ср. окт. 16th, 2019

По някои въпроси на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и прекъсването на давността по чл. 116, б. „в” ЗЗД

(ЧАСТ ПЪРВА)

1. Въведение

Повод да напиша настоящата статия, както и в други случаи, ми даде един реален казус, който породи доста въпроси, нееднакво решавани в практиката на съдебните изпълнители и на съдилищата, пред които биват обжалвани действията на първите или биват предявявани искове. Казусът излагам в следващите редове на въведението. След справка в Централния регистър на длъжниците установих, че срещу клиент на адвокатско дружество, с което сключих договор по чл. 77 от Закона за адвокатурата, има образувано изпълнително дело при определен частен съдебен изпълнител (ЧСИ)(чието име, разбира се, няма да посоча). Отидох в кантората на ЧСИ, за да се запозная с делото. Взискателят е банка. В кориците на делото има молба за образуване на изпълнително дело и изпълнителен лист от месец април 2011 г. Няма изричен акт за образуване на изпълнителното дело. Поканата за доброволно изпълнение е от месец юни 2011 г. В средата на месец октомври 2011 г. са изпратени запорни съобщения до няколко банки. Получен е отговор, че длъжникът не е клиент на нито една от банките. Със съобщение до длъжника са насрочени опис и оценка на недвижим имот за 30-ти май 2012 г., след това още едно съобщение за опис и оценка на недвижим имот, насрочени за 7-ми ноември 2012 г. и трето такова за 18-ти март 2013 г. За тези описи и оценки няма нито един протокол, съставен и подписан от съдебния изпълнител. По изпълнителното дело са налични само съобщенията и нищо друго. На 24-ти ноември 2014 г. са изпратени нови запорни съобщения до същите банки, които вече веднъж са дали отрицателен отговор на въпроса дали длъжникът е техен клиент. Отговорите остават непроменени. На 5-ти март 2015 г. до длъжника е изпратено съобщение за насрочване на опис и оценка на недвижим имот, след което отново липсва протокол за извършването на тези действия. На 12-ти септември 2015 г. е изпратено ново запорно съобщение до банките, които връщат отговор, че длъжникът не е техен клиент. На 26-ти април 2017 г. ЧСИ изпраща запорно съобщение и до самия взискател, който е търговска банка. Така представеният накратко казус ме накара да се замисля за настъпването на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и за прекъсването на давността по чл. 116, б. „в” ЗЗД, т.е. кои са онези изпълнителни действия, които са „поискани”, и кои са „предприети действията за принудително изпълнение”, както и какъв е обхватът на тези две групи действия и как следва да се тълкуват посочените разпоредби, така че да се постигне законосъобразен и справедлив резултат. Структурата на изложението ще бъде следната: първо, ще разгледам понятието за „изпълнително действие”, тъй като това е основният предмет на настоящото изследване (родовото понятие); второ, ще се спра на видовото понятие „поискано” изпълнително действие; трето, ще поразсъждавам по въпроса кои действия са такива за „принудително изпълнение” и кога се считат за „предприети”; четвърто, ще направя връзка между двете разпоредби; пето, ще завърша с кратко заключение. Надявам се настоящата разработка, да допринесе за изясняване на някои спорни въпроси в изпълнителното производство или поне да предизвика дискусии, които да доведат до преодоляването на тези неясноти.

2. Понятие за изпълнително действие

Без значение дали става въпрос за поискано изпълнително действие или за реално извършено действие за принудително изпълнение, ключово е да се определи съдържанието на понятието „изпълнително действие”, тъй като то се явява родово спрямо другите две. В тази точка от изложението ще се спра на основните характеристики, които трябва да притежава едно действие, за да бъде окачествено като „изпълнително”.

На първо място, за да можем да говорим за изпълнително действие, то трябва да бъде извършено в рамките на образувано изпълнително дело, което нито е спряно, нито е прекратено било по право, било с изричен акт на съдебния изпълнител. Ще се постарая да направя някои разяснения.

