22/10/2020

Следи ли съдът служебно за нищожност на сделки, свързани със спора

Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност? На този въпрос ще отговорят в ново тълкувателно дело Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд (ВКС).

Тълкувателното решение трябва да сложи край на противоречието в практиката, на което се е натъкнал Висшият адвокатски съвет (пълния текст на предложението му виж тук) и е сезирал върховните съдии.

Оказва се, че състави на ВКС имат различно виждане за това дали е необходимо въпросът за нищожността на сделката да е повдигнат от страна по делото, за да се произнесе по нея съдът.

Според едното становище това не е нужно, тъй като „нормите, уреждащи нищожността на сделките, са от императивен характер и за приложението им съдът следи служебно“. Тази теза са застъпили върховните съдии Жанин Силдарева, Дияна Ценева и Бонка Дечева в решение от 2011 г. (пълния му текст виж тук). Те изтъкват, че когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност от гледна точка на формалните основания за нищожност – форма, предмет, и без да има позоваване на нищожност. Като стъпват и на тълкувателно решение № 1/2000 г. от 17 юли 2001 г., в чиято т.10 е прието, че и „без нищожността да се сочи като касационно основание, съдът е длъжен да приложи служебно материално правна норма от императивен характер“.

Според другото становище, за да се произнесе съдът по въпроса за нищожността, той трябва да е въведен като част от предмета на делото чрез възражение, заявено в преклузивните срокове, или по предявен инцидентен установителен иск.

Съдебните състави, които поддържат това становище, са приели, че „прогласяването на нищожност на една сделка поради противоречие със закона предпоставя твърдения за нарушаване на конкретна императивна правна норма, изразяващо се в определени действия, бездействия или волеизявления, т.е. излагане на факти и обстоятелства и доводи за нарушение на конкретна императивна правна норма, от които се извежда правното твърдение за съществуването на субективни права на ищеца или несъществуването на субективни права на ответника„. Те посочват, че въпросът за валидността на договора следва да бъде разгледан, доколкото ответникът е оспорил действителността му и е посочил фактите и обстоятелствата, от които извежда противоречието му с конкретна императивна норма и е направил това с възражение или с инцидентен установителен иск.

Така през 2007 г. състав на ВКС с председател Борислав Белазелков и членове Марио Първанов и Борис Илиев застъпват тази теза в свое решение и обясняват: „По начало ищецът е длъжен да уточни обстоятелствата, върху които основава искането си, да изложи фактите, от които черпи правото, чиято защита желае, още с исковата молба и не може да прави това по всяко време в процеса като въвежда нови и различни основания за нищожност на договора“ (пълния текст на решението им виж тук).

През 2014 г. техните колеги Росица Ковачева, Емилия Василева и Анна Баева дават своето тълкуване във връзка с иск за възнаграждение за строително-монтажни работи и дали съдът е трябвало да следи служебно за нищожност на клаузи в договора и без да има възражение за това от страна. Стъпвайки на диспозитивното начало на гражданския процес, те заявяват: „Съдът е длъжен да даде защита и съдействие на страните само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска, и да се произнесе по релевираните от страните възражения, доводи, реплики и дуплики. Съдът не може да се произнася служебно по факти и обстоятелства, които не са въведени от ищеца и ответника в предмета на спора. При действието на новия ГПК правомощията на решаващия съд са ограничени до произнасяне на решението по правен спор в рамките на заявените искания и възражения и установените по делото факти и обстоятелства. Съдът не може да се самосезира, нито да се произнесе извън предмета на делото. Предметът на делото е спорното материално субективно право и се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Предметът на делото предопределя защитата на ответника, тъй като обуславя неговите възражения (правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи и правопогасяващи) и допустимостта на евентуално предявени от него инцидентни установителни или насрещни искове“ (пълния текст на решението виж тук).

Същото виждане застъпват и върховните съдии Бранислава Павлова, Лидия Рикевска и Теодора Гроздева през 2011 г. в определение, с което не допускат до касация дело, като изтъкват, че твърдение за нищожност на договор е трябвало да бъде направено в срока за отговор на исковата молба, а съдът не е бил длъжен да се произнесе служебно по нищожността, защото тя „не произтича пряко от договора“ (пълния текст на определението виж тук).

Проектът на решение по тълкувателното дело ще изготви комисия, в която влиза лично председателката на Гражданската колегия Светла Димитрова, за докладчик е определен Борислав Белазелков, а представител на Търговската колегия е Вероника Николова.

 

 

Източник: lex.bg

Вашият коментар