нд. май 19th, 2019

ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА НЕДОПУСТИМОСТТА НА ИСКА ПО ЧЛ. 126, АЛ. 1 ГПК

1. Въведение

Повод да напиша настоящата статия ми даде следният казус. Две физически лица, които са съсобственици на недвижим имот, независимо едно от друго предявяват отрицателни установителни искове, че не дължат търсената от тях сума за своите идеални части от недвижимия имот против доставчика на електрическа енергия. В срока за отговор на първата искова не постъпва такъв, а в подадения срещу втората отговор постъпва насрещна искова молба, която обаче е насочена и срещу първия иск. В насрещната искова молба се привеждат аргументи, че двете лица дължат на доставчика сумите, които в отрицателните установителни искове те твърдят, че не дължат, за същия (процесния) период, като ищецът по този трети иск желае двете лица да бъдат задължени да заплатят сумите (т.е. искът е осъдителен). Районният съд решава, че насрещната искова молба следва да бъде отделена в отделно производство и образува ново дело като я изпраща за отговор и на двамата първоначални ищци по отрицателните установителни искове. В срока за отговор и двамата ответници по третото дело (и ищци по първите две дела) правят възражение, че производството следва да бъде прекратено, тъй като искът е недопустим на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Съдът дава ход на третото дело, тъй като преценява, че не са налице предпоставките за прилагането на нормата, съдържаща се в тази разпоредба, понеже видът на търсената защита бил различен, тъй като първите два иска са установителни, а третият е осъдителен. Видът на търсената защита според районния съд бил решаващ критерий и при липса на идентичност при него, то нямало покриване на обективните елементи на фактическия състав, предвиден в хипотезата на нормата, съдържаща се в разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК. Това становище на районния съд е неправилно поради изложените по-долу в следващата точка от изложението съображения. По-нататък ще посоча и аргументи във връзка с други възможни решения по този казус, въз основа на които да се прецени тяхната (на решенията) правилност.

2. Приложимостта на чл. 126, ал. 1 ГПК

Точният текст на чл. 126, ал. 1 ГПК е следният: Когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда.”

На първо място, за да намери приложение чл. 126, ал. 1 ГПК, трябва да е налице пълен субективен идентитет на исковете. Това означава, че всички лица, които по единия иск участват на страната на ищеца, трябва да участват на страната на ответника по другия иск и обратното. В предадения сбито по-горе казус това условие е изпълнено. Първият отрицателен установителен иск и вторият отрицателен установителен иск имат за ищци две физически лица, а за ответник – доставчика на електрическа енергия. Третият иск всъщност изобщо не е един иск, а са два отделни осъдителни иска, които са предявени с една искова молба (макар че са били таксувани от съда като един иск) и са насочени от ответника по първоначалните установителни искове срещу всекиго от първоначалните ищци. Общо по този казус имаме четири иска – два установителни и два осъдителни. Съдът е пренебрегнал обстоятелството, че всеки от ищците по първоначалните установителни искове и ответници по осъдителните, има (или поне претендира) самостоятелно материално право, а следователно и ищецът по осъдителните искове претендира две самостоятелни права срещу всяко от лицата. Материалното право се определя от своите страни, съдържание (субективни права и юридически задължения) и правопораждащ юридически факт (или състав). Дори един от елементите да не е налице, то не са касае за едно и също материално право, а съответно и предметът на спора би бил различен. Правото на иск е процесуално право, но съществуването му е обусловено от правен интерес, а такъв има само лицето, което твърди, че негово материално право се нуждае от защита. Такава е и логиката, залегнала при определянето на страните в гражданския процес – чл. 26 ГПК. От тълкуването на чл. 26, ал. 2 и ал. 4 ГПК във връзка с ал. 1, стигаме до извода, че всяко лице може да предяви пред съд свои права и законни интереси, когато те се нуждаят от защита, а в предвидените от закона случаи такива права може да предяви и трето лице, но в този случай като страна се конституира и титулярят на правото (т.е. лицето, което се сочи като такова). В настоящия казус страните по двата отрицателни установителни иска съвпадат напълно със страните по двата осъдителни иска (и всяка страна претендира свои материални права).

