вт. авг. 20th, 2019

По някои въпроси на иска и възражението по чл. 270, ал. 2 ГПК (нищожност на влязло в сила съдебно решение)

1. Въведение

На пръв поглед изглежда, че правилото за поведение, съдържащо се в разпоредбата на чл. 270, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), е пределно ясно и не създава предпоставки за различни тълкувания (всъщност на тълкуване подлежи самата разпоредба, за да се установи съдържанието на нормата, която бива формулирана чрез нея). Самият текст на чл. 270, ал. 2 ГПК е доста кратък: „Нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение.” Практиката по прилагането на правната норма, която се извежда от чл. 270, ал. 2 ГПК, обаче не е безпротиворечива, което показва, че впечатлението за несъмненост е илюзорно. В настоящата статия ще се постарая да дам отговор на някои от най-често срещаните въпроси, възникващи във връзка с прилагането на цитираната по-горе правна норма. В структурно отношение съдържанието ще бъде разделено по следния начин: първо, ще очертая кръга на съдебните актове, които биват обхванати от изследваната процесуалноправна норма, и ще разгледам процесуалните способи, чрез които може да се поиска прогласяване на нищожност на тези актове; второ, ще направя кратък анализ на основанията за нищожност на съдебен акт (в частност на съдебно решение); трето, ще завърша с кратко заключение. Както и в останалите си статии, така и тук не претендирам за безспорност на изводите си, нито пък бих желал да ги наложа някому, а целта ми е да най-вече да провокирам мисленето на читателите си (а с това и евентуална дискусия) по един значим въпрос на българския граждански процес.

