22/10/2020

Проблемът за постановлението за възлагане на имот от съдебния изпълнител на привиден кредитор

1. Проблемът за вещноправното действие и прехвърлителния ефект на постановлението за възлагане на имот от съдебния изпълнител на привиден кредитор става все по-актуален както в индивидуалното принудително изпълнение, така и в производството по несъстоятелност на търговец. Доказателство за неговото съществуване и за противоречивата съдебна практика е фактът, че той е включен в точка 1 от тълкувателно дело номер 4 от 2017 г. на ОСС на ГК и ТК на ВКС, образувано с разпореждане от 5.10.2017 г. на председателя на Върховния касационен съд.

Това е проблемът, поражда ли вещнопрехвърлителен ефект постановлението за възлагане в хипотезата, при която имотът, обект на изпълнението, е възложен на привиден кредитор.

2. Постановлението за възлагане (ПВ), уредено в чл. 496 ГПК, е акт на съдебния изпълнител, по силата на който и със съгласието на купувача на недвижимия имот, върху който се извършва принудително изпълнение, се прехвърля правото на собственост и всички други права, които длъжникът е имал върху имота.
Безспорни са следните положения:
Първо, ПВ има прехвърлителен вещноправен ефект – правото на собственост на длъжника се трансформира в право на собственост на купувача на недвижимия имот.
Второ, съгласието на длъжника – собственик на имота не се изисква.
Трето, ПВ е деривативно основание за придобиване на право на собственост.
Четвърто, ПВ е особен вид сделка – волеизявлението, което прави съдебният изпълнител, не е волеизявление на страна по договор – съдебният изпълнител, възлагайки имота на длъжника, изпълнява своята функция, която законът му е възложил, а не е продавач на имота. Той продава имота, собственост на длъжника, на купувача, за да получи насреща парични средства, с които да удовлетвори кредитора или кредиторите на длъжника.
Пето, сделката е възмездна. Тя има белезите на продажба и безспорно правните последици на продажбата. Купувачът придобива собствеността и се задължава да заплати цената. Заплащането на цената е условие за действителността на сделката – арг. от чл. 496, ал. 3 ГПК – ако възлагането не бъде обжалвано, действителността на продажбата може да бъде оспорвана по исков ред само при нарушаване на чл. 490 ГПК и при невнасяне на цената.
Шесто, основанието на ПВ е осребряване на недвижимия имот с цел от получената парична сума да могат да се удовлетворят кредиторите, носители на вземане срещу длъжника. ПВ е един от способите за изпълнение на парични вземания. Това следва и от систематичното тълкуване на разпоредбите – чл. 496 ГПК се намира в глава 43, озаглавена изпълнение върху недвижими имоти, а самата глава 43 има своето място в дял втори – изпълнение на парични вземания. Следователно, продажбата на имота на длъжника от съдебния изпълнител е подчинена на главната, типична цел, която се нарича основание на всяко правно действие, а именно получаване на цената на вещта.
Седмо, ПВ няма сила на пресъдено нещо, няма конститутивното действие на съдебно решение и стабилитет.

Когато недвижимият имот се възлага на кредитор вместо изпълнение се извършва особен вид сделка, която наподобява даване вместо изпълнение. Купувачът е кредитор, който има определено вземане и се съгласява да получи правото на собственост върху имота, като в замяна на това неговото вземане се погасява – кредиторът се съгласява, че възложеният имот удовлетворява неговия интерес. По този начин ПВ става освен правопридобивен способ – относно правото на собственост върху недвижимия имот, и правопогасителен способ – относно вземането му към длъжника. ПВ следователно има двоен ефект – двойно правно действие. Следва да се отбележи, че при ПВ на кредитор вместо изпълнение, тези два ефекта са неразривно свързани. Ако кредиторът не може да стане собственик (което е възможно в твърде ограничен брой хипотези), няма да настъпи и погасителният ефект върху вземането му. Както и обратното – ако кредиторът няма вземане и правопогасителният ефект не настъпва поради липса на предмет за погасяване – изпълняемо право, той няма да стане и собственик на недвижимия имот – не настъпва и вещноправният ефект.

3. При привидния кредитор ситуацията е аналогична – той е привиден, защото е успял да се конститурира като страна в изпълнителния процес, но реално не притежава изпълняемо (материално) право.