На второ място,  чл. 126, ал. 1 ГПК изисква и обективен идентитет, т.е. основанието и искането да съвпадат. Първо, следва да бъде разгледано основанието. В настоящия случай основанието е едно и също, тъй като и първоначалните ищци, и първоначалният ответник по установителните искове, които впоследствие разменят процесуалните си роли по осъдителните искове, не спорят, че основанието е договор, сключен между тях. В случая имаме облигационно отношение (винаги в тези случаи първо се определя вида на правоотношението), договорно при това, а и се твърди един и същи договор. Ако отношението беше облигационно, но единият иск беше на договорно основание, а другият на извъндоговорно (непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и т.н.), то нямаше да е налице идентичност на основанието и чл. 126, ал. 1 ГПК нямаше да намери приложение. Не по-различен е изводът, когато се твърди облигационно отношение, договорна отговорност, но се сочи като юридически факт различен договор, който да поражда претендираните права и задължения, както и когато се твърди извъндоговорна отговорност, но в единия случай тя се обосновава с непозволено увреждане, а в другия с неоснователно обогатяване. Тук под „основание” трябва да се разбират юридически факти и фактически състави, а не правни квалификации, тъй като правната квалификация е задължение на съда. Затова ако едната страна твърди неоснователно обогатяване, а другата непозволено увреждане, ала сочат едни и същи факти, то и основанието ще е едно и също, като в единия случай (а може и в двата) съдът ще даде правна квалификация, разминаваща се с дадената от страната. Затова във всеки случай, когато съдът преценява дали става въпрос за едно и също основание, той трябва да прецени дали фактическата обстановка, изложена в двете искови молби, съвпада или се касае за обстоятелства, които могат да бъдат квалифицирани по различен начин, т.е. той изхожда от фактическите твърдения на страните. Второ, възниква и въпросът какво означава искането да съвпада. Именно в тълкуването на тази част от разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК районният съд е допуснал грешка. Той неправилно е преценил, че трябва да е налице пълно съвпадение в търсената защита, т.е. във вида на иска. Това разбиране обаче противоречи на логиката на законодателя при приемането на цитираната разпоредба. Логиката, залегнала зад нея, е да се предотврати постановяването на две противоречащи си влезли в сила съдебни решения по един и същ правен спор. Неслучайно теорията нарича чл. 126, ал. 1 ГПК „антиципиран отвод за пресъдено нещо”. Това е така, защото страните не бива да бъдат обвързани със силата на пресъдено нещо относно две противоречиви искания, а такива са идентичните искания, но с обратен знак. Освен това със сила на пресъдено нещо се ползват както установителните решения, така също и осъдителните и констутивните в техните установителни части, когато искът е бил уважен. Осъдителният иск цели диспозитив, който се състои от установителна част и от осъдителна част, поради което се ползва със сила на пресъдено нещо за първата (която условно гласи „правото съществува”) и с изпълнителна сила за втората (която условно гласи „поради което страната трябва да направи еди какво си”). Конститутивният иск цели диспозитив, който се състои от установителна част и от конститутивна част (правопораждаща, правопроменяща или правопрекратяваща), поради което се ползва със сила на пресъдено нещо за първата (която условно гласи „правото съществува”) и с конститутивно действие за втората (която условно гласи „поради което едно друго право възниква, изменя се или се прекратява”). Горните разсъждения за диспозитива на съдебното решение при осъдителните и конститутивните искове се отнасят само до случаите, в които исковете биват уважени. При отхвърлянето им диспозитивът има само установителен характер и се ползва единствено със силата на пресъдено нещо. Когато първоначално предявеният и последващият иск са различни само по вида на търсената защита, то те винаги имат и нещо общо, а именно – установителната част, която би се ползвала със сила на пресъдено нещо, ако исковете бъдат уважени. Именно тази част е критерият при преценката за идентичност на искането. Не кумулативните искания са от значение, а съвпадащите. Ако е налице една и съща установителна част в два иска, които отговарят на останалите условия по чл. 126, ал. 1 ГПК (субекти и основание), то без значение е дали първият е установителен (положителен или отрицателен), а вторият осъдителен, а може и първият да е осъдителен, докато вторият е установителен, или пък единият е конститутивен и т.н. Във всички тези случаи по-късно подадената искова молба ще бъде върната, тъй като искът ще бъде недопустим. Няма и как да бъде иначе, тъй като обратното означава да се създадат предпоставките за противоречащи си съдебни решения. Нека разгледаме казуса, послужил за повод за написване на статията. Ако по отрицателните установителни искове съдът постанови, че са основателни, т.е. че двете физически лица не дължат претендираната от доставчика на електрическа енергия сума, а по осъдителните искове срещу тях съдът постанови, че дължат, т.е. уважи претенцията на доставчика на електрическа енергия и осъди ответниците по това дело да заплатят, то съдът ще е стигнал до два противоположни извода, само че поради втория извод ще е дал възможност вземането, чието съществуване е отречено с първото решение, да бъде и принудително изпълнено. Тази ситуация е абсурдна и съдът очевидно ще е нарушил своето задължение по чл. 2 ГПК: „Съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права.” Съдът няма да е разрешил подадената молба за защита и съдействие, тъй като яснота по правния спор отново няма да е налице – според едното решение правото съществува, а според другото – не, т.е. позициите, които страните са заемали преди решаването на спора, остават същите, както и самият спор. Затова преценката на съда, когато трябва да реши дали става дума за същото искане, следва да почива на установителната част, която е обща и за трите вида искове, тъй като, от една страна, само тя се ползва със силата на пресъдено нещо, а, от друга страна, тя е предпоставка за изпълнителната сила и за конститутивното действие. Много добре това е отразено в Решение № 119 от 17.04.2015 г. по гр. д. № 3368 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 4-то гражданско отделение, в което четем следното изречение: „За да се избегне обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на пресъдено нещо, съдът, пред който е образувано по-късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно, след като констатира недопустимостта на предявения иск.” /Решение № 239 от 23.01.2014 г. по търг. д. № 511/2012 г. на Върховен касационен съд  и Решение № 46 от 08.04.2013 г. по търг. д. № 96/2012 г. на Върховен касационен съд също съдържат в мотивите си разсъждения в този смисъл/. Определение № 357 от 24.07.2013 г. по ч.пр. д. № 3981/2013 г. на Върховен касационен съд дава също добра насока относно преценката, която съдът трябва да извърши: „За да се приложи нормата на чл. 126, ал. 1 ГПК следва да е налице пълен обективен и субективен идентитет между двете висящи производства. Субективен идентитет е налице, когато по двете дела адресати на силата на пресъдено нещо са едни и същи лица – страните в производството, или техните универсални правоприемници, или частни правоприемници, придобили права след предявяване на иска. Обективен идентитет е налице, когато искането по двете дела е идентично и е предявено на едно и също основание – посочените факти, от които произтича претенцията са идентични и искането е на същото правно основание.” Единствено объркване може да породи изискването за идентичност на искането, както се е случило с районния съд, тъй като не става дума за пълно съвпадение между двата иска, а за такова в установителната част, тъй като тя би се ползвала със силата на пресъдено нещо. Въпросът опира до частично съвпадение, когато исковете са различни, ала и до пълно, когато става дума за установителната им част. Затова в казуса, който разглеждаме, ще е налице и съвпадение в исканията на страните, тъй като всяка иска от съда да установи със сила на пресъдено нещо, че съответното облигационно субективно право (вземане) съществува, респективно – не съществува.

