28/10/2020

Сериозни съдебни реформи могат да бъдат извършени извършени само чрез граждански натиск

МИХАИЛ ЕКИМДЖИЕВ: СЕРИОЗНИ СЪДЕБНИ РЕФОРМИ МОГАТ ДА БЪДАТ ИЗВЪРШЕНИ САМО ЧРЕЗ ГРАЖДАНСКИ НАТИСК

  • Да се жертва независимостта на прокуратурата, за да се повиши ефективността и отчетността ú пред обществото.
  • Съдебната реформа трябва да е насочена към промяна на персоналния субстрат на съдебната система – нови хора във Висшия Съдебен Съвет, както и нови хора на ключови места в съдебната система.
  • Само постоянен и осезаем граждански натиск може да доведе до сериозни съдебни реформи и до успешна борба с корупцията.

Михаил Екимджиев беше от първите, който заяви, че ще ми помогне с един от проектите ми без пари, само защото смяташе, че каузата беше смислена и важна. Много мъжка постъпка и летящ старт на едно приятелство.

С Михаил сме водили много разговори. В последния основно го „разпитах“ за съдебните реформи, защото много се говори за тях, но не ми беше ясно точно какви са те.

Някои хора смятат, че само директната демокрация или базовия доход ще ни спаси, други се надяват, че сами ще се оправим за нула време, стига да има работеща съдебна система. За радост, Михаил е по-умерен. Той вижда, че проблемите в България са доста по-комплексни. Реалист е и е леко скептичен даже, защото фундаменталните промени в съдебната система изискват промени в Конституцията. За целта 2/3 от депутатите трябва да гласуват за тези реформи, което е немислимо предвид сегашния състав в Народното Събрание.

Освен тази промяна в Конституцията (която скоро няма да стане), говорихме обширно за обществения натиск (който липсва засега), и за ерудирани магистрати (които почти не са останали)…

Обикновено моите срещи с други Свободни ме зареждат с надежда, но определено разговорите с Михаил не бяха от такъв характер…  Излезе, че от 28 години някои сили в държавата системно снижават компетентността и морала в цялата система, с цел пълен контрол върху съдебната власт. Не ви разказвам нищо ново. Така е. Положението е трагично, но по-притеснителното е, че засега липсва реален механизъм за истински “съдебни реформи”, за които един цял народ говори. Не знам дали хората въобще го осъзнават. Малки кръпки – да, може. Но за цялостна промяна трябва първо един грандиозен протест от типа на този през януари 1997г. и после свикване на Велико Народно събрание.

И пак всичко се свежда до въпроса: „Какво може да накара цял един народ, още един последен път да излезе на улицата на мега протест?“ Протестът, който може да промени бъдещето на България завинаги…

Всеки път, когато възниква този въпрос, си мисля за последния протест на Слави, известният Слави Трифонов, със стотици хиляди фенове. Седнал на един сгъваем стол в дъжда пред парламента, с десет човека около него. Девет от тях викат “Оставка” или нещо от сорта, а десетият държи чадъра над главата на най-известния бунтар в държавата.

Патрик Смитьойс.

Михаил Екимджиев е роден на 5 юни 1964 година в град Тетевен. През 1982 г. завършва гимназия „Георги Бенковски“ в родния си град. През 1989 година завършва специалност „Право“ в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е 1 година като прокурор в Районна прокуратура – Пловдив. Управляващ съдружник е в Адвокатско дружество „Екимджиев и партньори“. Като адвокат е обучаван по линия на Съвета на Европа и Дирекцията по правата на човека и Адвокатската колегия в Страсбург. През 1997 година основава и оглавява „Асоциация за европейска интеграция и права на човека“, която се утвърждава като една от водещите неправителствени правозащитни организации в страната. Адв. Екимджиев има над 200 спечелени дела срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Много от тях представляват прецеденти, довели до промени в българското законодателство. През 2012 година Михаил Екимджиев печели поредното си дело срещу държавата за свръхупотреба на полицейска сила в операция срещу Тодор Тодоров – Чакъра от 2003 година, ръководена от настоящия български премиер Бойко Борисов.

Един от най-безкомпромисните критици на главния прокурор С. Цацаров.

Женен, има 6 дъщери.

Как трябва да се подходи при една съдебна реформа, за да се ликвидира корупцията в отделните власти в държавата?

