30/09/2020

Форлаге за ЧАСТНА ЖАЛБА срещу определение

ЧРЕЗ:         

Софийски районен съд

ДО:

Софийски градски съд                 

 

ЧАСТНА ЖАЛБА

срещу определение № …. от ………20….. г. на СРС ………. с-в по гр.д. № ………/ 20……..г.

от И.П. И. с ЕГН ………, като управител на „М………….М“ ЕООД с ЕИК 1………9 с адрес за кореспонденция: София, ул. Пиротска №5, ет. 3, офис 7

ilievmetropolm@gmail.com

 

Уважаеми градски съдии,

 

В срок подавам настоящата жалба срещу определение № …… от …….20…… г. на СРС ……. с-в по гр.д. № 68967/ 2017 г. Посоченото определение е неправилно, незаконосъобразно и НИЩОЖНО по посочените причини:

  1. Определението е нищожно поради това, че в него не фигурират имената на съдията, постановил акта – противоречи на чл. 254 от ГПК и моля съда да го обяви за такова. Явно българският съд не счита за важно да посочва името на съдията, постановил определението и се произнася с нищожно определение по иск за нищожност на други актове, неиздавани от негов колега по дело № …../ 20……. г.
  2. В кориците по делото не фигурира разпореждане на съда, първо по ред, което следва да бъде издадено, както предвижда закона, в закрито разпоредително заседание, с което да се уважавa молбата в заявлението на ответника и разпореждащо издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Този акт е предхождащ и представлява основание за нейното издаване. Заповедното производство е строга формална процедура извън състезателния съдебен ред, при което точното спазване на форма и ред е от изключително значение за легитимността на процеса.

Подигравка с правото, Конституцията на Република България, чл. 254 от ГПК, ПЕС и ХОПЕС е становището на съдията (неизвестно кой), че „непостановен съдебен акт, който липсва като обективен факт от действителността, очевидно не страда от пороци и съответно не може да бъде нищожен“ и „след като ищцовото дружество не твърди, че са постановени посочените съдебни актове, то за него липсва правен интерес от предявяване на искове за прогласяването им за нищожни“. Съдът дори не преценява това, че след като е задължен да издава съдебни актове, а не ги е издал и подписал, е постановил устен съдебен акт и същият е нищожен на това основание. Такъв устен акт не може да бъде преведен и депозиран в Съда в Страсбург за лишаване на длъжника от правото му на информираност в процеса и правото да обжалва актовете на съда. С непостановени съдебни актове няма как страната да потърси съдействие от Европейската комисия и от Комисията по петиции към Европейския парламент за неправилната преценка на съда да издаде Заповед и Изпълнителен лист по нередовно заявление и представени документи пред съда.

След като съм засегнат пряко от издадената срещу мен заповед и изпълнителен лист ВИНАГИ ИМАМ ПРАВЕН ИНТЕРЕС да се защитя от нищожни, устни съдебни актове, които имам право да обжалвам, а съдът ме е лишил от това.

Другото становище на съдията по делото, че „съгласно чл. 270, ал. 2 ГПК нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или с възражение. По реда на чл. 270, ал. 2 ГПК могат да бъдат предявявани и искове за прогласяване нищожността на други съдебни актове, извън решенията, но само такива, които слагат край на производството или подлежат на самостоятелно обжалване. По отношение на всички останали съдебни актове, които нямат самостоятелно значение е недопустимо предявяването на иск по чл. 270, ал. 2 ГПК, доколкото същите се постановяват  в производството с цел движението и приключването му с окончателен съдебен акт. В заповедното производство крайният съдебен акт е заповедта за изпълнение или разпореждането, с което се отказва издаването й. Поради това единствено заповедта за изпълнение може да бъде атакувана по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК, но не и съпътстващите я разпореждания, които нямат самостоятелен характер“ е още по-смущаващо, правно неграмотно и логически неиздържано. Това е така поради това, че всеки акт на съда може да страда и от най-тежкия порок – да бъде нищожен. В конкретният случай се визират актове на съда, разпореждания, предхождащи издаването на заповедта и разпореждащи нейното издаване (обжалва се по чл. 258, ал.1 от ГПК), актът на съда, допускащ незабавното изпълнение (обжалва се по чл. 419 от ГПК) и разпореждането за издаване на изпълнителен лист (обжалва се по чл. 407, ал. 1 от ГПК), които подлежат на самостоятелно обжалване. Явно съдията не познава практиката на Върховния касационен съд – Определение № 64 от 23.01.2015г., постановено по ч.гр.д. № 141/ 2015 г. и не се съобразява с нея, което е правна некомпетентност.