4. ГПК е процесуален закон и съдържа почти само процесуални норми. Затова и основанията за нищожност на ПВ са изрично и изчерпателно изброени в закона и могат да бъдат релевирани само по исков ред – арг. от чл. 496, ал. 3 ГПК. Те се обобщават с понятието „процесуална противоправност” или „процесуална незаконосъобразност”. Едно от тях е невнасяне на цената. Законът изрично акцентира върху невнасянето на цената на възложения имот. Иначе продажбата се обявява по съдебен ред, със съдебно решение по установителен отрицателен иск за нищожна на посоченото основание. Ако отсъстваше тази правна възможност, се създават условия за злоупотреби с право и за нарушаване на закона. Подобно е обаче и положението с привидния кредитор. Той не е длъжен да внася цената, защото на мястото на цената идва неговото вземане към длъжника и това вземане е от паричен характер. Настъпва ефектът на прихващането по силата на закона, макар да няма изрично волеизявление за това. В случая е налице законово уредено отклонение от чл. 104, ал. 1 във връзка с чл. 103, ал. 1 ЗЗД, според който прихващането става по волеизявление на лицето, носител на изискуемо и ликвидно вземане, отправено и адресирано до насрещната страна. Прихващането се изразява в погасяване на вземането на кредитора срещу длъжника с цената, която трябва да се плати за купения имот. Прихващането има погасителен ефект – насрещните вземания се погасяват до размера на по-малкото.
Тези ефекти не настъпват обаче, ако купувачът няма материално право срещу длъжника, т.е. ако е привиден кредитор. Тогава продажбата е нищожна поради липса на основание – правопогасителният ефект по отношение на вземането на кредитора. Не може да се погасява нещо, което не съществува. Продажбата е нищожна по силата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради липса на основание.

5. Изложеното разрешение е лекарство срещу елементарни злоупотреби, за които сега действащият ГПК е създал добра почва.
Ще дам един пример. Две близки лица сключват договор за заем в писмена форма с нотариална заверка на подписите и го обезпечават с ипотека върху недвижимия имот на заемополучателя (в нотариална форма). Договорът е привиден, защото страните не желаят да настъпят правните последици. Желанието им е близкият „заемодател” да придобие безвъзмездно недвижимия имот. „Заемодателят” не предоставя паричните средства или предава символична част от тях. Може дори да се уговори, че в бъдеще на вноски ще се преведе останалата част от заема. Договорът е привиден и следователно нищожен на основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД. Но ипотеката е изповядана в нотариална форма и вписана в имотния регистър. Нотариусът не може да знае, дали вземането, което обезпечава, не съществува или няма да възникне. Подава се заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ – чл. 417, т. 3 ГПК. Привидният кредитор подава заявление за незабавно изпълнение по чл. 418 ГПК и съдът издава изпълнителен лист. Както е известно, съдът проверява само дали документът е редовен от външна страна и удостоверява подлежащото на изпълнение вземане срещу длъжника. Съдебният изпълнител връчва заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, обаче длъжникът не ги оспорва. И така се стига до изпълнителното производство, при което съдебният изпълнител издава ПВ на привиден кредитор.
Тук се поставя въпросът – защо се прави тази машинация от привидния кредитор и длъжника? Отговорът е прост – за да се злепоставят останалите кредитори – за да се намали имуществото, от което може да се удовлетворят истинските кредитори. Обикновено това се практикува тогава, когато длъжникът знае, че е станал неплатежеспособен и го грози производство по несъстоятелност. Той не прехвърля вещи от имуществото си, защото действията му могат да бъдат атакувани от останалите кредитори, а си „създава” кредитор – привиден кредитор, който чинно се подрежда с изпълнителния си лист до другите кредитори и заедно с ипотеката ги прережда и получава правото да се удовлетвори с предпочитение от тях.
С ПВ на привиден кредитор се заобикалят чл. 646 и чл. 647 ТЗ. Според СГС – р. 1026 от 29.05.2017 г. в случая те са неприложими и не могат да удовлетворят другите кредитори. Защото по силата на тези искове според съда подлежат на отмяна извършени от длъжника правни действия (погасяване на задължения и сключване на сделки), в резултат на които определени имуществени права излизат извън имуществото на длъжника. В случая имотът обаче е излязъл от имуществото на длъжника в резултат на ПВ, а ПВ е правен акт, който не е същински договор. Освен това ПВ се извършва без съгласието на длъжника, а отменителните искове по чл. 646 и чл. 647 ТЗ, които е легитимиран да предяви кредитор на длъжника, са приложими само за извършени от длъжника, извън производството по осребряване на имуществото, сделки и действия с имуществени права и/или обекти от масата на несъстоятелносдтта. В този смисъл СГС се позовава на р. по т.д. 135/2009 на второ т.о. на ВКС, р. по т.д. 1388/2014 г., Първо т.о. на ВКС. От тук съдът прави отчайващия извод, че с исковете по чл. 646 и чл. 647 ТЗ кредиторите няма да могат да се защитят срещу злоупотребите, описани по-горе. Защото правните последици при уважаване на тези искове не са в състояние да рефлектират върху вещноправното действие на издадено от съдебния изпълнител ПВ, нито е основание за прилагане на акцесората последица по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на акта на съдебния изпълнител.
Решението не е правилно, защото, когато публичната продажба е нищожна, то и ПВ не поражда правни последици и не може да доведе до прехвърляне на собствеността.
При това положение на закона, който улеснява недобросъвестните търговци и засяга правата на добросъвестните, които са притиснати до стената, единственото средство да се отстранят неблагоприятните последици и да се възцари справедливостта в правния свят, е да се приеме, че ПВ на привиден кредитор е нищожно на основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 17 ЗЗД. ПВ на привиден кредитор не поражда правното действие – вещноправен и погасителен ефект. Нищожността на договора за заем и прикрепената към него акцесорна ипотека изпразват изпълнителния процес от неговата материалноправна законосъобразност, в случай че ипотекираният имот бъде възложен на взискателя, който няма изпълняемо право и който е привиден кредитор. При това положение публичната продан е недействителна и ПВ няма правни последици. В този смисъл са р. 33/2011 г по т.д. 417/2010, второ ТО на ВКС; р. 123 от 31.03.2015 г по гр.д. 4298/2014 г., четвърто гр.о. на ВКС, р. 19 от 10.08.2015 г. по гр.д. 1812/2014 г, Четвърто гр.о. на ВКС.