Няма еднозначен отговор на този въпрос. Затова трябва да разберем първо историческия и политическия контекст, в които се правят опитите за реформи на съдебната система. Съдебната система и правораздаването бяха функции на партийното ръководство до 1989 г. Нямаше независим съд, комунистическата партия имаше ръководна роля и всички по-важни дела се решаваха практически от партийните ръководства.  Повечето съдии и прокурори бяха подбрани и проверени кадри на комунистическата партия, а партийните лидери прилагаха понякога т.нар. „телефонно право“  – обажда се председател на партийния комитет и казва: тука има едно дело, трябва да го решите по този начин.

Май тази практика се прилага и в настоящия момент..?

За съжаление, този подход се запази и след промените, въпреки че на хартия беше написано в Конституцията, че България е правова държава, че съдиите са независими и т.н. Какво се случи обаче? Първо в началото на 90-те години беше направена чистка на съдии и прокурори, които бяха освободени от първия Висш Съдебен Съвет (ВСС), доминиран от представители на Съюза на демократичните сили – основен политически опонент на БСП по това време.

Това добронамерен ход ли беше или симулация?

Тази чистка беше необходима, но на мястото на компрометираните, идеологически обременени кадри трябваше да дойдат млади, независими и кадърни хора. Между другото, аз завърших Софийския университет точно през 1991 година и се оказах в съдебната система точно през този период. Тогава много от старите кадри бяха заместени с млади, но те не бяха нито най-кадърните, нито най-независимите. Напротив – по шуробаджанашки начин бяха напълнени съдилищата със „свои хора“ – по роднинска или партийна линия. От тогава до сега се извършва последователна негативна селекция в съдебната система. Там биват внедрявани зависими и некадърни хора, защото конкурсите са нагласени, защото само зависимите и некадърните правят бързо кариера в съдебната власт. Всяка политическа власт правеше възможното да набута в съдебната система свои протежета.

Резултатът е, че в съдебната система са внедрени много политически поставени и икономически обвързани магистрати, които така са се овъртолили в лобита и зависимости, че вече не помнят кой на кого е протеже. Те не работят за правото, а за икономическите интереси за този, който им обещае повече. Затова сега съдебната ни система е толкова корумпирана и неефективна. Тя е отрицание на това, което трябва да бъде. По дефиниция всеки съдия е автономен съд. Той трябва да бъде с интегритет, ерудиран и независим – а в България е точно обратното – много от магистратите са некадърни и занемарени професионално. Съдиите и прокурорите, които дават облика на съдебната система в България, са услужливи на политически сили и на икономически интереси.

Какво трябва да се случи, за да се промени това?

Идеята за съдебна реформа, така както тя беше дефинирана през последните години от Съюза на съдиите в България, от новата партия на Христо Иванов – „Да България“,  беше да променим начина на формиране на ВСС така, че в него да попаднат повече смислени хора. От тук нататък ВСС става своеобразен филтър за приемане в съдебната система само на почтени и ерудирани съдии и гарант за тяхното честно кариерно  израстване. За съжаление тези, които вече са в съдебната система, много трудно могат да бъдат елиминирани, защото те са практически несменяеми. За да бъдат отстранени са нужни доказани тежки професионални и морални нарушения. Затова беше толкова ожесточена битката за ВСС, защото той взема ключовите решения за това кой да стане съдия, кой да стане административен ръководител на даден съд и прокуратура и чрез него политиците, а и мафията да контролират цели съдебни райони. От председателите на съответните съдилища до голяма степен зависи разпределението на делата. Те могат да влияят неформално и при кариерното развитие на подчинените си – кой в кой състав да отиде, кой да стане зам.председател, шеф на отделение и т.н.

Беше много важно да се разделят двете колегии на ВСС – на прокурорска и съдебна и тази първа стъпка вече е направена. Преди във ВСС имаше такъв парадокс, че ако някой съдия стане антипатичен на главния прокурор, защото например оправдае някой много важен за него подсъдим, главният прокурор можеше да поиска дисциплинарно наказание за него. Чрез прокурорите в единния ВСС, прокуратурата можеше да упражнява тормоз по отношение на съдиите. Затова първата стъпка беше той да бъде разделен.

В момента не е възможно да се манипулират съдии, така ли?