Съгласно чл. 426, ал. 1 ГПК: „Съдебният изпълнител пристъпва към изпълнение по молба на заинтересованата страна на основание представен изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение.” Тази разпоредба има и предимство, и недостатък. Предимството е, че ни информира относно обстоятелството, че самата молба на взискателя не определя датата, на която се образува изпълнителното дело, както и че последното не се образува по право с получаването на молбата от съдебния изпълнител. Това е така, тъй като чл. 426, ал. 3 ГПК възлага на съдебния изпълнител задължението да провери редовността на молбата за образуване на изпълнително дело, т.е. той може и да не образува такова. Ясно е, че щом молбата не води до автоматично образуване на делото и щом съдебният изпълнител трябва да провери нейната редовност, то от неговата преценка зависи дали ще образува изпълнителното дело. Когато реши да образува изпълнително дело, той следва да стори това с разпореждане, тъй като такова е предписанието на чл. 434, ал. 1 ГПК: „По образуването, движението и приключването на изпълнителното производство съдебният изпълнител се произнася с разпореждане, освен когато законът предвижда да се произнася с постановление.” Какви биха били правните последици, ако съдебният изпълнител изобщо не е издал акт за образуване на изпълнителното производство? Тъй като изпълнителното производство не се образува по право, а е необходим нарочен акт на съдебния изпълнител, считам, че няма да е налице образувано изпълнително дело изобщо и всяко извършено от съдебния изпълнител действие ще бъде незаконосъобразно и няма да породи каквито и да било правни последици. Тази най-тежка санкция е оправдана, тъй като без изричен акт на съдебния изпълнител, длъжникът няма как да знае от кой момент спрямо него могат да бъдат извършвани валидни изпълнителни действия и от кой момент съответно е длъжен да изпълнява разпорежданията и постановленията на съдебния изпълнител. Същото се отнася и до течението на някои срокове, които охраняват интересите на длъжника и изискват активно поведение от страна на взискателя. Примерно срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК ще изтече две години след образуването на изпълнителното дело, ако не са поискани никакви изпълнителни действия, с което изпълнителното производство ще се прекрати по право. Освен това за разлика от чл. 125 ГПК, който касае исковия процес, при изпълнителния нямаме сходна правна норма. Без акт на съдебния изпълнител не може да се прецени към кой момент и дали изобщо е образувано изпълнителното дело, нито валидността на извършените изпълнителни действия. А ако наместо с разпореждане съдебният изпълнител е образувал изпълнителното дело с постановление? Тук вече порокът не е така съществен, тъй като съдебният изпълнител все пак ще е постановил акт за образуване на изпълнителното дело и започване на изпълнителното производство, поради което датата на образуване ще е ясна и горните заплахи за интереса на длъжника няма да са налице. Писмената форма ще е спазена, началният момент – установен. Вярно е, че формално съдебният изпълнител ще е издал акт с различно наименование от предписаното, но извън това обстоятелство негативни правни последици, за която е да е страна или участник в изпълнителното производство, не са налице. Считам, че ако съдебният изпълнител се произнесе с постановление, то изпълнителното дело ще бъде законосъобразно образувано от датата, посочена в постановлението.