2. Съдебни актове, попадащи в обхвата на чл. 270, ал. 2 ГПК, и защита срещу тях

На първо място, в доктрината и в съдебната практика актовете, които постановява съдът, се означават с родовото понятие „съдебни постановления”. В него се включват разпорежданията, определенията и решенията, като всеки от тези актове има своята специфика. С оглед на разглежданата тема най-важната разлика между решенията, от една страна, и определенията и разпорежданията, от друга страна, е, че само с решение съдът се произнася по съществото на спора или на правото, за упражняването на което се търси неговото съдействие, както и че единствено съдебните решения „надживяват” процеса, т.е. пораждат правните си последици след неговото приключване. С определения съдът се произнася по процесуални въпроси, касаещи движението (хода) на делото (примерно определението по чл. 140 ГПК за насрочване на делото, за спиране на производството по чл. 229 ГПК, за неговото възобновяване по чл. 230 ГПК), включително и неговото прекратяване в предвидените от закона случаи (недопустимост на иска, установена след началото на производството, оттегляне или отказ от иск (чл. 232 ГПК и чл. 233 ГПК), прекратяване на спряно по взаимно съгласие на страните производство (чл. 231, ал. 1 ГПК)). С разпорежданията съдът се произнася по други въпроси, които имат технически или организационен характер, но нито предопределят движението на производството, нито с тях се създават, признават, отричат или защитават субективни права. Чл. 270, ал. 2 ГПК изрично посочва съдебните решения, които са един от трите вида съдебни постановления, като подлежащи на оспорване относно своята валидност с иск или чрез възражение. Поставя се въпросът дали тази разпоредба може да се тълкува разширително, така че да обхване и определенията, и разпорежданията на съда. Към положителен отговор на така поставения въпрос може да ни насочи разпоредбата на чл. 278, ал. 4 ГПК: „Доколкото в този раздел няма особени правила, за производството по частните жалби се прилагат съответно правилата за обжалване на решенията.” Тази разпоредба се намира в глава двадесет и първа от ГПК „Обжалване на определенията”, а чл. 270, ал. 2 ГПК – в глава двадесета „Въззивно обжалване”. Считам, че отговорът на поставения въпрос следва да бъде отрицателен, поради съображенията, които излагам по-долу.
Първо, в гражданското процесуално право, като един от клоновете на публичното право, разширителното тълкуване е недопустимо, дори когато изглежда, че се създава едно допълнително субективно право за частноправния субект. Всъщност при този вид тълкуване в настоящия случай би се създало и допълнително правомощие за съда – да разгледа и реши иск за прогласяване на нищожност на още два вида съдебни постановления. Така би се разширила компетентността на държавния орган (съда), а както в доктрината, така и в практиката няма съмнение, че на органите на държавната власт е разрешено и те са длъжни да извършват само онези действия и да издават единствено онези актове, които законът изрично им възлага. Затова трябва да се има предвид, че чл. 270, ал. 2 ГПК предвижда и правомощие на държавен орган, а не само средство за защита на частноправния субект срещу нищожен съдебен акт.
Второ, когато законодателят иска да се приложи по аналогия едно производство, уредено за определен вид съдебни актове, спрямо друг вид, то той посочва това изрично. Пример за такова експлицитно препращане е разпоредбата на чл. 279 ГПК: „Разпоредбите на чл. 274-278 се прилагат съответно и за частните жалби срещу разпорежданията на съда.” Когато изрично препращане няма, то не може да се презюмира, че законодателната воля е била в полза на такова, а по-скоро обратното – че законодателят не е желаел уреденото от него производство да се приложи и спрямо актове, за които не го е предвидил.
Трето, чл. 278, ал. 4 ГПК препраща към производството за обжалване на решенията, но самата разпоредба на чл. 270, ал. 2 ГПК не се отнася изобщо до обжалването на решенията. Всъщност систематичното място на нормата, съдържаща се в чл. 270, ал. 2 ГПК, изобщо не е в глава двадесета „Въззивно обжалване”, тъй като на касае въззивното обжалване, което е редовен способ за проверка на невлязло в сила съдебно решение от горестоящата (въззивната) съдебна инстанция (повече относно разликата с въззивното обжалване на съдебното решение ще изложа по-нататък в изложението). Затова препращането, съдържащо се в чл. 278, ал. 4 ГПК, изобщо не обхваща правилото, което се извежда от текста на чл. 270, ал. 2 ГПК.
Четвърто, единствено съдебното решение има материалноправни последици, тъй като само то „надживява” съдебния процес. Определенията и разпорежданията не пораждат правни последици за страните по производството след неговото прекратяване. Не виждам какъв би бил правният интерес на страната да иска прогласяването на нищожност на съдебен акт, който не поражда правни последици спрямо нея. По-скоро правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска ще липсва, поради което и иск за прогласяване на нищожност на определение или разпореждане след като е приключил съдебният процес, в който са били постановени, би бил процесуално недопустим. Страната има интерес да ги обжалва само в рамките на процеса (с частна жалба) по реда и при условията, предвидени в чл. 274-279 ГПК (глава двадесет и първа „Обжалване на определенията”).
На второ място, след като вече установихме, че от множеството на съдебните постановления единствено съдебните решения като подмножество попадат в обхвата на правилото, съдържащо се в чл. 270, ал. 2 ГПК, то трябва да разгледаме и въпроса дали правната норма намира приложение спрямо всички съдебни решения или само спрямо някои от тях (подмножество). Считам, че не всички съдебни решения попадат в приложното поле на чл. 270, ал. 2 ГПК, а само онези, които са влезли в законна сила и пораждат правни последици между страните по гражданското дело, по което са постановени. Подробните си съображения за това заключение излагам в следващите редове.