На трето място, неправилно някои състави приемат, че след като единият от двата иска, по които са образувани висящите дела по смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК, е отрицателен установителен иск, то в него не се сочело основание, поради което било невъзможно да има идентитет на основанията. Условно можем да разделим отрицателните установителни искове на такива, в които ищецът се брани срещу конкретно основание, и на такива, в които ищецът се брани срещу всяко правно основание, тъй като счита, че правото не съществува или не е изискуемо или страда от друг някакъв порок, който препятства упражняването му от ответника. В този втори случай ищецът може и да не знае на какво основание ответникът претендира правото си, но въпреки това да счита, че не дължи изпълнение или че самото право не съществува. Именно затова не сочи правно основание. Не е и длъжен, както правилно е посочено в  Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8 / 2012 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК: „При установителните искове /включително и отрицателните/ в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор. Първото има качеството „предмет на иска“, защото е обект на противоречиви правни твърдения на страните по спора. Когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право. При отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска /чл.127, ал.1, т.4 ГПК/ не е негов индивидуализиращ белег. Щом твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда…“Затова при отрицателните установителни искове от този вид основанието се въвежда не от ищеца, а от ответника и каквото и да е това основание ищецът вече е изразил своето оспорване още с исковата молба (предварително), тъй като с нея по същество оспорва всяко едно възможно основание. Когато ответникът по отрицателен установителен иск, в който ищецът оспорва наличието на правото без да посочва основанието (което смята, че не е налице), е посочил някакво основание и след това на същото основание е предявил положителен установителен иск, осъдителен или конститутивен такъв, то съвпадение на основанията по смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК ще бъде налице.