За да бъде извършено валидно едно изпълнително действие, то изпълнителното дело не бива да бъде спряно. Основанията за спиране и органът, който може да го постанови, са изброени, макар и неизчерпателно заради съдържанието на т. 7, в чл. 432, ал. 1 ГПК. Тук следва да се направи разграничение между спирането на принудителното изпълнение и спиране на изпълнителното производство (спиране на изпълнението). Когато са налице предпоставките, към които препращат разпоредбите на чл. 432, ал. 1 ГПК, не могат да се предприемат законосъобразно никакви изпълнителни действия срещу длъжника, а при спиране на принудителното изпълнение – могат, но не и изпълнителни действия, които са специално насочени към непосредственото удовлетворяване на вземането на кредитора. Много добре това разграничение е проведено в Решение № 273 от 14.12.2015 г. по гр. д. № 3303 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, в което четем: „Спирането на принудителното изпълнение на паричното вземане не е забрана да се извършват действия по изпълнителното дело… Спирането на принудителното изпълнение на паричното вземане е забрана за осребряване на имущество на длъжника и за предаване на постъпилите парични суми на взискателя… Спирането на принудителното изпълнение на паричното вземане не е пречка да бъде връчена покана за доброволно изпълнение, да бъдат налагани запори върху вещи и вземания, както и възбрани върху недвижими вещи, да бъдат приемани плащания от трети задължени лица и извършвани описи на движими и недвижими вещи, както и да бъде назначаван пазач.” В единия случай става дума за изпълнителното производство (чл. 432, ал. 1 ГПК), а в другия – за принудително изпълнение. Нека илюстрирам разликата с един пример. Ако длъжникът почине, ще намери приложение разпоредбата на чл. 432, ал. 1, т. 3 ГПК, т.е. производството ще бъде спряно, тъй като трябва да има яснота най-малкото срещу кое лице ще продължи. Обективно невъзможно е да продължи изпълнението, ако няма субект, срещу който да се изпълнява, като тази невъзможност обхваща всички изпълнителни действия. От друга страна, в чл. 502, ал. 1, изр. последно ГПК е посочен случай, в който при наличието на определени предпоставки бива спряно изпълнението върху конкретна вещ, а изпълнителното производство продължава. Отново се поставя въпросът за акта, с който се спира изпълнението, както и за момента, от който изпълнителното производство се счита спряно. В чл. 432, ал. 1, т. 1 ГПК изрично е посочено, че изпълнителното производство се спира с акт на съда. Именно определението за спиране е актът, с който това спиране се осъществява и меродавна е датата на постановяването му. Някои съдебни изпълнители цитират това определение в свой акт и спират изпълнението въз основа на този втори акт, което е в противоречие с нормата, съдържаща се в разглежданата разпоредба, поради което в тази им част актовете на съдебните изпълнители са нищожни, като противоречащи на императивна правна норма. От момента на постановяване на съдебния акт изпълнителното дело вече е спряно. Чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК говори за спиране по искане на взискателя. Меродавен е моментът, посочен в искането на взискателя, а не на произнасянето на съдебния изпълнител, тъй като от взискателя зависи най-вече дали и как ще брани кредиторовия си интерес в изпълнителното производство. Освен това формулировката на чл. 432, ал. 1 ГПК е „изпълнителното производство се спира”, без обаче да се изисква акт на съдебния изпълнител като предпоставка за спирането на производството. Затова, с оглед на тази формулировка, следва да се приеме, че спирането настъпва от възникването на някой от предвидените в т. 1-7 юридически факти. Ако взискателят подаде молба до съдебния изпълнител през месец май, искайки от първи юли изпълнителното производство да бъде спряно, то без значение как ще се произнесе съдебният изпълнител (ако изобщо стори това), от първи юли изпълнителното производство ще бъде спряно. В чл. 432, ал. 1, т. 3 ГПК не е посочен органът, който спира производството, тъй като разпоредбата препраща към юридически факти, при чието настъпване производството спира по право и последващ акт на съдебния изпълнител има само декларативно действие (препращам към казаното по-горе за формулировката на чл. 432, ал. 1 ГПК, която е обща за всички съдържащи се в т. 1-7 разпоредби). В същата тази точка е допуснато и едно изключение от принципа, че не могат да се извършват изпълнителни действия, докато производството е спряно. Личното ми мнение е, че това законодателно решение е неправилно и ако законодателят държеше да защити интересите на взискателя и присъединените кредитори, както и на наддавачите, то изключението щеше да обхваща не публичната продан на недвижим имот от момента на обявлението, а от момента на започването ѝ, тъй като тя трае един месец и само в този месец могат да се внасят задатъци и да се правят валидни наддавателни предложения, т.е. чак тогава наддавачите ще се лишат от възможността да се разпореждат със свое имуществено благо, а преди този момент за тях няма да са настъпили неблагоприятни последици. Чл. 432, ал. 1, т. 4 ГПК също касае съдебен акт, от чието постановяване зависи и започва спирането. Това е очевидно, тъй като става дума за акт на Върховния касационен съд (ВКС) – в случая по чл. 282, ал. 2 ГПК – това е определение за спиране, а във втория случай – отменително решение на ВКС. Чл. 432, ал. 1, т. 5 и т. 6 ГПК не се нуждая от коментар, тъй като препращат към разпоредби, изрично регламентиращи компетентността на съда по тези въпроси.

