и съответно са наложили постановяването на тълкувателно решение. Според първото становище, в това производство държавна такса не се дължи, тъй като при уважаване на възражението заповедта не се отменя и остава да съществува в правния мир, като само се възстановява положението, което би съществувало, ако длъжникът е подал възражение по чл. 414 ГПК, а за последното такса не се дължи (разбира се, ако не е упражнил правата си по чл. 413 и чл. 419 ГПК). Според второто становище държавната такса за възражението е в размер на 25 лв., по аргумент от чл. 16 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, според която такъв е размерът на таксата във всички случаи, при които се образува дело от граждански характер извън хипотезите по чл. 1-15 от тарифата. Според трето становище таксата за възражението е в размер на половината от таксата, дължима за заявлението – по аргумент от чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. ВКС (ОСГТК) неправилно е приел за правилно второто становище. Излагам в цялост мотивите на ОСГТК, срещу които ще изложа подробните си съображения: „Няма аргументи в подкрепа на тезата, според която производството по чл.423 ГПК е освободено от такса, тъй като по смисъла на чл. 73, ал. 3 ГПК такса поначало се дължи за всяко производство пред съд, образувано по искане за защита или съдействие, като изключенията са уредени изрично /чл. 83 и чл. 84 ГПК/. Размерът на дължимата за това производство такса следва да бъде определен съобразно чл. 16 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Това е така, тъй като в производството по чл. 423 ГПК се извършва преценка, различна от тази на заповедния съд, а именно относно съществуването на основания за закъсняло оспорване на вземането чрез възражение, при което въззивният съд не действа по правилата на въззивното производство, а в извънредно производство, аналогично на производството за отмяна на влезли в сила съдебни решения. Същевременно няма основание таксата да е в половин размер от дължимата в заповедното производство, тъй като приемането на възражението от окръжния съд няма за последица отмяната на заповедта, нито е свързано с преценка на основанията за нейното издаване, а само възстановява висящността на заповедното производство, т.е. постига се ефектът на подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение. Поради неприложимост в случая на чл. 18 от тарифата и доколкото производството по чл. 423 ГПК не е сред изрично посочените в чл. 1-15, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 16 от тарифата.” Тези мотиви са неправилни, нелогични, противоречат на правната логика и съвсем закономерно са довели до противоправен извод. В следващите редове аргументирам това свое виждане.

На първо място, налице е правна норма от най-висш порядък, т.е. такава, съдържаща се в Конституцията на Република България (КРБ), която норма се извлича от разпоредбата на чл. 60, ал. 1 КРБ, която гласи: „Гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество.” От тази разпоредба могат да се направят следните изводи: първо, както данъците, така също и таксите, които следва да заплатят гражданите, се установяват с нормативен акт; второ, този нормативен акт трябва да има ранга на закон; трето, не може да се установи задължение за гражданите да заплащат нито данъци, нито такси с подзаконов нормативен акт; четвърто, както данъците, така и таксите трябва да са изрично установени, а не да се подразбират или предполагат; пето, макар и без пряко отношение към настоящата тема, КРБ задава критерия, съгласно който да се определят размерите на данъците и таксите. Още от разгледаната разпоредба се установява, че позоваването на Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), приета с Постановление на Министерския съвет (ПМС) № 38 от 27.02.2008 г. (обн. ДВ, бр.22 от 28 Февруари 2008 г.), е несъстоятелно, тъй като Тарифата е приета с подзаконов нормативен акт и няма ранга на закон. Следователно Тарифата не може да установи каквото и да било задължение за заплащане на такси. Всъщност позоваването на същата показва и едно неразбиране на нейния характер. Целта ѝ е не да определи случаите, в които съществува или възниква задължение за заплащане на таксите по ГПК, а само да определи размерите на тези такси, когато такива се дължат по закон. Следователно единствените съображения, които биха могли да имат тежест при обсъждането на въпроса с дължимостта на такси в производството по чл. 423 ГПК, са черпените от самия процесуален закон, но не и от подзаконов нормативен акт.