На четвърто място, последното кумулативно необходимо условие, за да намери приложение нормата, съдържаща се в разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК, е да са налице две висящи дела пред един и същ или пред различни съдилища, т.е. вече да са образувани и да не са прекратени. В настоящия казус случаят е точно такъв, поради което и третата предпоставка е изпълнена, с което фактическият състав е завършен и следва да настъпят предвидените в нормата правни последици. Както се посочва в Определение № 306 от 20.05.2011 г. по гр.д. № 246/2011 г. на Върховен касационен съд: „При наличие на предпоставките на чл. 126 ГПК, е налице абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за надлежно упражняване правото на иск и при наличие на тази отрицателна процесуална предпоставка следва да настъпят предвидените в процесуалния закон последици – прекратяване на по-късно заведеното дело.” А по-късно заведеното дело е онова, което е образувано въз основа на по-късно подадената искова молба, тъй като съгласно чл. 125 ГПК „Искът е предявен с постъпването на исковата молба в съда” и именно това е моментът, в който делото се образува (по-точно това е моментът, който определя онзи, в който делото се образува, тъй като съгласно чл. 26, ал. 1 от Правилника за съдебната администрация в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища: „Книжата, по които се образуват дела, се предават най-късно на следващия ден от постъпването им на председателя на съда или на определени от него съдии, които образуват делото, ако са налице процесуалните изисквания, като определят вида му и съдията докладчик по него съобразно принципа на случайния избор.”).

Извод: при наличието на субективен идентитет и обективен такъв – на основанието и на искането в установителната част на исковете, съдът е бил длъжен служебно да прекрати по-късно заведеното дело поради недопустимост на исковете (осъдителните) на основание чл. 126, ал. 1 ГПК.

3. Намира ли приложение чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК?