За да бъде извършено валидно едно изпълнително действие, то изпълнителното дело не бива да бъде прекратено или приключено. На това място в изложението ще анализирам чл. 433, ал. 1 ГПК без обаче да навлизам в проблематиката на т. 8 от същия. Чл. 433, ал. 1 ГПК е много сходен като формулировка с чл. 432, ал. 1 ГПК, използвайки безличната форма „се прекратява”, макар че за разлика от спирането предписва и акта, с който това става. Различието е разбираемо, имайки предвид, че във всички посочени в чл. 433, ал. 1 ГПК хипотези този акт се постановява от съдебния изпълнител. Ала действието на това постановление е констативно, то не поражда правни последици (т.е. това не е правосъздаващ или правопрекратяващ юридически факт), тъй като в предвидените хипотези, по-нататъшното продължаване на изпълнителното производство би било недопустимо. При това недопустимостта настъпва от момента на осъществяването на някой от юридическите факти, предвидени в т. 1-8 на чл. 433, ал. 1 ГПК (с изключение на т. 6 от същата алинея може би). Както правилно се посочва в Решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение„Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Каквото и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство, всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право /с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права и редовността на извършените от трети задължени лица плащания/. Обявено е за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., според което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането.” В мотивите на Решение № 19 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 1812 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделениечетем: „Прекратяването на изпълнителното производство поради обезсилване на изпълнителния лист, настъпва по силата на закона, което значи, че съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, като установи осъществяването на съответния правнорелевантен факт.” Ако трябва накратко да анализираме хипотезите, при които се прекратява изпълнителното производство, то това са все такива хипотези, при които последното или се лишава от основание, или кредиторът показва, че се е дезинтересирал, а законодателят счита това му бездействие за липса на желание да защити правото си, а оттам и за липса на фактическо основание за предоставяне на защита, която вече не се търси (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК). В чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК е предвидена хипотезата, при която длъжникът е платил или внесъл сумата за взискателя преди образуването на изпълнителното производство – прекратяването настъпва с представянето на документ, доказващ плащането, т.е. от момента, в който до знанието на съдебния изпълнител достига информацията за това обстоятелство. В т. 2 е предвидена хипотезата, в която взискателят е отправил писмено искане за прекратяване до съдебния изпълнител – разпоредбата е много сходна с тази на чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК, макар че при прекратяването е предвидена и форма за действителност на волеизявлението – писмена. От момента, в който това искане достигне до съдебния изпълнител, производството се прекратява, ако не съществуват пречки за това. Казаното при спирането, че взискателят може да посочи и друг момент за прекратяването, важи и тук. В т. 3 е предвидена хипотезата на обезсилване на изпълнителния лист. Тъй като това е правното основание за съществуването на изпълнителния процес, то от момента на обезсилване на изпълнителния лист, процесът става недопустим. Проф. Живко Сталев определя изпълнителния лист като „процесуална ценна книга”. Ако мога да продължа тази метафора, с обезсилването на тази ценна книга, се прекратяват и правата и задълженията, произтичащи от нея, поради което съдебният изпълнител нито е длъжен да извършва изпълнителните действия, поискани от взискателя, нито има правото да извършва такива срещу длъжника и имуществото му. В т. 4 е предвидена хипотеза, която е много сходна на предвидената в т. 3, тъй като в т. 4 законодателят говори за обезсилване на изпълнителното основание, което означава незаконосъобразно издаване на изпълнителния лист, поради което и последният не следва да поражда правни последици, т.е. отново изпълнителният процес губи основанието си. По-интересен е въпросът с т. 5 на чл. 433, ал. 1 ГПК: „посоченото от взискателя имущество не може да бъде продадено и не може да бъде намерено друго секвестируемо имущество.” Тук моментът не е съвсем ясен. Очевидно е, че взискателят трябва да е посочил някакво имущество. То трябва да не може да бъде продадено или поне някаква част от него да не може, поради което и кредиторовият интерес на взискателя остава неудовлетворен. Ала кумулативно е нужна и още една предпоставка, за да се приложи чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК, а именно – да не може да бъде намерено друго секвестируемо имущество. Тази разпоредба мълчаливо ни препраща към чл. 448 ГПК, защото дори след извършените справки от съдебния изпълнител, единствено длъжникът знае с какво имущество разполага. Съгласно чл. 448, ал. 1, изр. второ ГПК липсата на имущество се установява в протокол. Считам, че от този момент настъпва прекратяването на изпълнителното производство – обективирането на декларацията на длъжника в протокола от съдебното заседание. След това съдебният изпълнител само констатира прекратяването на производството. Разбира се, преди тази декларация съдебният изпълнител следва да е предприел и други действия по издирването на секвестируемо имущество. Интересен е въпросът дали след като е проучил имуществото на длъжника и не е открил секвестируемо такова, съдебният изпълнител може да прекрати производството без да призовава длъжника пред районния съд. Ако са останали разноски по изпълнението, които не могат да бъдат покрити чрез изпълнение върху имуществото на длъжника, отговорът е отрицателен, тъй като чл. 448, ал. 1 ГПК съдържа императивна норма. Ако няма такива вземания за разноски, то постановлението на съдебния изпълнител ще има конститутивно действие, а не само декларативно. С други думи, не виждам пречка, ако не са налице предпоставките на чл. 448, ал. 1 ГПК да се призовава длъжникът пред районния съд, за да декларира имуществото си, то, ако съдебният изпълнител е положил достатъчна грижа, за да установи имуществото на длъжника и не е налице секвестируемо такова, той може да прекрати с постановление, което има конститутивен ефект и от датата на постановяването му настъпва прекратителният ефект. Т. 6 може би е изключение от прекратяването по право в чл. 433, ал. 1 ГПК, тъй като постановлението може да се разгледа като имащо конститутивен ефект. Тук може да се постави въпросът за отношението между чл. 433, ал. 1, т. 6 ГПК и чл. 79, ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 79, ал. 2 ГПК: „Когато таксите по изпълнението не са внесени от взискателя, се събират от длъжника.”