На второ място, неправилно и очевидно невярно в мотивите на Тълкувателното решение по т. 15 се твърди, че по смисъла на чл. 73, ал. 3 ГПК такса поначало се дължи за всяко производство пред съд, образувано по искане за защита или съдействие, като изключенията са уредени изрично /чл. 83 и чл. 84 ГПК/. Точният текст на чл. 73, ал. 3 ГПК е следният: „Държавната такса се събира при предявяване на искането за защита или съдействие и при издаване на документа, за който се плаща такса, съгласно тарифа, приета от Министерския съвет.” Тази разпоредба урежда само момента, в който се събира таксата, но не и дължимостта ѝ по всяко искане за защита и съдействие. Ако не съществува изрично установяване на дължимостта на една такса, то не може да се извежда по тълкувателен път, както бе посочено в предходния параграф. Така че точният смисъл на чл. 73, ал. 3 ГПК е, че когато съгласно този закон се дължи държавна такса, то тя се събира при предявяването на искането за защита или съдействие. Но дължимостта на самата такса трябва да произтича от изрична законова разпоредба. Индикация в тази насока е и членуването на прилагателното „държавна”, с което законодателят указва на вече съществуваща, установена такса (в противен случай прилагателното изобщо нямаше да бъде членувано). Също толкова неправилно, колкото позоваването на чл. 73, ал. 3 ГПК, е и позоваването на чл. 83 и чл. 84 ГПК, които нямат отношение изобщо към въпроса за дължимостта по принцип на една или друга такса. Дори самите наименования на двата члена („Освобождаване”) подсказват, че се касае за освобождаване на определени категории лица от задължение, което вече е възникнало. С други думи, разпоредбите на чл. 83 и чл. 84 ГПК изключват определени категории лица от вече установеното задължение за заплащане на данъци, а не постановяват кога такова задължение не възниква поначало. В самия процесуален закон се съдържат задълженията за заплащане на такси като уредбата им е в множество текстове, тъй като се отнася до конкретното производство. Притеснително е неразбирането на ВКС (ОСГТК) на положението, че може да бъде освободено от заплащането на такса само лице, за което съществува задължение да я заплати, т.е. задължението трябва вече да е възникнало, за да може да има освобождаване като последващ юридически факт. Същевременно чл. 73, ал. 3 ГПК не отговаря на въпроса дали е възникнало задължението, а само ако вече е възникнало, към кой момент е станало изискуемо. Иначе казано, ВКС (ОСГТК) не стига до отговора на въпроса дали такова задължение е възникнало изобщо, а напразно се концентрира върху въпросите на изискуемостта и последващото освобождаване – въпроси, които се предпоставят от вече възникнало задължение.

На трето място, следва да се отчете, че подходът на законодателя, който е и в съответствие с чл. 60, ал. 1 КРБ, е да установява изрично задълженията за заплащане на такси, когато такива възникват, на съответните места в ГПК. Примери за това са: чл. 128, ал. 2 ГПК – държавна такса, която се дължи при подаването на исковата молба; чл. 261, т. 4 ГПК – държавна такса, която се дължи при подаването на въззивна жалба; чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК – държавна такса, която се дължи при подаването на касационна жалба; чл. 410, ал. 2 ГПК – държавна такса, която се дължи при подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение; чл. 415, ал. 4 ГПК – държавна такса, която се дължи при подаването на исковата молба за установяване на вземането след подадено възражение в заповедното производство; чл. 431, ал. 4 ГПК – такси, които се дължат в изпълнителното производство и др. С други думи, винаги когато се дължи държавна такса по ГПК за едно или друго производство, то тя е изрично предвидена в процесуалния закон, а не е подразбираща се. В производството по чл. 423 ГПК такава такса не е предвидена и следователно няма правно (а още по-точно „законово”) основание такава такса да се начислява и да се събира от съдилищата. Всяко правомощие на публичната власт следва да бъде изрично законово установено. Това произтича и от чл. 4, ал. 1 КРБ, съгласно която: „Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната.” В правовата държава всяко действие на публичната власт следва да има своето законово основание, а събирането на държавни такси е именно упражняване на едно държавно-властническо правомощие спрямо гражданите, поради което единствено законът може да оправомощи (при това изрично) органът да го осъществи.