Текстът на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК гласи следното: „Съдът спира производството:… 4. когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора”. Спирането поради преюдициалност на решаването на друг правен спор по отношение на спряното дело не намира приложение в настоящия случай. Това е така, защото идентичността на правното основание и искането, т.е. на предмета на спора изключва тази преюдициалност. Чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК изисква решението по друго висящо дело да е от значение за правилното решаване на спряното дело, т.е. да бъде елемент от фактическия състав на спорното право или да представлява друг правен извод, който да обуслови нов правен извод, който да предопредели решаването на спряното дело. Тук двете решения не са в отношение на част към цяло, а на причина (предпоставка) към следствие (резултат). Не може едното да се инкорпорира в другото, тъй като второто би се обезсмислило, защото по него не би имало изобщо воля (вътрешно убеждение) на съдебния състав по спряното дело, който просто чисто механично ще е „преписал” решението по преюдициалното дело. Не това е смисълът на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Той би намерил приложение когато преюдициалното дело касае действителността на договор, а спряното дело следва да установи дали е налице изпълнение или неизпълнение на същия договор. Очевидно ако договорът е недействителен (нищожен или бъде унищожен), то и въпросът с неизпълнението няма да стои изобщо, а още по-малко този за дължимото обезщетение поради неизпълнение. Друг пример е спирането на делото между едни лица до изясняването на правен спор между други лица, като в учебната литература се разглежда спор относно правото на собственост върху недвижим имот като преюдициален по отношение на спора между последващ купувач на имота (от евентуален несобственик) и трето лице – приобретател, като този втори спор се разглежда в дело, което бива спряно, за да се установи дали първият отчуждител не е прехвърлил право, което не е било в неговия патримониум. Примерите могат да се множат, но разликата между чл. 126, ал. 1 ГПК и чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е очевидна. Когато налице са правни спорове, които са на различно основание или с различно искане за установяване на различни обстоятелства със сила на пресъдено нещо, то чл. 126, ал. 1 ГПК няма как да намери приложение, а чл. 229, ал. 1 ,т. 4 ГПК би намерил такова, ако решението по преюдициалното дело би могло да предопредели правните изводи на съда по спряното дело, а с това и неговото решение. Още веднъж подчертавам, че не може диспозитивът на спряното дело да съвпада с този на преюдициалното, защото за никаква преюдициалност няма да можем да говорим в този случай, а за недопустимост по чл. 126, ал. 1 ГПК. Същото се отнася и когато единият диспозитив е част от другия, тъй като в двата ще имаме един и същ правен въпрос, по който съдът ще се е произнесъл със силата на пресъдено нещо. Диспозитивът на преюдициалното дело трябва да бъде обсъден в мотивите на спряното дело и да бъде от съществено значение за правните изводи на съда по него, касаещи предмета на спора. В случай на съмнение, съдът трябва да прецени дали решението по едното дело (преюдициалното) е от значение за правните му изводи и би обусловило волята му за постановяване на едно или друго решение (по спряното дело) или напротив – би го лишило от възможността за преценка (вътрешно убеждение) и би му „наложило” възпроизвеждането на диспозитива на преюдициалното решение в неговото собствено такова. В крайна сметка въпросът опира до силата на пресъдено нещо и коя част от всяко от решенията ще се ползва с такава. Няма проблем при няколко предявени иска с две или повече искови молби част от производствата по някои от исковете да бъдат прекратен поради недопустимост (чл. 126, ал. 1 ГПК), а други да бъдат спрени на основание чл. 229, ал. 4 ГПК.

Извод: чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК намира приложение в случаите, когато решението по преюдициалното дело служи като аргумент при формирането на вътрешното убеждение на съда по спряното дело. Нормата, съдържаща се в цитираната разпоредба, не намира приложение, когато решението по преюдициалното дело би било инкорпорирано в диспозитива на решението по спряното дело. В този случай приложение ще намери чл. 126, ал. 1 ГПК. В настоящия казус чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК не намира приложение.