Същевременно чл. 433, ал. 1, т. 6 гласи: „Изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато:… 6. не са заплатени дължимите авансово такси и разноски по изпълнението, освен в случаите на чл. 83;” А съгласно чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК: „Разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато: 1. делото се прекрати съгласно чл. 433, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство”. Ако не са заплатени дължимите авансово такси и разноски от взискателя, когато последният не е освободен от заплащането им, то изпълнителното производство ще се прекрати, но не по право, а от момента, в който изтече даденият от съдебния изпълнител срок за внасянето им. Тук съществува и обратното виждане, което също може да се поддържа – че прекратяването настъпва по право с изтичането на този срок. Макар че срокът е определен от съдебния изпълнител в негов акт, адресиран до взискателя, самото изтичане, което е било известно на последния, е довело до прекратяване на изпълнителното производство, което само е констатирано с постановлението на съдебния изпълнител. В мотивите на Решение № 104 от 27.05.2015 г. по гр. д. № 681 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, намираме следния текст: „Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 6 ГПК съдебният изпълнител прекратява изпълнителното производство, когато не са заплатени дължимите авансово такси и разноски по изпълнението, но извършените въпреки това изпълнителни действия не са порочни.” Имат се предвид действия, които са извършени в срока, в който все още взискателят е имал възможност да внесе тези такси и разноски, защото в противен случай изпълнителното производство е трябвало да бъде прекратено с постановление. Валидното извършване обаче няма нищо общо с таксите и разноските. Ще дам следния пример. Взискателят е поискал определено изпълнително действие. За него дължи авансова такса. Има едноседмичен срок да я внесе. На третия ден от този срок съдебният изпълнител извършва действието. Таксата не бива внесена до изтичането на срока. Съдебният изпълнител прекратява изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 6 ГПК, но разноските не са в тежест на длъжника. Ако пък взискателят не е поискал изпълнително действие, за което разноските следва да се внесат авансово, или поисканото от него действие не е изпълнително, макар и да е извършено в рамките на изпълнителния процес, то и изпълнителното дело няма да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 6 ГПК, а впоследствие разноските ще бъдат събрани от длъжника. Не мога да се съглася с мотивите на Решение № 104 от 27.05.2015 г. по гр. д. № 681 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, съгласно които: „Прекратяването на производството поради невнасяне на дължимите от взискателя авансови такси и разноски е правна възможност, наред с уредената в чл. 79, ал. 2 ГПК друга възможност – когато таксите по изпълнението не са внесени от взискателя, те да бъдат събрани от длъжника.” Формулировката на чл. 433, ал. 1 ГПК е „се прекратява”, а не „може да се прекрати” или „може да бъде прекратено”, т.е. за никаква дискреция на съдебния изпълнител в чл. 433, ал. 1, т. 6 ГПК и дума не може да става. Следва да се има предвид  и че не всички действия, извършени в изпълнителното производство са изпълнителни, тъй като не всички подготвят или осъществяват непосредствено удовлетворяването на кредитора (за което ще стане дума по-нататък в същата точка от изложението). Примерно справките нямат такава функция. Не може да се твърди, че задето взискателят не е внесъл авансово такса за справка, изпълнителното производство следва да бъде прекратено. На това място в изложението ще направя и едно уточнение, макар че според мен текстът на чл. 433, ал. 1, т. 6 ГПК е пределно ясен. Ако съдебният изпълнител не е дал срок за внасяне на авансово дължимите такси и разноски, но е уведомил взискателя преди извършването на действието, че такива се дължат предварително, то срокът, до който взискателят може да стори това, по подразбиране е денят и началният час, за който е насрочено съответното изпълнително действие. Ако до този момент дължимите авансово такси и разноски не са били заплатени, то изпълнителното действие не следва да бъде извършено, а производството ще се прекрати в този момент. Когато заплащането се извършва с кредитен превод, то моментът на плащането би следвало да бъде заверяването на банковата сметка на съдебния изпълнител, на основание чл. 75, ал. 3 ЗЗД, а не на задължаването на сметката на взискателя. Затова ако до последния, посочен по-горе момент, по банковата сметка на съдебния изпълнител не е постъпило плащане, то, според мен, изпълнителното производство се прекратява и постановлението на съдебния изпълнител в този смисъл ще бъде законосъобразно. А и текстът на чл. 433, ал. 1, т. 6 ГПК е „не са заплатени”, а не е „не са нередени за плащане”, като при това чл. 75, ал. 3 ЗЗД урежда именно момента, в който плащането се счита осъществено в хипотезата на безкасово плащане и съответно кога задължението за плащане ще се счита изпълнено. В т. 7 на чл. 433, ал. 1 ГПК се съдържа още едно прекратително основание, водещо до прекратяване по право – представяне на влязло в сила решение, с което е уважен искът по чл. 439 или 440 – от момента, в който това решение бъде представено на съдебния изпълнител, изпълнителното производство се прекратява, а постановлението има само декларативен характер. Лично според мен би следвало от влизането в сила на решението, с което е уважен искът по чл. 439 или 440 ГПК, да настъпват правните последици на чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК, тъй като вече ще е налице сила на пресъдено нещо по отношение на спорното право. Все пак обаче законодателят е преценил, че релевантният момент за прекратяването следва да бъде узнаването на влязлото в сила решение от съдебния изпълнител. На чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК ще се спра в следващата точка от изложението. Последното прекратително основание е предвидено в чл. 433, ал. 2 ГПК – приключване на изпълнителното производство поради плащане. От момента, в който задължението е изпълнено и са събрани разноските по изпълнението, настъпва прекратителният ефект. Приключването се отнася само за плащане, настъпило след образуването на изпълнителното производство. Извършва се с разпореждане на съдебния изпълнител съгласно чл. 434, ал. 1 ГПК.