Първо, ако съдебното решение не е влязло в сила, но подлежи на инстанционен контрол, то ГПК дава на страната, която счита, че последното е нищожно, друго правно-техническо средство за оспорването му – въззивна жалба, когато решението е постановено от първата инстанция (чл. 258-261 ГПК), или касационна жалба, когато се обжалва решението на въззивната инстанция (чл. 280-284 ГПК). В гражданския процес, когато едно процесуално действие следва да бъде извършено по определен начин с конкретно определено от законодателя правно средство, то същото правно действие не може да бъде извършено и с друго средство. Това е така, тъй като гражданският процес е строго формален, регулира се от императивни правила и преценката на субектите относно съдържанието и формата на процесуалните им действия е силно стеснена, когато не е напълно изключена. Затова, ако едно съдебно решение подлежи на инстанционен контрол, но страната предяви иск за прогласяване на нищожност на решението, то искът би бил недопустим, а на страната трябва да се укаже, че може да подаде въззивна или касационна жалба. В самото решение следва да е посочено дали същото подлежи на обжалване, пред кой съд и в какъв срок. Без значение е дали решението, чиято нищожност се цели да бъде прогласена, е станало необжалваемо поради пропускане на срока за обжалването му или е било такова още с постановяването си (примерно, защото е изключено касационното му обжалване на някое от основанията, предвидени в чл. 280, ал. 3 ГПК). Важно е единствено да е влязло в сила и да поражда правни последици между страните по делото, за да попада в обхвата на чл. 270, ал. 2 ГПК.
Второ, когато съдебното решение е било обжалвано пред въззивната или касационната инстанция и е постановено ново решение по същество, то решението на предходната инстанция не попада в обхвата на чл. 270, ал. 2 ГПК. От една страна, решението на предходната инстанция вече е било проверено от въззивната или касационната инстанция относно неговата валидност. Чл. 269 ГПК изрично регламентира задължението на съда да извърши служебна проверка на обжалваното решение без значение дали нищожността е релевирана от обжалвалата решението страна или не („Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.”). Тази служебна проверка за валидност обхваща цялото решение, независимо дали въззивната жалба е частична или се обжалва окончателният съдебен акт на предходната инстанция изцяло. Съгласно новата разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК: „Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.” С правилото, съдържащо се в тази разпоредба, се въвежда служебният контрол за валидност на въззивните решения (подлежащи на касационно обжалване, т.е. извън изрично предвидените в чл. 280, ал. 3 ГПК) и в касационната инстанция още на етапа на допускане до касационно обжалване. Веднъж допуснато до касационно обжалване, решението бива проверено отново служебно относно неговата валидност. Съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК: „Върховният касационен съд проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания.” Наистина няма правило, което да е идентично със съдържащото се в чл. 269 ГПК, но при систематично тълкуване с чл. 293, ал. 1, 2 и 4 ГПК и с чл. 280, ал. 2 ГПК може да се направи изводът, че съдът следва да извърши и проверка относно валидността на решението, макар и да не е бил сезиран с такова искане в касационната жалба (или с насрещната касационна жалба). Чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК уреждат само проверката относно правилността на решението, а чл. 293, ал. 4 ГПК препраща за правните последици от установяването на нищожност или недопустимост към чл. 270 ГПК, но как съдът ще установи нищожност или недопустимост, ако не извърши проверка за тях, въпреки че не е сезиран? Очевидно такава проверка той следва да извърши служебно, за да констатира нищожността или недопустимостта. Би било лишено от правна логика едно решение на въззивната инстанция да бъде допуснато до касационно обжалване при съмнения относно неговата нищожност, които със сигурност означават служебна предварителна проверка, но такава проверка (последваща) да не бъде извършена в производството по същество пред касационната инстанция. Освен това противоречи на смисъла на инстанционния контрол по-горната инстанция да се произнася само по правилността на обжалваното съдебно решение, но не и по неговата валидност, рискувайки по този начин да „остави в сила” нищожно съдебно решение, като дори самата формулировка е абсурдна. Чл. 293, ал. 1 ГПК регламентира като едно от правомощията на касационната инстанция оставянето в сила на обжалваното решение. Дори тази формулировка имплицитно залага задължението на касационната инстанция да извърши проверка на въззивното решение относно неговата валидност, тъй като е невъзможно да бъде оставено в сила решение, което не съществува за правния мир, не поражда правни последици или, иначе казано, е „правно нищо”. Поради гореизложеното считам, че е безспорно, че служебна проверка относно нищожността на обжалваното решение се извършва както от въззивната инстанция, така и на етап допускане до касационно обжалване, а също така и от касационната инстанция в производството по същество. След като предходното съдебно решение е било проверено относно своята валидност от по-горната инстанция, то искът по чл. 270, ал. 2 ГПК би бил недопустим, тъй като от съда ще се иска да извърши проверка, която вече е извършена от него. Тук имам предвид съд в широк смисъл, без оглед на конкретното съдилище, което вече е извършило проверката на решението. От съда не може да се иска да се произнесе втори път по въпрос, по който се е произнесъл с влязло в сила съдебно решение. Ако въззивната или касационната инстанция се е произнесла с решение, което е влязло в сила, то обхватът на проверката относно валидността на решението, което е било разгледано по реда на инстанционния контрол, се включва в силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение на последната инстанция. Ако тя е преценила, че предходното решение трябва да бъде „оставено в сила”, то проверката относно валидността му е дала положителен резултат. Всъщност всяко решение на горната инстанция, което е влязло в сила и с него не се прогласява нищожността на предходното решение, показва, че решението на долната инстанция е издържало проверката за валидност на инстанционния контрол, поради което не може да се иска от съда да се произнесе отново по същия въпрос. От друга страна, решението на предходната инстанция, което е било отменено или потвърдено, вече не поражда правни последици между страните, поради което те нямат правен интерес да искат прогласяването на неговата нищожност. Тук ще направя едно важно уточнение, което изглежда е необходимо, тъй като понякога се прави странно смешение от някои колеги юристи (и адвокати, и съдии). Когато по-горната