Възможно е, но не е толкова лесно, колкото беше, когато имаше прокурори в общия ВСС и няколко прокурори в него можеха да вземат решения за дисциплинарни производства срещу съдии. Сега тези решения се взимат от съдийската колегия на ВСС, в която прокурорите не могат толкова пряко да се бъркат, колкото преди.

Втората стъпка беше ВСС да бъде избиран пряко. Там има квоти – част от съдиите и прокурорите се избират от своите колегии, друга част се избира от Народното Събрание (НС), председателите на Върховния касационен съд, на Върховния административен съд и главният прокурор са членове по право на ВСС и се назначават с указ на президента.

Важно беше броят на съдиите във ВСС, избрани от съдии, да бъде по-голям от този на съдиите, излъчени от НС, които най-често са издигнати от партийните централи.

Това означава ли, че съдиите, които имат право да избират съдии за ВСС, са по-независими и обективни в избора си?

Въпреки негативната селекция, за която говорех, има немалко съдии, които са почтени и оцеляват в сянката на корумпираните. Важно беше да се минимизира ролята на председателите на съдилища, защото досегашният избор на членовете на ВСС, които трябваше да бъдат излъчени от съдебната система, ставаше на т.нар. делегатски събрания. Тоест от всеки съдебен район съдиите си избираха делегати, които гласуваха за членове на ВСС. А делегати най-често ставаха протежета на председателите на съответните съдилища. Това беше другата важна точка, която трябваше да се атакува на законово ниво. Това беше също преодоляно, чрез прякото гласуване за членове на ВСС от магистратската общност.

Кой направи тази промяна?

Натискът беше на Реформаторския блок по време на миналото управление, лично Христо Иванов, и Меглена Кунева също имаха принос за тази промяна. Разбира се, имаше и осезаема подкрепа от Европейската Комисия – без тази решаваща подкрепа и политически натиск, промените не биха се случили. Сега част от хората в новия ВСС са избрани пряко от своите колеги и се ползват с най-голямо доверие. Затова се очертава новият ВСС, макар да не е с революционен профил, да бъде далеч по-смислен и независим от предходните.

Тоест сега Вие сте по-обнадежден отколкото преди?

Обнадежден съм, защото някои промени все пак бяха направени. Разбира се, хората около главния прокурор – протежетата на Пеевски и на Бойко Борисов запазиха голяма част от позициите си, но все пак докато в предишния Висш съдебен съвет имаше двама–трима дисиденти, които се противопоставяха на лобито на Цацаров, сега читавите съдии ще бъдат поне половината от съдийската колегия. В прокурорската не ги знам, но там те просто козируват на Цацаров.

Така чрез промяната в състава на ВСС може да се промени кадровият състав на съдебната система, а оправим ли нея, тя ще повлияе позитивно на цялостния обществен живот и развитие на България.

Доколкото разбирам, за да се осъществят съществени съдебни реформи, които засягат не само кадровия състав на съдебната система, е необходимо да се свика Велико народно събрание. Доколко и как това би било възможно?

Проблемът с това изискване за свикване на Велико народно събрание произтича от едно решение на Конституционния Съд (КС), което реално бетонира статуквото в съдебната система. КС реши, че и най-малкото разместване на детайлите в съдебната система представлява промяна във формата на държавното управление. Логиката на Конституцията е: ако ще се гласува дали да сме монархия или република, добре, нека това да бъде решено чрез Велико народно събрание или референдум. Ако ще се гласува дали прокуратурата да е в съдебната или в изпълнителната власт, нека и затова да се свика Велико народно събрание. Но промени по въпроси като продължителността и непрекъснатостта на мандатите на главния прокурор и членовете на ВСС, които са фрагментарни, би трябвало да се решават от обикновеното народно събрание.

Тоест само граждански натиск, насочен към ново решение на КС, може да накара КС да преразгледа това тълкуване, дадено преди много години.

Едва ли КС ще го направи, защото настоящата ситуация обслужва интересите им. Няма ли по-висок орган от КС?

Няма. Другият начин е обикновеното народно събрание да поеме риска и да вземе тези решения отнасящи се до съдебната реформа, но е възможно КС да ги обяви за противоконституционни. Все пак е възможно КС да разгледа проблема и от друга перспектива и да каже: тълкуването, което дадохме преди близо 20 години, се отнасяше за онзи период, в който например се страхувахме да не би комунистическата партия да направи опит за реставрация на тоталитарния режим. Единствен коректив срещу такава опасност би била само независима и непоклатима съдебна система. Тогава за нас беше важна стабилността на съдебната система, но сега наш приоритет е нейното реформиране.