На второ място, изпълнителни действия са само такива действия, които са изрично предвидени и уредени в процесуалния закон. Те са numerus clausus (изчерпателно изброени) и това е разбираемо, тъй като с извършването им се накърняват права на длъжника. Всъщност при анализ на изпълнителните действия можем да им дадем една обща характеристика, като ги разделим на две групи: такива действия, които непосредствено подготвят удовлетворяването на кредиторовия интерес; и действия, които непосредствено осъществяват удовлетворяването на този интерес. Изпълнителното производство има за своя цел удовлетворяването на притезанието, което взискателят има срещу своя длъжник. За осъществяването на тази цел законодателят е предвидил определени действия, но отчитайки, че трябва да защити интереса и на длъжника в производството, той изчерпателно е уредил съдържанието и предпоставките, както и списъка на тези действия, така че да предотврати произвола по отношение на длъжника, което означава и третирането му като обект, а не като субект на изпълнителните действия. Затова в изпълнителното производство изпълнителните действия са само онези, които са предвидени в процесуалния закон и със съдържанието, което същият този закон им предписва. Ограниченията, поставени пред принудата срещу определени лица, са жизнено необходими за самото съществуване на правовата държава, разбирана като такава обществена организация, в която основните права на нейните членове са гарантирани и могат да бъдат накърнявани само в определена степен, доколкото това се налага за постигането на легитимна цел и винаги въз основа на закон. Само така биха били спазени основни принципи, залегнали в Конституцията на Република България (КРБ): принципът на правовата държава – чл. 4, ал. 1 и ал. 2 КРБ; равенството на гражданите – чл. 6 КРБ (очевидно е, че не може да има равенство в онези отношения, в които единият субект има само права, а другият само задължения и при това първият субект определя задълженията на втория и може да накърнява правата му по свое усмотрение; може да се мисли дали личното положение на страните не би бил дискриминационният критерий в този случай); правото на собственост – чл. 17, ал. 1 и 3 КРБ; правото на защита – чл. 56 КРБ (каква би била защитата, ако всякакви действия на съдебния изпълнител биха били възможни и позволени); неотменимост на основните права на гражданите и забрана за злоупотреба с права – чл. 57 КРБ; и др. В процесуалния закон обаче са посочени не само изпълнителни действия, но и такива, които по същността си, макар и свързани с първите, имат обслужващо значение. Т.е. за да бъде определено едно действие като изпълнително, не е достатъчно то да бъде изрично предвидено и уредено в процесуалния закон (ГПК). Това е необходимо, но недостатъчно условие, тъй като множеството на всички действия, които може законосъобразно да извърши съдебният изпълнител в изпълнителното производство, поглъща множеството на изпълнителните действия. Допълнителният критерий, който трябва да е налице, вече бе посочен. Изпълнителни са само онези действия на съдебния изпълнител, които са предвидени и уредени в ГПК и отговарят на кумулативното изискване или непосредствено да подготвят, или непосредствено да осъществяват удовлетворяването на кредиторовия интерес. Именно този е същественият критерий, който разграничава изпълнителните от останалите действия на съдебния изпълнител. С тези действия или пряко биват засегнати определени права на длъжника или биват индивидуализирани и подготвени за такова накърняване. Макар и да не посочва този критерий изрично, ВКС все пак като че ли се ориентира към него. В мотивите на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2 / 2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК, четем: „Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и / или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Затова е нередовна молбата за изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 вр.чл. 129 ГПК.” Макар че ВКС е изредил правилно действията, които не са изпълнителни, то сред изпълнителните се забелязват неточности, които биха били избегнати, ако беше обсъдил критерий, който да разграничава двата вида действия. Първо, присъединяването на кредитор категорично не може да бъде изпълнително действие, тъй като нито се конкретизира право на длъжника, което ще бъде накърнено (макар и законосъобразно), нито се посяга на такова право. Присъединяването на кредитора нито е в състояние да подготви, нито да удовлетвори вземането било на новия, било на стария взискател. Последиците за присъединилия се кредитор са много сходни като от образуването на изпълнителното дело за първия взискател. ВКС е непоследователен, приемайки, че присъединяването на кредитор е изпълнително действие, а образуването на изпълнителното дело не е. Правилното виждане е, че нито едното от двете действия не е изпълнително. Второ, ВКС неправилно причислява към изпълнителните действия назначаването на пазач. Това е действие, което цели запазването на определено право в състоянието, в което се е намирало към даден момент, но се извършва след като вече изпълнението е насочено срещу това право и то ще бъде накърнено в последващ момент. Вярно е, че запазването на правото ползва кредиторите, но и всяко друго действие на съдебния изпълнител, което обслужва изпълнителните действия, има същия характер. В случая сме изправени пред междинно действие, отделящо такова, с което непосредствено се подготвя, и такова, с което непосредствено се осъществява удовлетворението на взискателя. А и назначаването на пазач е незадължително – то зависи от преценката на съдебния изпълнител, т.