инстанция потвърди съдебното решение, което е било обжалвано пред нея, дори и да препрати към мотивите на долустоящия съд (чл. 272 ГПК: „Когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд”), постановил обжалваното решение, то тя постановява съдебното решение, което обвързва с правните си последици страните. Препращането към мотивите означава, че горната инстанция ги възприема като свои, че логическите и правните констатации на предходната инстанция се споделят и от въззивната или касационната и че те обосновават диспозитива на своите актове по същия начин. Но по същество потвърждаването на обжалваното решение се извършва с ново решение, което е източникът на правните последици, формулирани в диспозитива на предходното решение. Вярно е, че от самия диспозитив на решението на въззивната инстанция в този случай не могат да се изведат правните последици и че трябва да се чете диспозитивът на предходното решение. Но това не означава, че правните последици се пораждат от предходното решение. Правни последици поражда само влязло в сила съдебно решение, а провереното по жалба на някоя от страните решение няма как да влезе в законна сила. В този смисъл формулировката на чл. 293, ал. 1 ГПК е неправилна. Касационната инстанция не може да остави в сила решение, което никога не е влизало в сила. Ако беше влязло в сила, то изобщо нямаше да подлежи на касационен контрол. Правилният термин е използван в чл. 272 ГПК – „потвърждава” се решението на долната инстанция, когато е валидно, допустимо и правилно. Потвърждаването на решението означава ново решение, което по диспозитив съвпада с обжалваното. Иначе казано, когато след извършен инстанционен контрол горната инстанция потвърди обжалваното решение, тя постановява идентично с него свое решение без значение дали възприема мотивите на предходната инстанция или аргументира решението си по различен начин (но горната инстанция сама (след своя собствена преценка) е достигнала до извода, че между тези страни, по този правен спор следва да се постанови решение със съдържание, идентично с това на първоинстанционното решение). Източник на правни последици за страните по делото е влязлото в сила решение. Затова, ако бъде предявен иск за прогласяване на нищожността на съдебно решение, което е било проверено по реда на инстанционния контрол, искът би бил недопустим, тъй като проверката вече ще е била извършена от горната инстанция, а същевременно и това решение няма да поражда правни последици за ищеца. И двете обстоятелства навеждат към извода за липса на правен интерес, който е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска. Следователно при предявяването на такъв иск съдът следва да върне исковата молба и да прекрати производството поради недопустимост на иска.
Трето, решението трябва да поражда правни последици между страните, за да е налице правен интерес у някоя от тях да иска прогласяването на нищожността му по исков ред или чрез възражение. Безспорно такива решения са и тези при признание на иска (чл. 237 ГПК), както и неприсъствените решения (чл. 238 ГПК). Поставя се въпросът дали решенията на Върховния касационен съд (ВКС) в производството по отмяна на влезли в сила съдебни решения попадат в обхвата на чл. 270, ал. 2 ГПК. От една страна, налице е съдебно решение, което не подлежи на инстанционен контрол и влиза в сила с постановяването си. От друга страна, правните последици на това съдебно решение могат да бъдат насочени както към съда, така и към страните по делото, по което е постановено решението, чиято отмяна се иска, но във всички случаи са процесуалноправни. В нито един от случаите на отмяна на влязло в сила съдебно решение, ВКС не се произнася по съществото на спора. Дори когато на основание чл. 307, ал. 4 ГПК във връзка с чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК ВКС отмени неправилното съдебно решение, то онова съдебно решение, което поражда правни последици, е правилното, което така или иначе вече е влязло в сила и не е постановено в производството по отмяна. Правните последици от решението на ВКС като съд по отмяната могат да бъдат предвидените в чл. 307, ал. 3 и ал. 4 ГПК („(3) Ако прецени молбата за основателна, Върховният касационен съд отменя решението изцяло или отчасти и връща делото за ново разглеждане в надлежния съд от друг състав, като посочва и откъде да започне новото разглеждане на делото. (4) В случая по чл. 303, ал. 1, т. 4 съдът отменя неправилното решение.”), както и оставяне на молбата за отмяна без уважение, когато не са налице предпоставките по чл. 303, ал. 1 ГПК. Не съществува пречка това решение на ВКС, както и всяко друго съдебно решение, да бъде нищожно. По-скоро колебанието в случая е дали някоя от страните по делото има правен интерес да иска прогласяването на нищожността на съдебно решение, което има процесуалноправни, а не материалноправни последици. Ако ВКС отмени влязлото в сила решение изцяло или отчасти и върне делото за ново разглеждане в надлежния съд от друг състав, то за страната, за която отмененото решение е било благоприятно, ще съществува правен интерес от прогласяването на нищожността на отменителното решение на ВКС, тъй като благоприятното за нея решение би останало в сила, а разглеждането на делото в съответния съд, на който е било върнато, би било процесуално недопустимо (няма да има правно основание за връщането му и за повторното му разглеждане), поради което и делото би било прекратено, което гарантира на същата тази страна, че няма да бъде постановено ново решение, което да е неблагоприятно за нея. Когато ВКС отхвърли молбата като неоснователна, то за молителя е налице правен интерес да предяви иск за прогласяване на нищожността на решението на отменителния съд (ВКС), тъй като с това решение се препятства възможността му (на молителя) за ново разглеждане на делото и за постановяване на ново решение по него, което обаче този път да бъде благоприятно за него. Когато ВКС отмени неправилното решение при две влезли в сила решения с противоречив диспозитив, то страната, за която е неблагоприятно решението, което е оставено в сила, може да предяви иск за прогласяването на нищожността на отменителното решение, тъй като при ново разглеждане на молбата за отмяна ВКС може да постанови и решение, което е благоприятно за нея (т.