***

При връщане на дадено при начална липса на основание, длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни. Това приеха Гражданската и Търговската колеги на Върховния касационен съд (ВКС) в ново тълкувателно решение (пълния му текст виж тук).

Предмет на тълкуване от върховните съдии беше чл. 55 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Делото беше образувано през 2017 г., тъй като имаше състави на ВКС, които застъпваха тезата, че лихвата за забава се дължи от датата на престирането без основание, а други приемаха, че моментът, от който се начислява, е поканата до длъжника.

Гражданската и Търговската колегии приеха, че правилно е второто виждане. В тълкувателното си решение те първо разясняват разликата между падеж на задължението, изискуемост на вземането и забавата да се изпълни, като подчертават, че те не са еднозначни понятия, независимо че е възможно, в определени случаи, моментът на настъпването им да съвпада. Падежът се определя като момента, в който задължението трябва да бъде изпълнено от длъжника, още и като момента, в който настъпва изискуемостта. Изискуемостта е възможността на кредитора да иска реално изпълнение – било като отправи извънсъдебна покана до длъжника, било като предяви иск за реално изпълнение в защита на своето право. Забавата е противоправно закъснение, за което длъжникът отговаря“, обяснява ВКС.

И се спира първо на срочните задължения и кога при тях настъпват падежът, изискуемостта и забавата. А след това се заема с отговора на въпроса за връщането на даденото без начално основание, което безспорно е безсрочно задължение („правоотношението е с извъндоговорен характер, не възниква в резултат на съгласуване на волите на правните субекти и не е мислимо страните да са определили предварително срок за изпълнение; такъв няма определен и в закона“).

„При неизпълнение на парични задължения, законът свързва забавата на длъжника с правилото, че е необходима покана на кредитора, когато няма уговорен срок за изпълнение. Изключението е изрично предвидено в чл. 84, ал. 3 ЗЗД – само при задължения от непозволено увреждане, когато длъжникът се смята в забава и без покана“, посочва ВКС.

И подчертава, че тъй като задължението за връщане на дадено при начална липса на основание е безсрочно, то може да се иска от кредитора веднага. „То възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо, както е изяснено и в т. 7 ППВС № 1/1979 г. Началото на изискуемостта е начало и на погасителната давност, на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД, но автоматично не води до забава на длъжника. За забава на длъжника по безсрочното задължение е необходимо той да бъде поканен от кредитора да изпълни съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, както и вина за неизпълнението, съответно за късното изпълнение“, пишат върховните съдии.

Те посочват, че в цитираното от тях постановление на Пленума на Върховния съд от 1979 г. е разгледан само въпросът за изискуемостта и давността на задълженията по чл. 55 ЗЗД, но не и за забавата на длъжника. Т.е. те не променят тълкуването, което е дадено преди 40 години, а дават отговор на нов въпрос, неразгледан от Върховния съд.

Гражданската и Търговската колеги специално подчертават, че има разлика между задължения, които са изискуеми, и такива, чието изпълнение е забавено. „Всяко безсрочно изпълнение е изискуемо веднага, но не всяко изискуемо задължение е със забавено изпълнение“, обясняват върховните съдии.

Един от тях – Борислав Белазелков, обаче намира решението им за непълно, макар да е съгласен, че лихвата за забава при дадено без основание започва да тече от поканата до длъжника да изпълни.

Съдия Белазелков посочва, че съжденията на колегите му са напълно верни, но само за отношенията между кредитор и добросъвестен длъжник.

„Добросъвестността на страните се предполага, поради което в тежест на страната, която твърди, че насрещната страна е недобросъвестна е да докаже, че насрещната страна е знаела съответните факти и обстоятелства, което (знание) я прави недобросъвестна. Недобросъвестният длъжник не може да е и не е в еднакво правно положение с добросъвестния длъжник. Недобросъвестният е в забава и без покана“, обяснява той.

И посочва, че добросъвестният длъжник се нуждае от покана, защото се предполага, че не знае съответните факти и ги узнава от нея и затова изпада в забава от получаването ѝ. Недобросъвестният длъжник обаче не узнава нищо ново от поканата и затова не се нуждае от нея, за да изпадне в забава.

Борислав Белазелков дава пример: „Затова привидният кредитор (напр. по невлязло в сила осъдително въззивно решение), който получава „удовлетворение“ в изпълнителния процес, винаги е недобросъвестен и затова след като бъде отхвърлен предявеният от него иск (било по реда на чл. 422 ГПК, било след касиране на решението или неговата отмяна) не се нуждае от покана, а дължи да върне обратно всичко, което е получил, включително от публична продан от деня на получаването. Той дължи обезщетение и за всички други вреди. Той на практика не може и да бъде поканен да върне полученото преди отхвърлянето на предявения от него иск“.

Затова според съдия Белазелков прецизният отговор на въпроса, поставен пред ВКС, изисква към диспозитива, че „при връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, добросъвестният длъжник дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни“, да се добави, че „недобросъвестният длъжник изпада в забава от момента на получаването, т.е. от изискуемостта“.