На четвърто място, след като вече аргументирах липсата на задължение за заплащане на държавна такса в производството по чл. 423 ГПК, разбира се, с уговорката, че не са предявени правата на възразилото лице по чл. 413, ал. 1 и 419, ал. 1 ГПК, то ще разгледам и последствията от неправилното Тълкувателно решение, върху което се спрях. Преди да сторя това обаче, искам да обясня защо е от значение възразилото по чл. 423 ГПК лице да не е предявило правата си по чл. 413, ал. 1 и по чл. 419, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 275, ал. 2 ГПК: „По отношение на частните жалби се прилагат съответно разпоредбите на чл. 259, ал. 2 – 4, чл. 260, 261, 262 и 273”, а както отбелязах в примера по-горе, съгласно цитирания чл. 261 ГПК, към който е направено препращането, се дължи държавна такса. Това е и причината такава такса да се дължи при предявяване на правата по цитираните два члена в чл. 423 ГПК, тъй като става дума за частни жалби. Но, отново подчертавам, за самото възражение по чл. 423 ГПК такса не се дължи. Тъй като процесуалният закон не въвежда изискването за заплащане на такава такса и за представянето на документ за заплащането ѝ, възражението няма да бъде нередовно на това основание. С други думи, не съществува задължение за лицето, подаващо възражение по чл. 423 ГПК, да представи към него и документ за внесена държавна такса (то и задължение за плащането ѝ не съществува). Следователно няма правно основание, на което съдът да откаже да приеме възражението по чл. 423 ГПК поради непредставянето на такъв документ. Съдът не може да се позове на Тарифата, тъй като тя не може да установи задължение, а само размера на вече възникнало такова. Не може да се позове и на Тълкувателното решение, тъй като съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ): „Тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове.” Въпреки че в статията си „За тълкувателните решения”[1] съм обосновал становището си за противоконституционност на правната норма, която се съдържа в цитираната разпоредба, то докато не бъде прогласена противоконституционността ѝ, тя остава действащо право. Ала въпреки това, видно от самата ѝ формулировка, тя не обвързва гражданите. С други думи, това Тълкувателно решение не може да задължи нито един гражданин и, което е по-важното, не може да му бъде противопоставено. Тълкувателното решение не може да установи задължение за заплащане на такси по ГПК, което не се съдържа в процесуалния закон. Няма как съдът да се позове на тълкувателно решение, за да аргументира отказа си да разгледа възражението до заплащането на такса, чието заплащане не е предвидено в ГПК. Иначе казано, съдът няма правно основание нито да изиска представянето на документ за платена държавна такса, нито да върне възражението по чл. 423 ГПК, когато такава не е платена. Самото указание за заплащането на таксата и че неплащането ѝ е нередовност, която ще бъде санкционирана с разпореждането на съда за връщане на възражението, е противоправно.

Извод: от изложените по-горе аргументи следва, че ВКС (ОСГТК) е трябвало да стигне до извода, че в производството (а и за неговото образуване, ако трябва да сме прецизни) по чл. 423 ГПК държавна такса не се дължи, ако възразилият не упражнява едновременно с това и правата си по чл. 413, ал. 1 и чл. 419, ал. 1 ГПК. Стигайки до обратния извод, ВКС е постановил неправилно тълкувателно решение, поне що се касае до т. 15 от последното. Не съществува правно основание, на което такава такса да се дължи, а следователно и не може да бъде изискана и събрана законосъобразно от направилото възражение лице.

4. Фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК

Друг не по-малко интересен въпрос поставя разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, която гласи: „Искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4.” Чл. 423, ал. 4 ГПК урежда случаите, когато възражението пред въззивния съд е уважено и последиците от това уважаване, а именно: „Разглеждането на делото от първоинстанционния съд продължава с указания по чл. 415, ал. 1.”  С други думи, въззивният съд разглежда възражението, преценява, че са налице предпоставките за уважаването му по чл. 423, ал. 1, т. 1-4 ГПК (някоя от тях) и изпраща делото на първоинстанционния съд, който дава указания на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок от получаването на съобщението (чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК ще бъде правното основание след измененията, обнародвани в ДВ, бр. 86 от 2017 г.). Ако възражението беше направено при условията и в срока по чл. 414 ГПК, а искът беше предявен от заявителя в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, то правилото на чл. 422, ал. 1 ГПК щеше да се приложи и искът щеше да се смята предявен от момента на подаването на заявлението. Само че в хипотезите на чл. 423 ГПК сме изправени пред извънредни обстоятелства, които са препятствали подаването на възражението в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Въпросът, който ще разгледам, може да бъде формулиран по следния начин: „От кой момент ще се смята предявен искът по чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК, когато указанието за предявяването му е дадено от районния съд след уважено възражение по чл. 423 ГПК от въззивния съд?” Разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК няма да намери приложение в този случай, поради което искът ще се счета за предявен от датата на постъпването на исковата молба в съда (общото правило на чл. 125 ГПК). В следващите редове ще изложа съображенията си за това свое виждане.