е. да остави в сила решението, което е благоприятно за нея). Считам, че последиците от решението на ВКС в отменителното производство не са само процесуалноправни, но и материалноправни, тъй като се отменя едно влязло в сила решение, което е пораждало материалноправни последици между страните, с което и тези последици биват отменени с обратна сила – сякаш никога не са настъпвали, тъй като делото се връща на етап, на който все още окончателният съдебен акт, който ги е пораждал, не е бил постановен и не е бил влязъл в законна сила. Затова искът за прогласяване на нищожност на решение на ВКС, постановено в отменителното производство по Глава двадесет и четвърта от ГПК „Отмяна на влезли в сила решения”, е напълно допустим. Трябва обаче да се имат предвид и правните последици от прогласяването на нищожност на това решение. Тук проблемът е с преклузивните срокове за подаването на молбата за отмяна на влязлото в сила съдебно решение, предвидени в чл. 305, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Ако допуснем, че е постановено нищожно отменително решение, но срокът по чл. 305, ал. 1 или ал. 2 ГПК е изтекъл, то молителят няма да има правото да иска повторно отмяна на влязлото в сила съдебно решение на същото основание. Логичният извод е, че ако молбата е била подадена в срок, то при прогласяването на нищожността на съдебното решение следва да се приложи по аналогия чл. 270, ал. 1 ГПК. Молбата е била подадена в срок, в нея е посочено поне едно отменително основание, предвидено в чл. 303, ал. 1 ГПК, не са налице процесуални пречки за разглеждането ѝ по същество. Би било несправедливо и житейски неоправдано, ако в това производство съдът постанови съдебно решение, което е нищожно, молителят да е изгубил правото си на отмяна поради изтичане на преклузивния срок за подаване на молбата, след който последната би била недопустима. Както вече бе посочено, отменителните решения на ВКС имат както материалноправни последици, характерни за съдебните решения изобщо, така и специфични процесуалноправни последици. Поради тази причина простото прогласяване на нищожността на отменителното решение не винаги е достатъчна, за да удовлетвори интереса на молителя. За него е от значение решението, чиято отмяна иска, не само да бъде отменено, но и делото му да бъде разгледано отново, за да бъде постановено благоприятно за него решение по съществото на спора. Прогласяването на нищожността на отменителното решение не удовлетворява интереса му. Освен това би било несправедливо заради грешка на съда да се допусне преклудиране на правото на молителя, който е подал редовна молба за отмяна в предвидения в чл. 305, ал. 1 или ал. 2 ГПК срок. По същество такова допускане би било равнозначно на отказ от правосъдие. Единственото справедливо решение е, когато прогласи нищожността на отменителното решение, съдът да върне делото на друг състав на ВКС за ново произнасяне по молбата за отмяна на влязло в сила съдебно решение. Тъй като понастоящем в съществуващата уредба на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК не е предвидена такава възможност за съда, предлагам de lege ferenda да се формулира второ изречение в същата алинея в следния смисъл: „Когато съдът прогласи нищожността на решението, той го връща на съда, който го е постановил, за постановяване на ново решение, ако интересите на ищеца налагат това.” Този текст обхваща не само отменителните решения на ВКС, постановени в производството по отмяна на влезли в сила съдебни решения (глава двадесет и четвърта от ГПК), но също така и решенията, постановени в производството по отмяна на неприсъствени решения (по чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ГПК), които също са свързани с преклузивни срокове за предприемане на действия по оспорване на окончателния съдебен акт (чл. 240, ал. 1 и ал. 3 ГПК).
На трето място, чл. 270, ал. 2 ГПК предвижда, че правото да се иска прогласяването на нищожността на влязлото в сила съдебно решение се упражнява чрез иск или възражение. Относно характера на иска като установителен (отрицателен при това) едва ли би възникнал спор – ищецът иска от съда да прогласи решението за нищожно, за правно нищо, а с това и че правните последици, които би следвало да произтекат от това решение, не са настъпили (поради което и не съществуват). Разликата между упражняването на това право чрез иск и чрез възражения също не буди съмнения – по иска съдът ще се произнесе с решение, което ще се ползва със силата на пресъдено нещо, а възражението ще бъде обсъдено в мотивите към решението и най-често ще послужи за отхвърляне на иска срещу лицето, което е направило възражението, но няма да се формира сила на пресъдено нещо по въпроса за валидността на влязлото в сила решение, чиято нищожност е установена. Ще се спра обаче на някои искове, представляващи отклонения във връзка с предмета на делото (глава петнадесета на ГПК), а именно: насрещния иск по чл. 211 ГПК, инцидентния иск по чл. 212 ГПК и изменението на иска по чл. 214 ГПК. Ще разгледам и въпроса дали трето лице, встъпило или привлечено по делото (на основание чл. 218 или чл. 219 ГПК) може да направи такова възражение относно решение, постановено по дело, по което не е страна.
Първо, съгласно чл. 211, ал. 1 ГПК: „В срока за отговор на исковата молба ответникът може да предяви насрещен иск, ако той по рода си е подсъден на същия съд и има връзка с първоначалния иск или ако може да стане прихващане с него.” За да бъде подсъден искът на същия съд, когато става дума за иск по чл. 270, ал. 2 ГПК, то това означава, че първоначалният иск (с който съдът е бил сезиран) е подсъден на районен съд като първа инстанция. Видно от разпоредбата на чл. 211, ал. 1 ГПК става дума именно за родовата подсъдност (която се определя по правилата на чл. 103 и чл. 104 ГПК). Второто изискване на чл. 211, ал. 1 ГПК е да е налице връзка между първоначалния иск и иска за прогласяване на нищожност на влязлото в сила съдебно решение (прихващането няма да обсъждам, тъй като с иск за прогласяване на нищожност такова е по-скоро невъзможно). Ако ищецът по първоначалния иск твърди права, които се основават на влязло в сила съдебно решение, обвързващо с правните си последици както него, така и ответника по първоначалния иск, то последният (ответникът) може да предяви насрещен иск (отрицателен установителен), с който да иска от съда да установи, че това решение е нищожно. Правният интерес на ищеца по насрещния установителен иск (и ответник по първоначалния) се изразява в това, че уважаването на иска му би довело до отпадане на основанието за уважаване на иска на ищеца по първоначалния иск, а