е. това не е типично действие, необходимо за удовлетворяване на взискателя. Видно от разпоредбата на чл. 470, ал. 1 във връзка с чл. 469 ГПК съдебният изпълнител може да остави вече описаната вещ на длъжника, да я предаде на взискателя или на трето лице – пазач. Що се отнася до останалите действия, посочени като „изпълнителни” в цитираното по-горе тълкувателно решение, считам, че те са такива. Запорът и възбраната подготвят непосредствено изпълнението върху определено вземане или имущество, като същевременно накърняват правото на длъжника да се разпорежда с тях; възлагането на вземането за събиране или вместо плащане, представлява насочване на изпълнението срещу определено вземане и разрешение да се предприемат действия от взискателя по накърняване на правото на длъжника свободно да се разпореди с вземането си; извършването на опис и оценка на вещ индивидуализират вещта (всъщност описът има тази цел), срещу която да се насочи изпълнението, т.е. непосредствено бива подготвено принудителното изпълнение; насрочването и извършването на продан е най-радикалното изпълнително действие, тъй като правото на собственост на длъжника излиза от неговия патримониум, за да бъде удовлетворено вземането на взискателя, т.е. непосредствено се осъществява това удовлетворение. По отношение на действията, които не са изпълнителни, считам, че изброените в тълкувателното решение са правилни: изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение – нито едно от тези действия нито непосредствено подготвя, нито с него се осъществява удовлетворението на взискателя. Възникват и някои гранични хипотези, които съдебните изпълнители третират различно. Тук ще се спра на някои от тях. Първо, когато има изготвена оценка, но не и опис, а такъв изобщо не е и насрочван, това изпълнително действие ли е? Верният отговор е отрицателният, тъй като изпълнителното действие е описът, защото именно той индивидуализира обекта, срещу който ще се насочи изпълнението, а не оценката. Законодателят ги е предвидил заедно, тъй като е оправдано извършването им едновременно, но само извършването на оценка на дадена вещ няма как да бъде изпълнително действие. Това по-скоро би било проучване на имущественото състояние на длъжника (оценявайки отделните обекти, влизащи в това имущество) или извършването на справка (относно стойността на вещта), които не са изпълнителни действия. Що се отнася до налагането на запор върху банковата сметка на длъжника при взискателя, когато последният е банка, то това действие може да се разгледа от две страни. От една страна, изпълнителните действия са изчерпателно предвидени в ГПК, а запорът върху вземане е уреден в чл. 507 ГПК, съгласно който може да бъде наложен само върху вземането на длъжника от трето лице (като се има предвид трето за изпълнителното производство такова). Взискателят е страна в изпълнителното производство, поради което не е трето лице. Следователно такъв изпълнителен способ изобщо не е предвиден в ГПК и няма как да бъде изпълнително действие. От друга страна, обаче чл. 508 ГПК урежда конкретно изпълнителния способ „запор на сметка”, а от ал. 1 на същия член става ясно, че се има предвид банкова сметка. В този член не се сочи, че вземането на длъжника трябва да е към трето лице. Освен това чл. 450а ГПК „Електронен запор върху вземане по сметка в банка” никъде не използва термина „трето лице”, т.е. не се съдържа забрана банката, в която е открита банковата сметка, да е и взискател по изпълнителното дело. Считам, че са налице един общ режим и един специален. Общият е налагането на запор върху вземания на длъжника от трето лице, а специалният – на вземания на длъжника по банкова сметка. Изхождайки от общия правен принцип lex specialis derogat legi generali (специалният закон отменя общия), следва да приемем, че запорът върху банкова сметка на длъжника, открита от банката – взискател, е изпълнително действие. Друг интересен за практиката въпрос е присъединяването на втори, трети и т.н. изпълнителни листове на същия взискател в изпълнителното производство. Това очевидно не са изпълнителни действия, тъй като нито непосредствено подготвят, нито непосредствено осъществяват удовлетворението на кредиторовия интерес на взискателя. Още повече, както вече бе изяснено по-горе в същия параграф, дори присъединяването на нов кредитор не е изпълнително действие, а още по-малко такова би било присъединяването на още едно вземане на същия взискател. Резултатът би бил увеличаване на дължимата от длъжника сума по изпълнителното дело, но нищо повече. Със сигурност има и много други спорни въпроси от значение за практиката, но тук бе изведен критерият, който се надявам да помогне за тяхното правилно решаване.