На първо място, разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК съдържа фикция. Фикцията представлява правна фигура, посредством която правните последици от настъпването на определен юридически факт се прилагат към случай, в който такъв факт със сигурност не е настъпил. Този законодателен подход се използва с оглед запазването или създаването на социална справедливост, когато е оправдано (според законодателя) определени правни последици да настъпват в случаи, в които правопораждащите ги юридически факти не са настъпили. Такъв е случаят с чл. 422, ал. 1 ГПК. Моментът на подаване на исковата молба е известен, безспорно е, че той следва момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Но законодателят е преценил, че за дата на подаване на исковата молба ще се счита датата на подаване на заявлението, макар да е очевидно, че двете дати не съвпадат. Каква е логиката, залегнала зад това законодателно решение? Предпазване на интересите на кредитора от изтичането на погасителната давност за вземането му. Чл. 110-120 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) съдържат общата уредба на погасителната давност. Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД: „Давността се прекъсва: с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната”, съгласно чл. 115, б. „ж” ЗЗД: „Давност не тече: докато трае съдебният процес относно вземането.” Законодателят е преценил, че е социално оправдано, ако заявлението е подадено преди погасителната давност да изтече, то да следва правилата за прекъсване и спиране на давността да се приложат към този момент, тъй като към момента на предявяване на иска давността може да е вече изтекла. Същевременно следва да се има предвид още едно обстоятелство, а именно срокът между предявяването на иска по чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК и подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Вярно е, че този срок не може да бъде точно определен, но е определяем в известни граници. Заявителят подава заявление за издаване на заповед за изпълнение до районния съд (чл. 410, ал. 1 ГПК), районният съд извършва проверка на заявлението и, ако го уважи, издава заповед за изпълнение, препис от която връчва на длъжника (чл. 411, ал. 3 ГПК), длъжникът има двуседмичен срок да подаде възражение срещу заповедта за изпълнение (чл. 414, ал. 2 ГПК), след получаването на възражението съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок от получаването на съобщението (чл. 415, ал. 4 ГПК). Дори да приемем, че връчването отнема около един месец, то от подаването на заявлението до даването на указания за предявяване на иска от заявителя ще изминат не повече от три месеца, а до изтичането на срока за предявяване на иска – не повече от четири месеца. Това е един не твърде дълъг период от време, в който законодателят, както вече посочих, е счел за допустимо и социално оправдано да се приложи обсъжданата фикция. Не така обаче стои въпросът с възражението по чл. 423 ГПК. Тъй като срокът за предявяването му тече от един неизвестен първоначално момент, а не от връчването на заповедта за изпълнение, то периодът от време между подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и подаването на възражението по чл. 423 ГПК не може да бъде изчислен дори приблизително. Докато при нормално развитие на процесуалните отношения интересът на кредитора може да бъде предпочетен пред този на длъжника, тъй като става дума за не повече от четири месеца, то в хипотезите по чл. 423, ал. 1, т. 1-4 ГПК, такова предпочитание вече граничи с цялостно жертване на интересите на лицето, за което се твърди, че е длъжник. Това лице може да узнае след година, след две или след три от датата на ненадлежното връчване на заповедта за изпълнение за образувано срещу него изпълнително дело, да направи възражение и да се окаже, че давностният срок, който е трябвало да изтече преди повече от една или две години, не е изтекъл. Смисълът на давността е да няма „вечен длъжник”, а възприемането на разрешението фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК да се прилага и към възражението по чл. 423 ГПК би застрашило правната сигурност, тъй като давността ще може да се удължава с произволно дълъг период от време и при това поради причини извън контрола на длъжника. Както вече посочих, целта на фикциите обаче е създаването или запазването на социалната справедливост, а създаването на несигурност у длъжника, удължаването на срока на изискуемост на неговото задължение с неопределен период от време, категорично не е социално справедливо решение.