За съжаление, немалка част от конституционните съдии са политически назначени и зависими от партийните централи. Там просто се знае кои са хората на БСП, ГЕРБ или ДПС.

Добре, ако приемем, че конституционните съдии в момента не са заинтересовани от някакви сериозни съдебни реформи в страната, как може да се проведат такива?  

Чрез обществен натиск. Конституционните съдии са хора и при доминация на определено обществено мнение за промяна, те може да променят позицията си. Колкото по-силен е натискът – говоря за натиск чрез медии и публикации, дори за уличен натиск, шансът да се стигне до тази промяна е по-голям, защото съдът има функция и на отдушник на социалното напрежение. Ако това напрежение ескалира твърде много, и КС не вземе адекватни решения в съответствие с обществения интерес от справедливост, може да се стигне до гражданско неподчинение.  Между другото, преди да организира революцията в Куба, Фидел Кастро, като млад тогава адвокат, сезира кубинския конституционен съд с искане да обяви за противоконституционно правителството на Батиста. Съдът дори не разглежда жалбата и за Кастро не остава друга възможност, освен въоръжената съпротива, довела на власт комунистите, които все още управляват и досъсипват Куба.

Всъщност българските граждани все още не са осъзнали колко много сила и власт имат, а не ги използват…

Ние нямаме съзнанието за сила и власт, защото нямаме добър исторически опит, който да дава добри примери за гражданско неподчинение. Правото на законна съпротива срещу властта е признато още през 1215 година в Магна Харта. С нея тогавашният английски крал Джон признава на духовниците и на аристокрацията право да упражнят сила, ако той или неговите съдии не спазват Хартата. По-късно Джон Лок развива идеята за легитимното гражданско неподчинение, когато е нарушен общественият договор. Ако държавата и нейните институции не изпълняват задълженията си, хората имат право, чрез неподчинение, силово да възстановят обществения договор и да принудят държавата да спазва своите задължения. За съжаление, в България нямаме добър исторически опит с това. Ние не сме имали нежни революции като в Германия, Чехия или Полша. Тук имаше вътрешнопартиен преврат и след това едно много неустойчиво, съпроводено с лашкане от едната крайност в другата, обществено развитие. За разлика от французите или поляците, ние не сме осъзнали силата на народа като Суверен.

С три думи – как се свиква едно Велико народно събрание?

Великото народно събрание се състои от 400 народни представители и се свиква с определена цел и мандат.  Приема нова конституция, решава въпроси за изменение територията на Република България, ратифицира международни договори, решава въпроси за промени във формата на държавно управление и устройство. Това е чл.158, ал.1, т.3. от Конституцията.

Обикновеното народно събрание решава дали да се произведат избори за Велико народно събрание с мнозинство от 2/3 от общия брой на народните представители.

Друг начин за свикване на такова Велико народно събрание няма ли, например от президента?

Президентът само подписва указа и насрочва дата за избори на Велико народно събрание в тримесечен срок от решението на обикновеното народно събрание.

Единственият начин в такъв случай остава чрез упражняване на обществен натиск…

Да. За да се случат сериозни съдебни реформи по законен път – трябва настоящото НС да вземе решение за свикване на Велико народно събрание, и то да отмени необходимостта да се свиква Велико народно събрание чрез промени в Конституцията. И оттук нататък конституционните промени да се правят от обикновеното народно събрание, да речем, с квалифицирано мнозинство от 2/3.

За какви конкретни промени става дума?

Една от промените е прокуратурата да премине в изпълнителната власт. Настоящият модел повелява прокуратурата да бъде независима. Прокуратурата обаче започна и не спря да търгува с тази независимост, поставяйки се в услуга на една или друга политическа партия, на мафиотски организации, на хора като Пеевски и т.н. За тези вече 26 години от приемането на новата конституция, прокуратурата показа, че много добре консумира и осребрява тази независимост в името на частни интереси. Тя просто поставя в зависимост хора от властта и започва да ги рекетира. В същото време, когато правителството, да кажем, не изпълни обещанията си за успехи в борбата с организираната престъпност, правителството винаги казва: „Ние сме с вързани ръце, защото битката с престъпността зависи от прокуратурата, а тя е независима“. Когато същият въпрос се постави на прокуратурата, тя казва: „Ние сме независими, не сме длъжни да ви се отчитаме, защото главният прокурор не е избиран от хората“. Затова по-малкото зло е прокуратурата да бъде в изпълнителната власт. Там тя ще бъде фактически и юридически зависима от нея и ще споделя отговорността на МВР за провалите в битката с престъпността и корупцията. Министър председателят ще може да сменя главния прокурор, ако се провали. Моите опоненти казват: „Да, но тогава тя ще бъде още по-зависима. Премиерът ще може да накара главния прокурор да образува дела срещу хора от опозицията“. Но главният прокурор и сега го прави, но сам избира на кого да служи и от кого да бъде зависим съобразно политическата и икономическа конюнктура.