4. Грешките на районния съд

Както стана ясно в предходните две точки от изложението, съдът служебно е трябвало да прекрати делата, образувани по осъдителните искове, предявени от доставчика на електрическа енергия на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Всъщност това не е единствената грешка на районния съд. Той е допуснал такава още с приемането на насрещната искова молба и отделянето ѝ за разглеждане в самостоятелно производство на основание чл. 211, ал. 2 ГПК. В случая изобщо не е налице насрещен иск, тъй като не са изпълнени условията на чл. 211, ал. 1 ГПК. По правната си същност предявяването на насрещен иск е последващо обективно съединяване на искове по почин на ответника /в този смисъл вж. Определение № 8 от 08.01.2013 г. по търг. д. № 86/2012 г. на Върховен касационен съд; Определение № 503 от 07.10.2011 г. по ч.гр. д. № 436/2011 г. на Върховен касационен съд; Определение № 168 от 07.03.2011 г. по ч.пр. д. № 147/2011 г. на Върховен касационен съд/. В последното цитирано определение четем следното: „Определението по чл. 211 ГПК, с което първоинстанционният съд не приема за съвместно разглеждане предявеният насрещен иск, не подлежи на обжалване. Това е така поради обстоятелството, че се касае за последващо обективно съединяване на нововъведени искове, по които би могло да бъде образувано отделно производство, т.е. не се прегражда пътят за съдебна защита и не се нарушават правата на никоя от страните и не са налице хипотезите на чл. 274, ал. 1 ГПК. Съединяването на исковете по реда на чл. 211 ГПК цели процесуална икономия, а не съставлява задължителен процесуален ред.” Именно нововъведени искове следва да се разглеждат от съда, пред който е предявен насрещният иск. А „нововъведени” ще са онези искове, при които не са налице предпоставките, изброени в чл. 126, ал. 1 ГПК (отрицателни процесуални предпоставки), които биха ги направили недопустими, и при които същевременно се установява кумулативното наличие на посочените в чл. 211, ал. 1 ГПК предпоставки (положителни процесуални предпоставки). Разгледана по същество, така наречената „насрещна искова молба” си е чист отговор на ответника, отговарящ на изискванията за такъв по чл. 131, ал. 2 ГПК, към който отговор е добавено едно недопустимо искане за осъждане (осъдителен петитум), т.е. за постановяване на осъдителен диспозитив срещу ищеца по първоначалния иск. При това този отговор е постъпил само по едното дело, а по другото, образувано по отрицателния установителен иск на второто физическо лице, не е постъпил нито отговор, нито насрещен иск, поради което е настъпили преклузията по чл. 133 ГПК. Що се отнася до насрещната искова молба, съдът е следвало да изпълни задълженията си по чл. 140, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 101 ГПК. Трябвало е да остави насрещния иск без движение и да укаже на ответника да уточни дали представения от него документ е отговор на исковата молба или е насрещен иск. Ако ответникът по отрицателния установителен иск посочи, че е представил отговор, то осъдителната част на петитума му ще отпадне, което съдът следва да му е разяснил в дадените указания. Ако ответникът настоява, че това е насрещен иск, то последният ще бъде оставен без разглеждане, тъй като насрещната искова молба не съдържа нововъведен иск, т.е. не отговаря на изискванията на чл. 211, ал. 1 ГПК, а евентуално образуваното отделно производство по такъв „насрещен иск”, каквото е налице в коментирания казус, би било недопустимо на основание чл. 126, ал. 1 ГПК.

Извод: настоящият казус е възникнал поради грешка на съда с приемането на насрещен иск, който не отговаря на изискванията на чл. 211, ал. 1 ГПК и поради това изобщо не е следвало да бъде приеман от съда за разглеждане. Така нареченият „насрещен иск” е всъщност отговор на исковата молба допълнен с недопустим осъдителен петитум.

5. Заключение

В настоящата разработка въз основа на реален правен казус бяха обсъдени някои въпроси по чл. 126, ал. 1 ГПК от значение за избягване на неправилното приложение на съдържащата се в тази разпоредба правна норма. Бяха направени разграничения с чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а също така бяха обсъдени действията, които съдът е следвало да предприеме, ала поради извършването на други, процесуално незаконосъобразни такива, изобщо се е стигнало до представения във въведението казус. Не претендирам нито за безспорност на изводите, нито за тяхната правилност. Считам, че темата за приложимостта на чл. 126, ал. 1 ГПК е значима, тъй като касае въпрос, който нерядко възниква пред българския съд и следва да бъде решаван еднозначно и правилно. Надявам се статията да допринесе за постигането на тази цел, а също така да предизвика аргументирани дискусии по разгледания проблем.

Автор:  Владислав Дацов

 

Източник: gramada.org

 

 

Вашият коментар