с това и до оставянето без уважение на първоначалния иск. Примерно ищецът твърди, че въз основа на влязло в сила конститутивно съдебно решение сключеният между него и ответника договор е бил унищожен и е предявил иск по чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за осъждането на ответника да му заплати получената по договора сума. Ответникът по първоначалния иск обаче предявява насрещен иск за прогласяване на нищожността на влязлото в сила конститутивно решение за унищожаване на договора, тъй като уважаването на насрещния иск би означавало, че договорът не е унищожен и получаването на парична престация по договора не е на отпаднало основание, поради което и първоначалният иск би бил оставен без уважение. Все пак следва да се има предвид и първата предпоставка за допустимост на насрещния иск, а именно – и двата иска да са родово подсъдни на един и същ съд – на районния съд (местната компетентност е без значение). Считам, че гореизложеното налага извода, че насрещният установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК е допустим, когато са налице предпоставките по чл. 211 ГПК.
Второ, не е безинтересен и въпросът за инцидентния установителен иск по чл. 212 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 212 ГПК: „В първото заседание за разглеждане на делото ищецът, а с отговора на исковата молба-ответникът, може да поиска съдът да се произнесе в решението си и относно съществуването или несъществуването на едно оспорено правоотношение, от което зависи изцяло или отчасти изходът на делото.” Ако правоотношението, което е спорно между страните, е възникнало в резултат на съдебно решение, което е влязло в сила и поражда правни последици между страните, то ответникът би имал правен интерес да предяви отрицателен установителен иск по чл. 212 ГПК във връзка с чл. 270, ал. 2 ГПК, защото ако бъде установено (при това със сила на пресъдено нещо за разлика от възражението), че съдебното решение, въз основа на което е възникнало правоотношението, не съществува (е нищожно), то и самото правоотношение не би съществувало, с което и претенцията на ищеца няма да бъде уважена. Следва да се има предвид, че в случая става дума за конститутивни решения, защото само те са в състояние да пораждат правоотношения. Установителните само констатират съществуващото правно положение, а осъдителните ги надграждат като предписват и определено поведение, което е задължително за осъдената страна. Но не е допустим инцидентният установителен иск за прогласяване на нищожност нито на осъдителните, нито на установителните решения, защото за ищеца по този иск липсва правен интерес – спорът относно съществуването или несъществуването на оспореното правоотношение не може да се реши с уважаването на иска по чл. 212 във връзка с чл. 270, ал. 2 ГПК, а ще продължи да съществува. Само когато правоотношението, което се оспорва, произтича от съдебен акт, чието прогласяване за нищожен ще доведе и до несъществуване на самото правоотношение, този иск би бил допустим. Пример за такова правоотношение е уважаването на иск по чл. 124, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 19, ал. 3 ЗЗД – конститутивен иск за сключване на окончателен договор (производството е уредено в глава тридесет и първа от ГПК „Производство за сключване на окончателен договор”). Ищецът предявява осъдителен иск против ответника за изпълнение на някои от договорните клаузи по предварителния договор, който по силата на съдебно решение е обявен за окончателен. Ответникът в отговора на исковата молба предявява инцидентен установителен иск, че твърдяното договорно правоотношение, възникнало от влязлото в сила съдебно решение, не съществува, тъй като самото решение е нищожно. Ако съдът установи, че съдебното решение в действителност е нищожно, то и претенцията на ищеца (по първоначалния иск) за осъждане на ответника да изпълни задължение, произтичащо от правоотношението, породено от нищожния съдебен акт, би била оставена без уважение. Освен това следва да се има предвид, че за разлика от насрещния иск при инцидентния установителен иск не съществува изискването искът по рода си да е подсъден на същия съд, поради което в случаите, когато първоначалният иск се разглежда от окръжен съд като първа инстанция, то насрещен иск с правно основание чл. 211, ал. 1 във връзка с чл. 270, ал. 2 ГПК би бил недопустим, но инцидентен установителен иск с правно основание чл. 212 във връзка с чл. 270, ал. 2 ГПК ще бъде напълно допустим.
Трето, изменението на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК също е любопитен въпрос. Съгласно разпоредбата на чл. 214, ал. 1 ГПК: „В първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно. Той може също, без да измени основанието, да измени своето искане. До приключване на съдебното дирене в първата инстанция той може да измени само размера на предявения иск, както и да премине от установителен иск към осъдителен и обратно.” В разглеждания случай искът се основава на порок, който води до нищожност на влязло в сила съдебно решение, но съдът е сезиран с искане за прогласяване на нищожност, поради което каквито и да са съображенията на ищеца, следва да бъде извършена служебно проверка за всички основания за нищожност. Тук ограниченията пред съда, които поставя принципът на диспозитивното начало, закрепен в чл. 6 ГПК, няма да намерят приложение. Това е така, тъй като се иска от съда само да установи, че съдебният акт, който привидно поражда правни последици, обвързващи ищеца, всъщност не съществува за правото и такива последици не са се породили. Чл. 269 ГПК изрично урежда служебната проверка за нищожност на съдебното решение на първоинстанционния съд, а чл. 280, ал. 2 ГПК въвежда същата служебна проверка и в производството по допускане на касационното обжалване. Вече беше аргументирана и служебната проверка за валидност на въззивното решение, извършвана от страна на ВКС в производството по същество пред касационната инстанция. Общото между иска по чл. 270, ал. 2 ГПК и обжалването на невлезли в сила съдебни решения пред горната инстанция е сезирането на съда с молба да се произнесе по отношение на законосъобразността (в широк смисъл) на съдебно решение, постановено от друга инстанция или състав. При инстанционния контрол проверката за валидността на обжалваното решение е служебна. Това е така, тъй като пороците, водещи до нищожност, са, от една страна, лесно различими, и, от друга страна, толкова съществени, че