Но нали накрая съдиите решават дали някой е виновен?

Да, но някои съдии се страхуват от прокурорите, защото те могат да ги преследват, подслушват и изнудват. Не е толкова лесно да си независим от прокуратурата. Моята теза е, че след като прокуратурата за 26 години не показа, че иска и че може да бъде независима, редно е поне зависимостта ú да бъде институционализирана, да се формализира, за да се знае, че нейните провали са провали и на премиера, и на правителството.

В много държави е така. Според мен и в Холандия е така.

В повечето държави е така. Ние сме най-близо до италианския модел. Затова и Италия има неефективно правосъдие и сходни проблеми с прокуратурата.

Някои хора предлагат паралелна институция – антикорупционен орган, който да се ръководи от независим прокурор. Да има двама  прокурори, които да могат да се разследват един друг.

Има много различни форми. Всичко зависи как конкретно ще бъдат балансирани и уредени правомощията на тези институции. Сега ние много харесваме румънския модел. Но скоро излезе информация за грандиозен скандал, при който точно Лаура Кьовеши, ръководеща специализираната им прокуратура,  е уличена в злоупотреба с власт, че е разпореждала на подчинените ú прокурори да образуват дела срещу премиера, срещу министри и т.н. Така че въпросът е всяка конкретна държава да намери свой подход как точно да регламентира правомощията на прокуратурата. Важно е тя и особено главният прокурор да подлежат на отчетност пред хората и при несправяне да бъдат отстранявани.

Сега дори главният прокурор да извърши атентат срещу президента в центъра на София, няма кой да го арестува, защото той може да отмени постановлението за задържане и за повдигане на обвинение на всеки друг прокурор. Само граждански арест може да бъде осъществен спрямо него. Полиция и прокуратура нямат право да го докоснат, арестуват или разследват, защото той може да отмени всеки техен акт, насочен към него.

Този вариант, който предлагате – прокуратурата да бъде част от изпълнителната власт –  това означава от една страна, че те ще бъдат по-отговорни, най-вероятно могат да бъдат и отстранени, но от друга страна – няма да посмеят да заведат дело срещу министри, които са корумпирани.

Признавам, че това ще бъде така, но то и сега е така, само че зависимостите са разнородни, трудно доказуеми и изменчиви. Сега ние реално не знаем от колко различни политици и паралегални фактори е зависим главният прокурор. Знаем, че е зависим от Пеевски, от Борисов и т.н. Затова, институционализирайки тази зависимост, ще се знае по закон от кого е зависим, пред кого се отчита и как се измерват успехите и провалите му.

Всъщност това е предложението, което евентуално трябва да обсъди едно Велико народно събрание, нали?

Това е моята идея. Аз предпочитам в прокуратурата да има отчетност и да е ясно, че ако правителството се провали в битката с престъпността и корупцията, за това ще са виновни и министърът на вътрешните работи и главният прокурор.

И да бъдат отстранени съответно…

Примерно.

Може ли това да стане с решение на народното събрание, ако е одобрено от Конституционния съд?

Теоретично е възможно, практически е много малко вероятно, ако не се получи много категоричен и осезаем граждански натиск.

Нали премиерът Борисов, новото правителство и вицепремиерът  по правосъдната реформа Екатерина Захариева прокламираха основно съдебна реформа в предизборната си кампания, а сега всичко сякаш замря, нищо не се прави… Защо?

Те казват следното: хайде да не се занимаваме с ВСС, с конфликтите Лозан Панов – Цацаров, защото народът не се интересува от техните ежби. Дайте да променим процесуалните закони – това е „същинската“ съдебна реформа.