Законът предвижда заявлението да се разглежда в разпоредително заседание съгласно чл. 411, ал. 2 (в случая закрито). По аргумент на граматическо и смислово тълкуване „разпоредително заседание” означава без съмнение провеждане на съдебно заседание от съда, което е във връзка с произнасяне за уважаването или отхвърлянето на заявлението и следва да завърши с разпореждане – акт на съда, който ще предопределя развоя на съдебната процедура. В това заседание не е извършена проверка на неравноправните клаузи в договора съгласно решение по дело С-243/08 Pannon GSM (в случай, че е представен такъв). Липсват действия на СРС, изискуеми по чл. 6 от Регламент 1/2003/ЕО и СЕ служебно за наличие нарушение на конкуренцията, и да ги обективира в мотивите на разпореждането. Потвърждение на тази логика  е разпоредбата пона чл. 413, ал.2 от ГПК, която изрично указва правото на заявителя да обжалва разпореждането в случай на отказ, от което се подразбира, че този акт е наличен и в случай на отказ може да се обжалва. Това Разпореждане е с особена значимост за законосъобразното развите на тази процедура във връзка с принципите за равностойност на страните, достъп до правосъдие и не на последно място за установяване на безспорността на вземането (какъвто е бил и замисълът при това производство с извън състезателно начало). Тук липсват данни за изпълнение на основни принципи на ПЕС, обективирани в Конвенцията по правата на човека – чл.6, § 1 и чл.13 – право на справедлив и честен процес в разумен срок и ефективни средства за защита, както в дело Jonston 222/84 на Съда на ЕС – СЕС – принципи на: „ефективна съдебна защита и ефективен съдебен контрол“.

Ако разпореждането отхвърля молбата, заявителят има правен интерес да я обжалва. По аргумент на противното същото трябва да важи и за длъжника, ако с разпореждането молбата е уважена, в по-късен етап на узнаване от длъжника има правен интерес да обжалва, ако намери пороци или най-малкото има право да се запознае с мотивите на съда в съдебния акт, защо е намерил уместно да уважи молбата. Разпореждането е актът, който анонсира волята на съда и прави достояние неговите мотиви за нея в правния мир. Наличието на съдебен акт, подлежащ на обжалване и от двете страни, а не само на едната, обезпечава основополагащия принцип в правото  за  равенство на страните в процеса. След като едната страна /взискателя/ има право по чл. 413, ал.2 ГПК да обжалва разпореждането с частна жалба, с която се отхвърля изцяло или отчасти заявлението, то и за „длъжника“ също трябва да бъде осигурено това право да обжалва разпореждането за уваженото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, макар и това да става в по-късен етап, след узнаването за осъществено/  спретнато заповедно производство.  В  противен случай, ако се приеме, че длъжникът не може да обжалва този акт, ще бъдем пред съдебна процедура, която противоречи на  основните постулати за равнопоставеност и гарантиране на достъп до правосъдие съгласно ЕП и поставя въпроса за явно нарушение и противоречие на европейското право и обективна противозаконост на тази процедура, която не може да гарантира достъпа до правосъдие. Горе споменатата разпоредба по заповедното производство задължава съда да изследва заявлението и представените към него доказателства и се произнася с разпореждане, с което отхвърля изцяло или отчасти заявлението или го уважава  изцяло или отчасти, и разпорежда издаване на заповед за изпълнение. Именно разпореждането е акта, обективиращ волята на съда за уважаване или отхвърляне на заявлението, от мотивите, на който може да се прави извод за отчитане или не на предпоставките по чл.411 и чл.417 ГПК. За валидността на разпореждането като самостоятелен съдебен акт се изскват атрибутите, изброени в чл.254, ал.2 от ГПК.  Включително подлежи ли на обжалване разпореждането, пред кой съд и в какъв срок (т.6), подпис на съдията (т.7), аналогични като изискванията за решенията на съда (чл.236, ал.1 от ГПК), което означава, че актовете на съда са писмени и задължително мотивирани (съглано чл. 121  ал.4 от Коституцията). След като съдът не е издал валидно разпореждане (липса такова в кориците по делото), на страните по делото е преградена възможността да упражнят правата си по чл. 279 от ГПК. Установяването на безспорността на вземането е крайъгълен камък в тази извънсъстезателна съдебна процедура и то започва с първия акт на разпореждане на съда, с което се дава право или отхвърля за по-нататъшно развитие на таза процедура. В този ред на мисли следва да се отбележи, че не може да се приеме за разпореждане, разпоредителната част на заповедта и тя да замести самото разпореждане. Недопустимо е инкорпориране /смесване/ на два различни съдебни акта в един, тъй като те са напълно различни и имат различен ред на обжалване и законът конкретно ги е индивидуалзирал и посочил като такива. В ГПК ясно и недвусмислено е предвидено, че Разпореждането е самостоятелен документ (чл. 418 ГПК) със свое текстово проявление. Именно на въз основа на този акт, протоколиращ изразената воля на съда да се издаде последваща Заповед за изпълнение и на основание на разпореждане се издава и Изпълнителен лист.