На трето място, за да бъде едно действие изпълнително, то трябва да е извършено от специално овластено за това лице – съдебен изпълнител – държавен орган или лице, овластено с публични правомощия. Това е така, тъй като чл. 426 ГПК изрично предвижда, че това е лицето, което образува изпълнителното производство, а по-нататък всички изпълнителни действия са предвидени да бъдат извършвани от него. Чл. 435 ГПК изрично пък урежда действията на съдебния изпълнител, които подлежат на обжалване. Оставяйки настрана позитивноправната регламентация, то обяснимо е, че изпълнителни действия може да извършва само специално овластено от закона лице. Още от първите дисциплини, които се изучават в началото на обучението в юридическите факултети, се  постулира, че държавният орган може само това, което е изрично предвидено като негово правомощие в нормативен акт, защото обратното би означавало да се стигне до произвол. Съдебните изпълнители са натоварени с упражняването на публична функция, тъй като от техните действия зависи дали признатото на взискателя право, което е получило съдебна защита, или макар да не е получило такава, да е счетено от законодателя като заслужаващо изпълнение, гарантирано с държавна принуда (заповедното производство, в резултат на което е издаден изпълнителен лист), ще бъде осъществено. В изпълнение на тези си задължения, съдебните изпълнители, могат да накърнят правата на длъжника в степен, която за едностранните действия на частноправните субекти е недопустима. Иначе казано, съдебните изпълнители могат да упражнят държавновластническа принуда, за да удовлетворят вземането на взискателя. За да могат да упражнят тази принуда, те трябва да следят обаче и за интересите на длъжника, защото иначе принудата би била незаконосъобразна (в този смисъл е и чл. 442а ГПК, въведен със ЗИД ГПК, обнародван в ДВ бр. 86 от 2017 г., чиито разпоредби оценявам като добро законодателно решение). Винаги когато става дума за ограничаване на основни права, това ограничаване трябва да има граници – както по вид и обем, така също и кой е компетентен да го наложи и при какви обстоятелства. Противното би означавало произвол. Именно затова възлагането на вземането на взискателя за събиране или вместо плащане е изпълнително действие, тъй като е извършено от съдебния изпълнител, насочено е към непосредствената подготовка на удовлетворяването на интереса на взискателя и е предвидено в ГПК. Но самите действия по събирането на вземането, които ще извърши взискателят не са и не могат да бъдат изпълнителни действия, тъй като тези действия не са предвидени и уредени в ГПК, не се извършват от овластено от закона лице, нито пък това лице предписва съдържанието им (т.е. не може да се говори за делегация). Действията на взискателя са по негово усмотрение и са в рамките на допустимото за субектите на частното право. При осъществяването им взискателят не осъществява някой от изпълнителните способи и, най-важното, не действа като лице, овластено с държавновластнически правомощия. Той не е носител на власт. Съдебният изпълнител, за разлика от взискателя, извършвайки едно или друго изпълнително действие, винаги действа в качеството си на носител на такива държавновластнически правомощия без значение дали е държавен или частен.

На четвърто място, поставя се въпросът дали само протоколираните действия на съдебния изпълнител са изпълнителни такива, тъй като чл. 434, ал. 2 ГПК гласи: „За всяко предприето и извършено от него действие съдебният изпълнител съставя протокол, в който посочва деня и мястото на извършването му, направените от страните искания и заявления, събраната сума и направените разноски по изпълнението.” Протоколирането е последващо действие спрямо извършването на самото изпълнително такова. По-скоро е съпътстващо. Изпълнителните действия са уредени в закона и дали едно изпълнително действие е протоколирано или не, не влияе на характера му. То си остава изпълнително действие, ако отговаря на посочените по-горе условия. А въпросът дали протоколирането е условие за действителността или за доказването на извършеното изпълнително действие ще бъде разгледан по-нататък в изложението.

Извод: изпълнителните действия са онези действия, които са извършени от съдебния изпълнител в рамките на образувано изпълнително производство, което не е спряно, прекратено или приключено, уредени са изрично в процесуалния закон (ГПК) и са насочени към непосредственото подготвяне или осъществяване на удовлетворяването на взискателя.

Автор: Владислав Дацов

 

 

Източник: gramada.org

Вашият коментар