Това обаче е погрешна формула, защото съдебната власт и нейното функциониране са единствената зона, в която процедурните правила не са по-важни от хората, които ги прилагат. Защото никой извън съдебната система не контролира дали съдиите стриктно спазват тези процедурни правила. Тоест същите корумпирани съдии, дори при брилянтни закони, могат да не ги спазват или да ги прилагат перверзно. Единствената негативна последица, е по-горната инстанция да отмени съдебния акт, без да има каквото и да е персонално наказание или съд за нарушителя. Процедурите са решаващи в изпълнителната власт, защото прокурорите и съдиите ще следят дали министри, кметове и шефове на агенции спазват стриктно тези правила. Спазването на процедурните правила в съдебната система зависи само от хората, които са натоварени с тяхното прилагане, а това са самите съдии, които имат имунитет и никой не може да ги съди за действие по служба. Ето защо качеството на правосъдието зависи много повече от професионалния морал, ерудицията и волевия контрол на магистратите, а не толкова от формата на законите. Затова се връщам на това, което и Моника Маковей беше казала: „В съдебната система хората са най-важни, поставете подходящи хора на правилните места и те ще преобразят системата, а тя ще оправи цялата държава“.

Възниква автоматично въпросът: това опит на настоящото правителство да отбие номера ли е?

Да. Това е пускане на мъгла и имитация на съдебна реформа, при която мафията и нейната държава ще си запазят корумпираните съдии, лостовете за политическо и икономическо въздействие и в същото време ще променят нещичко в процедурите, които ще бъдат спазени само от тези съдии, които и без това ги спазват. Доказателство за лицемерието на властта са проектозаконите за изменения в Административнопроцесуалния кодекс, в Наказателно-процесуалния кодекс и в Закона за съдебната власт, които чевръсто минаха на първо четене в Народното събрание, без обществен дебат, в последните часове преди лятната почивка на Народното събрание. Тези изменения са сериозна заплаха за основните права и свободи на гражданите. Явно истинската цел на съдебната реформа на ГЕРБ е тяхното ограничаване. Има един хубав израз, илюстриращ безсилието на процедурните правила спрямо магистратите: „Няма лоши закони, има лоши съдии“. Тоест, и най-лошият закон, когато бъде тълкуван и прилаган от независим и ерудиран съдия, може да бъде хуманизиран, европеизиран и очовечен. И обратното – и перфектен закон, попаднал в ръцете на некадърен или корумпиран съдия, може да се превърне в своето отрицание.

Затова пак наблягам: съдебната реформа трябва да е насочена към промяна на персоналния субстрат на съдебната система – нови хора във ВСС, нови хора на ключови места в съдебната система и оттам бавно и полека, за 20 години, да се промени нейния качествен състав и ефективността ú.

Какво мислиш за опитите на Лозан Панов да настоява за провеждане на реформа?

Приветствам позицията на Лозан Панов, защото той, с „еретичното“ си поведение, стана пример за подражание на някои главно млади съдии, контрапункт на статуквото на Цацаров и неговото лоби във ВСС. Съдебната система има нужда от такова лидерство, защото повечето съдии нямат усещане за обществената си роля, за това, че тяхната работа не е просто да местят папки и да пишат решения, а чрез правото активно да въздействат върху политики и социални процеси. Колкото повече съдии излизат пред хората, говорят, обясняват проблемите и решенията си, дори когато те са непопулярни и трудно разбираеми от публиката, толкова по-добре.

Вече от 10-15 години се борим за съдебна реформа и най-вече с корупцията, но реално почти нищо не се случва. Защо Европейската общност наблюдава как ние се самоунищожаваме в България, но не се предприемат сериозни инициативи, които да принудят представителите на изпълнителната власт да се заемат сериозно със съдебната реформа, а не да предлагат промени, с които просто да си измият ръцете?

Ще си позволя да не се съглася със заключението Ви, че нищо не се случва. Самият факт, че преди 20 години само аз, като Вазовия Мунчо, си позволявах да говоря срещу съдебната система, а сега много съдии, защитават същите тези, показва, че нещата, макар и бавно, еволюционно, се развиват в положителна насока. Видяхме как се попромениха правилата за избор на ВСС и новият ВСС ще бъде в по-добър състав от предишния. Не очаквам реформите да станат по революционен път, а и не винаги това е по-добро от бавното еволюционно развитие. Защото както бързо може да стане промяната в едната посока, така по принципа на махалото, може да отиде и в другата крайност. На второ място, слава богу, ЕС не е като Съветския съюз – той не може да дойде с танкове и с „Калашников“ и да каже: правете такава и такава съдебна реформа и ние да козируваме.