в обществен интерес е да не се допусне нищожно решение да създаде привидността, че поражда правни последици, според които страните да определят поведението си. Тази привидност заплашва законосъобразното развитие на правоотношенията, престижа на съдебната власт, интересите на страните по делото, по което нищожното решение е постановено. Затова законодателят не е оставил на страните сами да формулират основанията за нищожност на съдебното решение, нито дори им е вменил задължението да сезират горестоящия съд с оплакването за нищожност на решението на долустоящия съд. При иска по чл. 270, ал. 2 ГПК проверката относно валидността на решението се извършва по искане на лице, което има правен интерес, обусловен от привидността, която решението създава относно правните последици, които обвързват ищеца. Но би било нелогично да се допусне възможността съдът да не провери решението на всички основания за нищожност, а само да се ограничи до посочените от ищеца, тъй като така се създава опасност привидността, създадена от нищожното решение, да се запази и страните по него да имат поведение, което няма правно основание. Затова и изменението на основанието от страна на ищеца (примерно твърдял е, че решението е нищожно поради липса на законен състав, а в последствие твърди, че решението е нищожно поради липса на мотиви или пълна неразбираемост на диспозитива) всякога е допустимо, доколкото съдът не е обвързан от соченото основание за прогласяване на нищожността, тъй като следва да извърши служебна проверка за всички основания за нищожност. Нещо повече, ищецът може да твърди наличието на основание, което изобщо не е годно да доведе до нищожност на съдебното решение, но съдът въпреки това ще провери дали не е налице някое от основанията, които са годни да доведат до извода за нищожност. Смятам, че макар и основанието на този иск да може да бъде променяно от ищеца, тъй като съдът не е обвързан от него, а и ответникът така или иначе ще трябва да следи за всички основания за нищожност, тъй като именно той ще трябва да обоснове валидността на съдебния акт, от който черпи права, то по отношение на промяната на искането (чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК) въпросът стои по по-различен начин. Ищецът не може да промени искането си, тъй като цялото производство е подчинено на искането за обявяване на нищожност на влязло в сила съдебно решение. В случая промяна на искането ще означава едновременно и промяна на основанието, а с това и предявяване на нов иск, което вече не е изменение на иска по чл. 214 ГПК и не може да бъде допуснато. Основанията за прогласяване на нищожност са малко на брой и са толкова тежки пороци на съдебния акт, че предопределят еднозначния извод за неговата невалидност. Връзката между тях и искането за прогласяване на нищожност е функционална. Когато се предяви иск по чл. 270, ал. 2 ГПК ищецът иска от съда последният да извърши проверка дали някое от тях е налице и при установяването му да прогласи нищожността на решението. Няма как да се измени искането, ако съдът трябва да извърши проверка на тези основания, тъй като те до друг извод освен за валидност или невалидност на съдебното решение не могат да доведат. Преминаването от установителен към осъдителен иск обаче е допустимо. Ако ищецът е поискал прогласяване на нищожност на влязло в сила съдебно решение, но след предявяването на иска насрещната страна е получила нещо на основание същото това решение, то ищецът може да премине към осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД като иска от съда да осъди другата страна да върне полученото като такова без правно основание, тъй като актът, от който черпи правата си, е нищожен. Недопускането на това преминаване от установителен към осъдителен иск би създало необходимостта за ищеца да заведе ново дело по предявен от него осъдителен иск, което противоречи на принципа на процесуалната икономия, залегнал в основата на разпоредбите на чл. 214, ал. 1 ГПК.
Четвърто, възражението за нищожност на влязлото в сила съдебно решение може да се направи и от трето лице, което е встъпило или е било привлечено по делото (чл. 218 и чл. 219 ГПК). Чл. 221, ал. 1 ГПК гласи: „Третото лице има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на действията, представляващи разпореждане с предмета на спора.” Предявяването на инцидентен установителен иск, както и възражението за нищожност на съдебното решение, от което ищецът твърди, че са възникнали правата, върху които основава иска си, със сигурност са съдопроизводствени (процесуални) действия, които не представляват разпореждане с предмета на спора, поради което на основание чл. 221, ал. 1 ГПК са напълно допустими. Освен това третото лице-помагач има и правен интерес от установяването (било със силата на пресъдено нещо, било само в мотивите към решението по делото, по което е встъпило или е било привлечено) на нищожността на съдебното решение, което се противопоставя на ответника, тъй като това обстоятелство може да доведе до отхвърляне на иска против ответника, а с това и до оставянето без уважение на обратния иск против третото лице. Иначе казано, искът или възражението по чл. 270, ал. 2 ГПК са в състояние да предпазят третото лице-помагач от неблагоприятни правни последици в производството, по което е встъпило или е било привлечено. Тъй като за третото лице е налице правен интерес и от формулировката на чл. 221, ал. 1 ГПК произтича, че принципно тези процесуални действия са допустими, следва да се има предвид и че не е необходимо третото лице да е било страна или изобщо да е участвало в производството по делото, по което е постановено влязлото в сила съдебно решение, чиято нищожност се иска да бъде прогласена. Същественото е не това решение да поражда правни последици за третото лице-помагач, а за страната, на която помага. Неправилно би било съдът да остави без разглеждане като недопустимо възражението за нищожност или иска за прогласяването на такава, защото третото лице не било обвързано от правните последици на решението, чиято нищожност се иска да бъде прогласена, тъй като това било равнозначно на липса на правен интерес. Правният интерес на третото лице-помагач при участието му в дело между други две страни е постановяването на решение в полза на страната, на която помага, и именно затова в чл. 221, ал. 1 ГПК му се дава правото да извършва всички съдопроизводствени действия освен представляващите разпореждане с предмета на спора.