На второ място, тъй като вече посочих, че фикцията, съдържаща се в разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, цели предотвратяването на изтичането на погасителната давност, когато искът е предявен в един обозрим и непродължителен период от време след подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ще се спра и на функциите на давността. Най-често срещаме становището, че давността предпазвала длъжника. Това е вярно, но е недостатъчно, тъй като давността има и още една функция – тя стимулира активността на кредитора. Благодарение на нея може да се съди дали кредиторът има интерес да предяви вземането си или не. Ако кредиторът не предяви вземането си преди изтичането на погасителната давност, то законодателят приема, че не следва да се предоставя защита на кредитора, тъй като последният явно се е дезинтересирал от своето субективно право, а щом като няма интерес, това означава, че не му е необходимо и средство за защитата му. В нормалния случай, в който кредиторът предявява иска си в срок от около не повече от четири месеца от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то тази заинтересованост се предполага, но при по-дълъг срок, неопределен и неопределяем, в който кредиторът бездейства, няма защо да се прави такова предположение. Особено след като то ще бъде във вреда на длъжника.

На трето място, възниква въпросът за баланса на интересите на кредитора и длъжника. Докато в нормалния случай, когато възражението е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК интересът на длъжника е пренебрегнат, за да се защити този на кредитора, но, както вече посочих в рамките на един непродължителен и приблизително определяем период от време, то при възражението по чл. 423 ГПК ситуацията е коренно различна. Налице са особени и непредвидени обстоятелства, които са попречили на длъжника да узнае за заповедта за изпълнение или да възрази срещу нея. За тези обстоятелства той не отговаря. И би било несправедливо за обстоятелства, които са извън контрола му, да търпи неблагоприятните последици от удължаване на срока на давността в полза на кредитора. Същевременно се поставя и въпросът за защитата на кредиторовия интерес. Преди да го разгледам подробно, бих желал да направя уточнението, че според мен фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК е изцяло ненужна и следва да бъде отменена, тъй като защитата на кредитора е неоправдано завишена за сметка на длъжника. Както вече казах, срокът между подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и получаването на указанията за предявяване на иск е определяем в известни граници, така че ако кредиторът подаде заявлението си, да речем, шест месеца преди изтичането на погасителната давност, той ще е гарантиран срещу възражението на длъжника в последващия исков процес за изтекла погасителна давност. Но нека се върна на защитата на кредиторовия интерес при неприлагането на фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК в случай на възражение по чл. 423 ГПК. Ще я разгледам в зависимост от основанията за уважаване на възражението, посочени в чл. 423, ал. 1, т. 1-4 ГПК. Първо, когато заповедта за изпълнение не е била връчена надлежно на длъжника (чл. 423, ал. 1, т. 1 ГПК), то за процесуалното действие „връчване” отговаря съдът, тъй като задължението е възложено върху него с изричната разпоредба на чл. 411, ал. 3 ГПК (то се изпълнява от администрацията на съда, но тя съществува, за да подпомага съдебната дейност все пак). Считам, че в този случай кредиторът може да предяви иск по чл. 2б от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), тъй като вследствие на неизпълнение на процесуално задължение на съда, производството по делото се е проточило над определяемия разумен срок, за който стана дума и разглеждането и решаването на възникналия спор са се отложили толкова във времето, че поради невъзможността да се приложи фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК се е стигнало до отхвърляне на иска на кредитора поради възражение за изтекла погасителна давност. Всъщност тук сме изправени пред отлагане на разглеждането и решаването във времето в рамките на производство, различно от това по издаване на заповед за изпълнение и от това по възражението по чл. 423 ГПК, но резултатът е, че