6. И накрая, бих искала да се спра на въпроса за отношението – процесуална- и материалноправна законосъобразност, респ. недействителност.
При ПВ в чл. 496, ал. 3 ГПК е уредена процесуалната незаконосъобразност на изпълнителния процес. Тя е налице, когато имотът е купен от лице, което е нямало право да наддава или при невнасяне на цената. Това са две изрично регламентирани основания за обезсилване на ПВ и те могат да се релевират само по исков ред. На общо основание тази нищожност може да се релевира както чрез предявяване на нарочен установителен иск, така и като преюдициален въпрос в производството по предявен иск за собственост върху имота, обект на продажбата – р. 129/22.10.2015 г. по гр.д. 2091/2015 г., ВКС, второ гр.о. При това положение ПВ не поражда вещноправен ефект и няма транслативно действие.
Но освен процесуалноправна, има и материалноправна незаконосъобразност и нищожност и тя не бива да се игнорира. Защото процесът и неговата законосъобразност не санират материалноправната незаконосъобразност. Точно обратното. Последната е първичната, определящата и когато тя е налице съдът е длъжен да я обяви служебно и без да е предявен нарочен иск, както се изисква при процесуалната незаконосъобразност. В материалното право нищожността настъпва по право и всеки може да се позовава на нея. Иначе ще стане така, че процесът ще прикрива злоупотребите на недобросъвестните страни и ще узакони техните неправомерни действия в материалните отношения, само защото са скрепени и с действия на съдебния изпълнител. Не бива да забравяме, че когато се създава една правна уредба, законодателят не е в състояние да предвиди всички бъдещи манипулативни действия на правните субекти, всички заобикалящи закона схеми, насочена към една незаконосъобразна цел. Правото се създава за добросъвестните граждани. Защото законът създава модела за поведение. Съдът е този, който трябва да открива и отстранява всяко отклонение, всяка хитровата манипулация, която се надсмива на закона. Да прилага систематичното тълкуване, като свързва процесуалното с материалното право. Защото ние все пак не живеем в процеса и се нуждаем от въздуха на реалния свят.

Автор: Проф. д-р Поля Голева

Източник: http://gramada.org

Вашият коментар