3. Основания за нищожност на съдебното решение

В тази част от изложението само ще спомена накратко кои са основанията, които се приемат и от доктрината, и от практиката като обуславящи извода за нищожност на съдебното решение. Както правилно се посочва в мотивите към Решение от 06.04.2009 г. на Районен съд – Берковица, 1 с-в, постановено по гр. д. № 58 по описа на съда за 2009 г.: „Легално законово определение за нищожност на съдебно решение липсва, както в отменения Гражданско-процесуалния кодекс – чл. 209 ГПК (отм.), така и в новия ГПК – чл. 270, ал. 1 ГПК, поради което съдържанието на понятието се извлича по пътя на тълкуването. В правната теория и в практиката на ВС и ВКС е прието, че нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е абсолютно неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване.” Тук следва да се има предвид, че мотивите не са част от съдебното решение, а само изясняват логическите и правните съображения на съда за постановяването на неговия акт. Затова ако порокът засяга само мотивите към акта, но не и неговия диспозитив (самото решение в хипотезата на чл. 270, ал. 2 ГПК), няма да е налице нищожност, а само необоснованост като основание за отмяна на неправилно съдебно решение в производството по инстанционен контрол (обжалване). Тъй като единствено волята на съда, изразена в диспозитива на съдебното решение, е правно обвързваща за страните по делото и представлява волята на съда да се породят определени правни последици с окончателния му съдебен акт (сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила или конститутивно действие), то решението трябва да е абсолютно неразбираемо и неговият смисъл да не може да се извлече дори чрез тълкуване, за да сме изправени пред нищожност. Също така следва да не е налице и очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправяне по реда на чл. 247 ГПК, нито пък непълнота на решението поради непроизнасяне от страна на съда по целия петитум, която се поправя чрез допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК. Нищожно съдебно решение е това, което е постановено без каквато и да било връзка с предмета на делото (каквито и да са били мотивите). Примерно правният спор е между А и Б, а съдът постановява решение между В и Г, или предмет на спора е договор за лизинг, а съдът се произнася по договор за прехвърляне на собствеността върху недвижим имот срещу поемане на задължение за издръжка и гледане. Полезни разяснения относно разграниченията между недопустимо, нищожно и неправилно съдебно решение се съдържат в мотивите към Решение № 27 от 22.04.2019 г. ВКС, IV ГО по гр. д. № 1321/2018 г. „Законодателят не е посочил конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебното решение, но те са изяснени не само от доктрината, но и от съдебната практика – най-общо в т. 8 ППВС № 1/1985 г., както и в решения на състави на ВС и ВКС по конкретни хипотези. Така, нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. Възможно е неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се приравнява на липса на мотиви, което съставлява нарушение на съдопроизводствено правило – чл. 236, ал. 2 ГПК. Когато неразбираемостта и противоречието в мотивите е резултат на формално-невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице необоснованост на решението. В тези случаи – на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или установимо, какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно. Неразбираемата воля на съда, неясните и противоречиви мотиви не могат да обусловят недопустимост на съдебния акт, защото нямат отношение към процесуалните предпоставки относно съществуването или упражняването на правото на иск.”
Добре би било все пак при бъдещи допълнения на ГПК да се предвидят изрично онези пороци на съдебното решение, които водят до неговата нищожност.

4. Заключение

В настоящата статия бяха разгледани някои от въпросите, касаещи предявяването на установителен иск за прогласяване на нищожност на влязло в сила съдебно решение и релевирането на възражение за нищожност на такова решение във висящо съдебно производство. Не претендирам за изчерпателност на изложението, нито за безспорност на изводите, до които достигам, тъй като навярно биха могли да се намерят и аргументи за защита на противоположни на моите тези. Тъй като нищожността на съдебните решения е съществен проблем пред правораздаването, засягащ правата и законните интереси на физическите и юридическите лица, то изясняването на спорните моменти, произтичащи от оскъдната уредба, съдържаща се в чл. 270, ал. 2 ГПК, е необходимост. Би било добре законодателят изрично да регламентира основанията за нищожност на съдебните актове, както е сторил това за тяхната неправилност, като за целта може да се ползва от достиженията на правните доктрина и практика. Надявам се, че статията ми ще послужи за основа на бъдещи дискусии или поне ще даде храна за размисъл на всекиго, който проявява засилен интерес към българския граждански процес.

 

Автор: Владислав Дацов

 

 

Източник: gramada.org

Вашият коментар