вследствие на процесуално незаконосъобразни действия на съда, с които се е отложило разглеждането на спора, кредиторът е претърпял вреди. Второ, когато заповедта за изпълнение не е била връчена лично на длъжника и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България (чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК), не смятам, че следва да се допуска възможността кредиторът да търси отговорност на държавата по ЗОДОВ. В този случай, както бе обсъдено на съответното място в настоящото изложение, връчването е редовно, а що се отнася до обичайното местопребиваване, то ако кредиторът беше проявил дължимата грижа, щеше да може да установи къде е то преди да подаде заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Обичайното местопребиваване е фактически въпрос и съдът е силно ограничен в установяването му към момента на издаване на заповедта за изпълнение. Невъзможността да установи обичайното местопребиваване, не е процесуално нарушение на съда освен ако, разбира се, няма достатъчно доказателства, че това местопребиваване е в чужбина (примерно данни, събрани от връчителя). Да не забравяме и че кредиторът е имал предходни отношения с длъжника, от което обстоятелство може да се очаква, че би имал по-големи възможности да установи местопребиваването на лицето, за което твърди, че е длъжник. В този случай (по чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК) кредиторовият интерес няма да получи защита, тъй като кредиторът е можел да извърши предварителна проверка, която да го предпази, а и съдът не е извършил процесуално нарушение. Трето, когато длъжникът не е могъл да узнае своевременно за връчването поради особени непредвидени обстоятелства (чл. 423, ал.1, т. 3 ГПК), то, както вече посочих, не може върху него да се възлагат негативните последици от тази невъзможност, които биха били ползи от гледна точка на кредитора. В случая кредиторовият интерес няма да получи защитата по чл. 422, ал. 1 ГПК, а от активността на кредитора ще зависи кога длъжникът ще узнае за връчването на заповедта за изпълнение и ще предяви възражение по чл. 423 ГПК, респективно в кой момент кредиторът ще може да предяви иска си. Впрочем няма процесуална пречка, когато кредиторът установи, че длъжникът не е узнал своевременно за връчването на заповедта за изпълнение поради особени непредвидени обстоятелства да предяви иск и без да чака до приключи производството по чл. 423 ГПК и връчването на съобщение от първоинстанционния съд с указание за предявяване на иск в едномесечен срок. По този начин искът ще бъде предявен в един по-ранен момент, което би обслужвало интересите на кредитора. Четвърто, когато длъжникът не е могъл да подаде възражението си поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее (чл. 423, ал. 1, т. 4 ГПК), разрешението следва да е като това по чл. 423, ал. 1, т. 3 ГПК, т.е. неблагоприятните последици ще се възложат на кредитора. Причините са същите – длъжникът не отговаря, съдът също, така че би било несправедливо вредите да се прехвърлят от кредитора на друго лице. Разсъжденията за непрехвърлянето на негативните последици и оставането им изцяло в правната сфера на кредитора обаче няма да важат или поне не винаги ще важат, когато за невъзможността на длъжника да узнае за надлежното връчване на заповедта за изпълнение или за невъзможността му да подаде своевременно възражението си отговаря едно трето лице. Когато чрез своите действия или бездействия това лице е създало пречките за длъжника, визирани абстрактно в чл. 423, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК и в резултат на поведението му кредиторът е пропуснал давностния срок за принудително събиране на вземането си, тъй като презумпцията по чл. 422, ал. 1 ГПК няма да намери приложение, и искът му бъде отхвърлен поради направеното възражение за изтекла погасителна давност, то не длъжникът, а кредиторът ще бъде увреден от поведението на третото лице. Поради тази причина считам, че кредиторът може да търси обезщетение по общия ред от това трето лице за непозволено увреждане (т.е. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД). Поведението на третото лице е извънпроцесуално в случая, тъй като то не е участник в съдебния процес, поради което и отговорността му няма да бъде по чл. 3 ГПК.