Съдът също така твърди, че посочените искове са недопустими и предвид разпоредбите на чл. 270, ал.2 от ГПК, съгласно която „могат да бъдат предявявани и искове за прогласяване на нищожността на други съдебни актове, извън решенията, но само такива, които слагат край на производството или подлежат на самостоятелно обжалване“. „Единствено заповедта за изпълнение може да бъде атакувана по реда на чл. 270, ал.2 ГПК, но не и съпътстващите я разпореждания, които нямат самостоятелен характер“.

По отношение  възможността за търсене на нищожност на тези актове ВКС се е произнесъл с Определение № 64 от 23.01.2015г., постановено по ч.гр.д. № 141/ 2015 г. Разпоредбата на чл.270, ал.2 ГПК визира изрично само съдебните решения като актове на съда, чиято нищожност може да бъде установявана, като липсва изрична уредба относно определенията на съда или другите издавани от него актове (разпореждания, заповеди и т.н.). Тези актове обаче също може да страдат от пороци, които да препятстват пораждането на правните им последици. Същевременно всеки от тези актове може да създаде привидност за формирана воля на правораздавателен орган със съществени неблагоприятни последици за лицето, от което трябва да бъдат изпълнени. Няма основание на това лице да се откаже правото да иска установяване на нищожността на акта по същия ред, който законодателството предвижда изрично за един от видовете съдебни актове (решенията на съда). Законът не съдържа изрично разрешение, но това следва да се приеме при аналогично приложение на разпоредбата на чл.270 ал.2 ГПК на основание чл.46 ал.2 изр.1 ЗНА. Поради това следва да се приеме, че нищожността на заповед за изпълнение, издадена по реда на глава 37 ГПК, може да бъде установявана по иск на длъжника, предявен против заявителя, на същите основания, на които нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително съдебно решение.

Посоченият за длъжник има право да бъде информиран максимално пълно и в детайли за предприетите действия спрямо него, с оглед необходимостта да вземе информирано решение, как да създаде защитата си или да изпълни/признае вероятния дълг, като безспорен по силата на Регламенти 805/2004/ЕО и СЕ – безспорни вземания и 1896/2006 – европейска заповед за плащане.

При това, тези процедури не трябва да бъдат „по-трудни и затрудняващи“ прилагането на ПЕС принцип – „ефективност“ – трудно и практически невъзможно прилагането на ПЕС от чл.417 на ГПК.

Издаването на валиден самостоятелен акт – Разпореждане от съда, е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост и редовност на това производство и съблюдаване на основните приниципи в правото. Достига се до единственият обоснован извод, че ако приемем такова разпореждане за издадено, евентуално дори и като устно, то е нищожно пориди липса на предвидената писмена форма и съдържание. Така смята и ВКС. Това повлича нищожността и на последващите издадени актове – Заповед за изпълнение и Изпълнителен лист, доколкото същите са издадени без правно основание и в пълно противоречие на материалният и процесуалният закон.

При така представените правни аргументи изводът, че отсъствието на предхождащия заповедта за изпълнение съдебен акт – Разпореждане, въз основа на който тя се издава, прави заповедта за изпълнение нищожна е напълно основателен.