Опитват се да запазят суверенитета на европейските страни членки, така ли?  

Това е принцип в Европейското право – вътрешната сигурност и правосъдието са зоните, в които ЕС пипа най-меко и свободата на преценка на страните членки какво и как да правят е най-голяма. Европейските институции имат механизми за неформален дипломатически натиск, по принципа на моркова и тоягата, „ще ви дадем европейски средства, ще съветваме нашия бизнес да инвестира в България, но ако не си оправите съдебната система, те няма да дойдат“. Такъв натиск има, но за нашите политици, които са се оградили с икономически кръгове и фирми, е по-важно да имат сигурността на статуквото в съдебната система, което обслужва техните корупционни интереси, отколкото допускането на свободна конкуренция с чужди инвеститори, от които зависят общественото развитие и забогатяването на хората и на държавата.

Тоест ние не бихме могли да разчитаме на повече намеса и подкрепа от ЕС в бъдеще, така ли? Необходимо е да мобилизираме собствените си сили…

Нещата трябва да се влошат драстично, за да се намеси ЕС по-директно. Както виждате, всеки доклад на ЕК втвърдява тона и в един момент Цацаров каза: предлагам да махнете мониторинга, защото толкова безплодни доклади показаха неговата неефективност. Тази институционална арогантност също доказва нуждата от дълбинна реформа на прокуратурата, която българското общество, а не ЕС, трябва да направи.

Наричат съдиите „професионални протестъри“ заради грантовете, които разпределят в дейността си на „несъгласни“ със статуквото. Как ще се възстанови репутацията на гилдията?

Репутацията на гилдията страда много повече от корупцията и от политическата проституция на някои съдии, станала съвсем явна след скандалите с Румяна Ченалова и Владимира Янева. Нямам никаква представа какви „грантове“ се разпределят и по какви проекти. За тях пишат само във свинските вестници на триадата Пеевски-Цацаров-Борисов, които по хигиенни съображения не чета.

Като се ползват финанси на НПО-та финансирани отвън, как да са убедени българите, че не се прокарват чужди интереси и тази реформа не е поредното палиативно, козметично решение, което да обезвреди конкретно Цацаров?

Не разбирам какво значи „чужди интереси“ и защо смятате, че тези „чужди интереси“ задължително противоречат на интересите на гражданите в България. Нима чуждите инвеститори нямат същия интерес от прозрачност в управлението, от повече справедливост и по-малко корупция, както и честните българи? Нима, изкарвайки на показ скандала с „гнилите ябълки“ в казуса „Белверде“, френският посланик не помогна и на българите, които ценят и вярват в правосъдието? Няма лошо паралелно със  структурната съдебна реформа, възможно най-бързо да бъде „обезвреден“ и Цацаров. Колкото по-скоро се случи това, толкова по-малко морални и материални щети ще понесем. В противен случай ще ни спретнат някое ново КТБ, като отново той и Пеевски ще бъдат основни действащи лица, а ние пак ще платим сметката.

Година и половина ССБ отказва да обяви реалния си членски състав. Не е ли редно да се знае къде членуват магистратите и какви средства ползват за дейностите си – като членове на организации, ложи, съюзи, НПО-та?

За съжаление, не съм запознат с казуса на ССБ. По принцип сте прав, че в една правова държава личният живот на магистратите трябва да е на фокуса на общественото внимание. Информираността ни за техни формални и неформални обвързаности, създаващи условия и за зависимости, е част от обществения контрол, който е оздравителен за съдебната система в България. Такива са и правните стандарти на Европейския съд по правата на човека в Страсбург спрямо публичните личности, сред които несъмнено са и магистратите.

Сещам се, че Моника Маковей си беше предложила услугите и даде гаранции, че при покана от страна на българските управляващи ще сложи в ред системата и ще ликвидира корупцията у нас. Защо наистина не я поканим, като не сме в състояние да се справим сами вече толкова време?

Въпросът Ви е риторичен. Очевидно управляващите не искат някой реално да бори корупцията, която у нас е хранилка за политици и за партии.

 

Източник: svobodni.bg

Вашият коментар