На четвърто място, от систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК се вижда, че тя се отнася до нормално протичащото заповедно производство, тъй като предхождащите я разпоредби уреждат именно него в последователността на протичането му, а отклонението от това нормално протичане (патологията в процесуалното правоотношение) е дадено в следващия член – чл. 423 ГПК.

Извод: при уважаване на възражението по чл. 423 ГПК по отношение на установителния иск по чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, предявен от кредитора в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, не намира приложение фикцията, съдържаща се в разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК.

5. Съдът, пред който се предявява възражението по чл. 423 ГПК

Макар че този въпрос не бива да буди каквито и да било колебания или съмнения, практиката на един окръжен съд, с която се сблъсках миналата седмица, ме накара да го включа (въпроса) в настоящото изследване. След като обсъдих въпроса с колеги, които са имали сходния проблем, установих, че това не е изолирано явление. Изглежда, че някои окръжни съдилища, в качеството си на въззивни съдилища по чл. 423 ГПК, считат, че възражението трябва да бъде подадено или чрез районния съд до тях, или направо до районния съд. Макар че наистина има известен елемент на целесъобразност в тези разсъждения, а и самият аз да съм на мнение, че възражението трябва да се подаде до и разгледа от районния, а не от въззивния съд, то това могат да бъдат само предложения de lege ferenda. De lege lata обаче уредбата е достатъчно ясна и не допуска подобни волни тълкувания, които са очевидно в противоречие с процесуалния закон. При внимателен прочит на ГПК се установява, че във всички случаи, когато законодателят е счел за необходимо определен документ да бъде подаден до орган на съдебната власт чрез друг орган, той е закрепил това положение изрично. Примери за това са: чл. 255, ал. 2 ГПК – молба за определяне на срок при бавност; чл. 259, ал. 1 ГПК – подаване на въззивна жалба; чл. 283 ГПК – подаване на касационна жалба; чл. 306, ал. 3 ГПК – подаване на молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение; чл. 436, ал. 1 ГПК – подаване на жалба срещу действията на съдебния изпълнител; чл. 538, ал. 2 ГПК – обжалване на решение в охранително производство. Разпоредбата на чл. 423, ал. 1 ГПК не попада в обхвата на разпоредбите, предвиждащи подаването до един орган да стане чрез друг орган. Изрично е посочен и съдът, до който следва да бъде подадено възражението: „В едномесечен срок от узнаването на заповедта за изпълнение длъжникът, който е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да подаде възражение до въззивния съд” Никъде дори не се споменава районният съд или първоинстанционният съд, т.е. практиката на окръжните съдилища, които връщат възражението, тъй като не е подадено чрез районния съд, или препращат възражението на районния съд, или изискват възражението да бъде подадено до районния съд, както и всяка друга приумица, която се отклонява от положението, че възражението се подава непосредствено до въззивния съд е противоправна. Оправданието, че частното гражданско дело, по което е издадена заповедта за изпълнение, се намира в районния съд, може да звучи целесъобразно, но не почива на действащата нормативна уредба. А съдът се ръководи не от критерии за целесъобразност, а от правните норми, извлечени от разпоредбите на процесуалния закон що се касае до действията, които следва да извърши. Затова въззивният съд следва да приеме възражението, след което да изиска от районния съд делото, по което е издадена заповедта за изпълнение, и да направи преценката си въз основа на представеното му от районния съд. Именно въззивният съд обаче трябва да направи тази преценка и новообразуваното производство протича пред него. Никъде в чл. 423 ГПК не се съдържа разпоредба, която да възлага каквито и да било задължения на районния съд. Едва след като и ако въззивният съд уважи възражението, то съгласно чл. 423, ал. 4 ГПК разглеждането на делото продължава пред първоинстанционния съд с указания по чл. 415, ал. 1 ГПК. Във връзка с тази разпоредба могат да се породят някои съмнения относно точния ѝ смисъл, така че ще я обсъдя накратко, макар че темата на настоящата статия е производството по възражението по чл. 423 ГПК, а това е последица от уважаването на възражението. Тук съмнения може да породи формулировката „разглеждането на делото… продължава”, тъй като може да се постави въпросът: кое е това дело? Очевидно няма как първоинстанционният съд да продължи разглеждането на делото, образувано пред въззивния съд. Същевременно явно законодателят е имал предвид едно определено дело, тъй като е членувал съществителното. Освен това, за да продължи разглеждането на едно дело, то вече трябва да е било образувано (не може да продължи нещо, което не е започнато). Към момента на приключване на производството по възражението по чл. 423 ГПК има само едно вече образувано дело пред районния съд по заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и това е частното гражданско дело, по което е била издадена. Това е и делото, чието разглеждане ще продължи пред районния съд с даване на указания по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ново дело пред районния съд не се образува. Образуването на ново дело би било в противоречие с нормата, съдържаща се в разпоредбата на чл. 423, ал. 4 ГПК.

6. Заключение

В настоящата статия се постарах да изясня някои от въпросите на възражението пред въззивния съд по чл. 423 ГПК, които по един или друг начин създават объркване или нееднакво прилагане на процесуалния закон. Не твърдя, че изводите, до които достигам, са единствените правилни, безспорни или неподлежащи на съмнение. Напротив! Както във всяка своя разработка и тук съм се стремил да представя гледната си точка аргументирано, но бих се радвал да чуя или прочета и други аргументи без значение дали в подкрепа на моите тези или в обратен смисъл. Все пак се надявам написаното от мен да бъде от полза на правоприложители, изследователи на правната наука и на всекиго, който проявява интерес към разглежданата тема.

Автор: Владислав Дацов

 

 

Източник: gramada.org

Вашият коментар