Друго съществено процесуално нарушение, което накърнява правата ми в това производство и води до нищожност, е липсата на надлежното връчване на съдебните книжа, доколкото има такива (като се има предвид, че Разпореждане в това производство не е издавано). Няма данни и доказателства в делото, че съдът ми е връчил Разпореждане и Заповед за изпълнение, със съобщение и надлежно върната разписка за получаването им, както e определен реда в Наредба № 7, чл.2, т. 20.  Ако се предположи, че това е свършил ЧСИ, то в делото обаче не се открива Молба / Искане на заявителя книжата да бъдат връчени чрез ЧСИ за негова сметка, нито пък   разпореждане на съда, за връчване чрез ЧСИ, както предвижда разпоредбата на чл. 42, ал.2 ГПК. Безспорен факт. Доказателство за това е, че Заповедта за изпълниение стои все още  в кориците на делото, т.е  очевидно не е изпълнен предвидения надлежен ред за връчване на съдебни книжа. Грубо и брутално погазване на една строго формална процедура с изключително значение за упражняване на иначе гарантирани права  за осигуряване пълна и адекватна информация и право на защита и достъп на правосъдие. Защото за длъжникът самото узнаването, че се води изпълнително производство въз основа на вече проведено заповедно прозводство не е достатъчно да има възможност да упражни правата си.

От друга страна пък няма данни в делото как изпълнителният лист е напуснал делото още преди Заповедта за изпълнение и преписа от разпореждането, които подлежащи на самостоятелно обжалване да са връчени, всъщност те никога не са  напускали кориците на делото и не са връчвани по предписания надлежен ред. По този начин на длъжникът е осуетено правото да възрази и обжалва. Отново е налице поведение на съда, с което се нарушава равнопоставенността на страните, доколкото въобще в заповедното производство има, както е и възпрепятсван достъпа до упражняване правото на защита и правосъдие. Междувременно се оказва, че Заявителят е взел изпълнителен лист и  е предприел активни принудителни действия чрез ЧСИ при положение, че вземането му продължава да виси неопределено и  неустановено като безспорно (т.8 от тълк.дело № 4/ 2013 на ОСГТК на ВКС). В нарушение на процедурите и правилата е заобиколен закона, започнато е принудително изпълнение, като същевременно съдебните актове, подлежащи на обжалване не се връчват. Търсеният правен баланс в това съдебно производсто за ефективност и гарантиран достъп до правосъдие е напълно нарушен и е достигнато до пълно извращение на първоначания замисъл на законодателят, които предвижда и урежда този ред за упражняване на вземания само по отношение на безпорни такива. Парирането на възможността на поставения в ролята на дъжник да установи в пълнота и основателността на търсеното вземане е целенасочено възпрепятстване  на  гарантирания достъп до правосъдие по европейското законодателство. Ако редът по връчването се спазва надлежно ще бъде осигурено установяването на „безспорността на  вземането.“ Според европейските директиви това е положението, при което кредитор установява липса на каквото и да е оспорване от страна на длъжника относно естеството и размера на парично вземане, което е получил или съдебно решение срещу длъжника, или документ, подлежащ на изпълнение, който изисква изричното съгласие на длъжника, което се дава или със съдебна спогодба, или публичен документ. Така, че последствията от уважаване на частната жалба по чл. 417 ГПК срещу разпореждането има изключително знаменателен ефект  за развоя на производството, защото последствието е   обезсилване на издадения изпълнителен лист.

Даването на изпълнителния лист на взискателя за образуване на изпълнително производство срещу мен, без да ми бъдат връчени заповедта за изпълнение и разпореждането по чл. 418 ГПК, допускащо незабавното изпълнение и представляващи годното изпълнително основание съгласно задължителното за съдилищата Определение № 356 по ч.гр.дело № 274 ВКС, е в нарушение на основни принципи за равностойност  на страните и гарантиран достъп до правосъдие.

Срокът за възражение тече от момента на връчването на самата заповед за изпълнение и удостоверяване на това връчване по надлежен съдебен ред, а не просто от узнаването, че е започнало изпълнително производство. И отговорността е на съда,  издал заповедта за изпълнение и разпореждането за редовното връчване на книжата.

 

Поради всичко изложено, моля:

 

  1. Да отмените Определение № …… от …….20……. г. на СРС …….. с-в по гр.д. № ……./ 20…..г. като неправилно и необосновано и върнете делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.
  2. Да обявите Определение № …… от ……..20…… г. на СРС……… с-в по гр.д. № ……../ 20……… г. за НИЩОЖНО поради липса на имената на съдията по делото.

 

 

 

 

 

София                                                                                   С уважение: …………………………….

 

……………..20…. г.                                                                                                  /И. И./

 

***

Изтегли – ЧЖ срещу определение № 5470

***

Вашият коментар